10230 | 22 май 2015 | 13:28

Любителите на качественото кино бяха брутално изпъдени от киносалоните

Кога и откъде дойде идеята за „Урок“?
Петър Вълчанов: Идеята дойде от едно вестникарско заглавие - „Учителка обра банка“. То съдържаше удивително противоречие, което ни порази и не ни остави на мира, докато не се оформи напълно сценарият.

- Сценарият ви получи подкрепа?
П. В.: Получихме подкрепа от Националния филмов център (НФЦ), за да развием идеята. Бяхме селектирани и за „Берлинале талант проджект маркет“, където взехме награда и след добрите оценки там имахме някакви надежди, че и родните специалисти ще оценят проекта ни. Но когато представихме готовия сценарий пред НФЦ, се получи сериозно разминаване между мнението на чуждите експерти и това на членовете на художествената комисия.
Кристина Грозева: Защитиха ни само трима, на които трябва да благодарим - Боян Папазов, Искра Димитрова и писателят Александър Томов. Останалите шестима бяха против проекта, но няма да ги изброяваме поименно, ще им спестим срама.

- Смятате ли, че начинът, по който се решава финансирането, трябва да бъде променен?
К. Г.: Просто трябва да се прекъсне порочната практика на лобисткия принцип в избора на членове на художествените комисии.
П. В.: Също така членовете на художествената комисия трябва да носят отговорност за това какви проекти подкрепят.

- Имате ли надежда за положителни промени?
П. В.: Надеждата ни е, че ще се даде шанс на повече режисьори да правят филми. Ако се правят по 20 филма годишно, поне пет наистина ще са добри.
К. Г.: Надяваме се и управляващите да започнат да изпълняват закона за кино...
П. В.: Все пак има и нещо хубаво, което се случва. От една година се дава и субсидия за нискобюджетни филми до 400 000 лева. Дано тази нискобюджетна сесия се запази и при новия директор на НФЦ. Смятаме, че тя е доста полезна и ще освежи кинематографията ни.

- След като комисията ви отхвърли, през 2013 г. вие се оказахте със сценарий, в който вярвате, но без пари да го направите?
П. В.: Да, немската телевизия Це Де Еф също имаше готовност да помогне, но само ако има финансиране от България. След като не спечелихме, изтървахме този шанс. Бихме могли да чакаме следващата комисия, но бяхме класирани доста назад, за да разчитаме на успех. Направихме си равносметка с какво разполагаме, взехме парите от наградата за късометражния ни филм „Скок“, помогнаха ни и Американската фондация за България и Централният кооперативен съюз.

- Колко пари ви трябваха? Какъв беше бюджетът на филма?
П. В.: Когато снимаш без пари, е трудно да калкулираш колко би бил реалният бюджет на филма. Ние бяхме събрали към 30 000 лева. Това бяха основно парите за бензин, за храна, осветление, техника...
К. Г.: Впоследствие в проекта се включиха и копродуцентите ни от Гърция - „Граал филмс“, както и Це Де Еф, които все пак откупиха филма. Именно с парите от Це Де Еф успяхме да платим нещо и на основната част от екипа.

- Взехте ли актьорите, които искахте?
К. Г.: О, да. Маргита Гошева беше първият ни избор. И не ни се наложи да увещаваме актьорите, а те самите ни подтикнаха да снимаме. Благодарим им за доверието и подкрепата.

- На колко фестивала бяхте, колко отличия събрахте?
П. В.: Мисля, че фестивалите са поне към 30. А наградите са 18.
- Оставяхте ли актьорите да импровизират, или държахте стриктно на сценария?
К. Г.: Ние много обичаме актьорските импровизации и винаги ги поощряваме. Когато имаш здрава основа, импровизацията е задължителна.

- В „Урок“ не звучи никаква музика. Как стигнахте до това решение?
К. Г.: Още от самото начало не чувахме музика в този филм. Въпреки че историята е до голяма степен измислена и търсехме да изградим някаква притчовост, ние се опитвахме да запазим и документалния й дух. Все едно героят е уловен в движение и ние просто го следваме. В тоя ред на мисли музиката би стояла като външен елемент.

- Как публиката по света приема „Урок“?
П. В.: Това, което ни окуражи, беше първата прожекция в Торонто. Публиката го прие доста емоционално, след десетата минута на всяка сцена реагираше шумно. Американските зрители са малко като деца, те не крият реакциите си - ахкат, охкат, смеят се, възклицават... Докато в Япония го възприеха повече като трилър и бяха много сериозни. Не че филмът не е драматичен, но в него има и доста хумор, а японците го гледаха с голям респект, абсолютно безмълвно.

- Какво очаквате от българската публика?
П. В.: Вълнуваме се много от срещата на филма с българската публика. Надяваме се да се получи контакт.

- Публиката вече се отучи да гледа българските филми, но също и някои от най-добрите световни филми с много награди.
К. Г.: Да, затова е хубаво да се направи нещо по въпроса. Да се отгледа отново публика, да се образова. Защото традиционната кинопублика, любителите на качествено, стойностно кино бяха брутално изпъдени от киносалоните, които бяха превърнати в барове и чалготеки. И сега това се отразява на обществото ни като цяло. Да не се чудим откъде са се пръкнали всички тия изроди, които си кълцат децата на парчета или прегазват съселяните си с 200 км в час. Сигурна съм, че те в нормален кинотеатър през живота си не са стъпвали, но затова пък са редовни посетители на другия вид заведения, които споменах.
П. В.: Да, така е. Затова е много радостно все пак, че има ентусиасти, мога да ги нарека направо възродители, които имат идея да създадат мрежа от киноклубове. В тези киноклубове ще се показва наистина новото, стойностното, силното европейско, азиатско, американско, а и българско кино. И не само ще се показва, то ще се обсъжда, ще има срещи с някои от авторите. Стискаме палци на инициативата.

- „Урок“ е първият филм от трилогия. Какво става със следващите?
П. В.: Предстоят ни снимките на втория, но още доработваме сценария и от суеверие предпочитаме да не даваме повече подробности. Хубавото е, че сега НФЦ ни подкрепи, макар и на нискобюджетната сесия, заедно с още седем филма.

- Кога ще има хубави български филми със зрители?
К. Г.: Когато започнат да се правят повече филми. Дано в годината, в която честваме стогодишнината на българското кино, се направят много нови филми, много хубави български филми.