10106 | 26 ян. 2015 | 13:40

В общественото съзнание се наложи дилемата стабилност или хаос

Социологическите изследвания напоследък показват стабилизация на общественото мнение. Нагласите варират в едни по-тесни граници. Песимизмът и негативизмът се отдръпват с малко, но запазват високи стойности. Доверието расте, но слабо забележимо.

Важна е по-скоро тенденцията на успокояване; няма място за произволни изводи, че хората са повярвали в по-доброто си бъдеще или напротив, че са спрели да вярват. От разлики с 2-3 процента в сравнение с предишни изследвания такива заключения трудно ще извлечем.

А правителството още не е стигнало до 100-те си дни. Според социолозите е нормално в първите си седмици всяка нова власт да се ползва от

известно
авансово доверие

Така е било винаги, дори в първите дни на Орешарски, дори при тройната коалиция. Друг е въпросът, че кабинетът „Борисов 2“ споделя съдбата именно на тези, набедени като „лоши“ правителства, да тръгва от сравнително ниски нива на подкрепа. Разбираемо е - всяко мъчително комплектувано мнозинство извиква подозрения. Така че нека свикваме, че неодобрението на личността на министър-председателя може да надхвърля почти двойно одобрението и да наричаме това нормално. В условията на криза на легитимността трябва да се задоволяваме и с малкото. Миналото сочи, че по-малък стартов резерв на доверие имат трудно създадените правителства, като това на тройната коалиция. Докато най-видим аванс на положителни оценки в началото на мандата имат кабинетите на Сакскобургготски, Борисов - 1 и Костов.

Няма вдъхновение, няма ентусиазъм от новото правителство. Не се наблюдава обаче нито възмущение, нито тотално отрицание. Като че ли се променя една трайна характеристика на обществените нагласи.

През годините на демокрацията много говорихме и за наказателен вот, и за наказателни очаквания. Гласуваш за опозицията, но не защото непременно смяташ, че тя ще те направи богат, а защото таиш надежди да накаже онези, предишните. Очакваш да има възмездие за всички негативни практики, които сме видели от страна на властта. А сега дори очакването за възмездие някак се е стопило, нещо което впрочем усещат и управляващите. Вярно е, има дежурни обяснения какви злодеи са БСП и какво ужасно наследство са оставили, но тези обяснения сега звучат твърде откъслечно и периферно, за да влязат в епицентъра на политическите дебати.

Сътресенията от последните две години, фокусирали се в сваляне и качване на правителства и дори във фалит на банка, съдействаха постепенно в общественото съзнание да се наложи дилемата стабилност или хаос. Участниците в протести проумяха, че могат да излизат на улицата колкото си искат, но не гражданското общество, а други решават кога да се смени властта. Настояваха за морал и борба с олигархията, но моралът не се яви на уречената среща, а олигархията продължи да си кара както си знае, прегрупирана и освежена след един вътрешен конфликт. Двайсет години след Жорж Ганчев недоволните пееха за предсрочни избори, но когато ги получиха, с изненада установиха онова, за което ги предупреждаваха още от юни 2013-а - че няма да се почувстват щастливи и удовлетворени. Напротив, убедиха се, че в безвластието, когато далеч не е ясно кой и за какво носи отговорност, могат да стават неща, които изгарят спестяванията им или обогатяват, макар и не точно в моралния смисъл, съмнителни и задкулисни персони.

Закономерно сега
хората не искат предсрочни избори

Когато започваха протестите срещу Орешарски и София извървяваше традиционния си вечерен рейс между Ларгото и Орлов мост с искане за оставка, в страната си задаваха въпроса: „Окей, предсрочни избори, но кой идва след другарите и турците?“ Не че харесваха прекалено министър-председателя Орешарски или приветстваха тогавашната управленска конфигурация. Интересуваха се обаче какво да очакват в замяна.

Този въпрос сега не стои, няма „Окей, предсрочни избори, но кой след Бойко?“. За първи път никой не разглежда БСП като готова от утре да управлява. Онези, които не са гласували за ДПС, не желаят да ги виждат. Реформаторите вече са абсолютно равноправен партньор във властта. Бареков е приключил играта. А „Атака“ отново залага на своята антисистемност и по никакъв начин не се вписва в борбата за стабилност срещу хаос.

Така че обществото приема Борисов не защото е влюбено в него, а защото иска спокойствие. Няма го комфорта на надеждите. Има го примирението. Скептицизмът личи и по медиите. „Новият“ Борисов избягва да дава интервюта и общува предимно със стената си във Фейсбук. Изглежда, е прав. Когато в началото на годината все пак реши да даде интервю, се ядоса на въпросите на журналистката. И отново остана в сянка.

Ясно му е, че хората ще преглътнат и антисоциални мерки (като тези с майчинските), и изчезващи подсъдими (като преквалифицирания в писател Брендо), и спрени влакове (като новата мощна атака срещу БДЖ), и съживените идеи за приватизация на държавни активи в енергетиката (като акциите на БЕХ), и всичко, стига да им бъде обяснено и опаковано като спокойствие и стабилност. Показателно е, че и правителствената програма не направи особено впечатление и
не стана повод за сериозни дискусии

И властта не се постара да провокира такива. Борисов разбира също така, че хората не са въодушевени много и от реформите. Опитът ги е научил, че реформата в България обикновено прави нещата по-зле.

Добре, но промени ще има. Определени среди в Реформаторския блок напират да ги извършват, а и международните ни партньори настояват да видят нещо на масата от наша страна. Ето защо задачата на Борисов е да постига баланс. За него е най-добре да се говори повече и по-малко да се върши. Ще му се наложи да внимава с натиска за увеличаване на военния бюджет, упражняван и отвън, и отвътре, да маневрира около нарастващите амбиции на работодателски организации да влияят на финансовата и социалната политика на кабинета, да поддържа контакти с разнообразни професионални гилдии, за да избягва зреещото в тях недоволство.

Всякакви - и аргументирани, и повърхностни - идеи за реформи звучат и ще звучат все по-отчетливо. Борисов обаче неизменно държи едната си ръка върху пулса на обществените настроения. Гледа социологията. И какво вижда? Кои са

„рейтинговите“ министри

в новия му кабинет? Това е Ивайло Калфин, но той е твърде познат по други линии, включително и като бивш кандидат-президент. А е и от фигурите в кабинета, които умеят да говорят. Това е Лиляна Павлова, в чийто ресор обаче не някакви реформатори, а самият Борисов е възложил големите си надежди, и откъдето ще продължава да подхранва ореола си на строител и да гради новия си ореол на властелин на санирането. Това е и Петър Москов (за него „Галъп“ регистрира скок в доверието за един месец - от 14 до 27 на сто - б.р.).

Другите министри обаче продължават да бъдат или непознати, или не особено обичани. Те са с по 5-10% одобрение, в краен случай малко повече. Въпреки енергията и решителността, с които Христо Иванов напредва в посока на съдебната реформа. Въпреки заявките на Николай Ненчев и значението, което добива българската отбрана в широк спектър: от защита на границата до новите проекти на НАТО. Въпреки упоритостта на Даниел Митов да доказва, че България е суверенна държава и не се съобразява с някаква Русия.

Да се върнем към Москов със забележителния двукратен ръст в обществената подкрепа за него. И за Борисов, и за нас е повече от сигурно, че тази приливна вълна не се дължи толкова на реформаторския устрем на здравния министър, колкото на изявленията му по циганския въпрос. А тук и министър-председателят, и обществото трябва да бъдат крайно внимателни. В бедността и безперспективността си хората са докарани дотам все повече да привиждат в малцинствата виновник за своето положение. Не бива да се поддават на провокациите на хора, които просто не си дават сметка

какви дяволи
дърпат за опашките

Особено препоръчително е да внимава и Лютви Местан, който ни в клин, ни в ръкав с три седмици закъснение се включи в играта с огъня по неясни причини - може би за да защитава образа на партията си като главен генератор на цигански вот.

И този, и много други подводни камъни са в състояние да ни покажат колко крехки са стабилността и спокойствието, проповядвани от властта и изисквани от хората. Нагласи за предсрочни избори няма. Но я има Украйна, има я „Ислямска държава“, има потенциални бежански потоци, има тежки социални проблеми, има растящи бизнес неразбирателства в самата България. Топката е в Борисов.