13560 | 27 март 2015 | 13:23

Пропагандните допитвания може да ерозират крехкото доверие в пряката демокрация.

Президентът Плевнелиев извади от килера старото си предложение за „референдум за изборните правила“. Същото, за което инициативен комитет начело с Георги Близнашки не успя да събере достатъчно легитимни подписи. Няма лошо. Както се казва - от референдуми глава не боли. По-добре гражданите да бъдат питани, отколкото всичко да се решава от силните на деня. Целият въпрос обаче е на референдум да се поставят въпроси, чието решаване може да предизвика реална обществена промяна, а не имитация на допитване, от което не следва почти нищо. Защото в противен случай се ерозира смисълът от допитванията.

Ако управляващите ще правят референдум за изборните правила, с още по-голямо основание би следвало да се поставят и въпроси, които наистина засягат пряко живота на всеки гражданин, например за типа здравна система и осигурителните пакети на министър Москов и за вида подоходно облагане - прогресивно или плосък данък.

Предложението на г-н Плевнелиев повдига редица въпроси.

Най-важният сред тях е възможно ли е от конституционно гледище да се постави на референдум въвеждането на задължително гласуване.

Моето правно становище е, че

това е недопустимо

защото самата конституция въвежда принципа за неотменяемост на основните права (чл. 57, ал. 1). За да има задължително гласуване, трябва да се ограничи или трансформира в задължение активното избирателно право. Основният закон обаче повелява, че това може да стане само временно, със закон, и то в условията на война или друго извънредно положение. Идеята да се гласува конституционна промяна в тази насока влиза в колизия с принципа за неотменимост на правата, който може да бъде делегиран единствено от Велико народно събрание (чл. 158, т. 4). А както е добре известно, съгласно чл. 9, ал. 2, т. 1 от Закона за пряко участие на гражданите в държавната власт и в местното самоуправление не може да се произвежда национален референдум по въпроси от компетентността на Великото народно събрание.

Принципът на неотменимост на основните права не може да бъде заобиколен дори и с национален референдум, последица от който да бъде съответна конституционна или законова промяна. Обратното би означавало, че всички основни права може да бъдат отменени чрез референдум, което би обезсмислило принципа на неотменимост на правата. Неслучайно конституционният законодател е засилил допълнително гаранциите за неотменимост на основните права, като е предвидил, че чл. 57

може да се променя само от ВНС

Правата на гражданите не може да бъдат поставяни в зависимост от политическата конюнктура или от волята на едно или друго временно политическо или обществено мнозинство.

Анализът на принципа на неотменимост на основните права показва, че по пътя на референдумите и конституционните промени, гласувани от обикновено Народно събрание, основните права на гражданите може да бъдат единствено разширявани, но не и ограничавани или превръщани в задължение. Пример в това отношение е разширяването на обхвата на активното избирателно право с правото за участие в изборите за членове на Европейския парламент, което стана с конституционната промяна от 2005 г.

Изрично трябва да се подчертае, че са необосновани лансираните в публичното пространство аналогии с конституционното право на обществено или здравно осигуряване, което според някои било ограничено чрез законовото задължение за плащане на социални и здравни осигуровки и същият подход можел да се приложи по отношение на избирателното право. Това не е вярно! При осигуровките, които са специфичен вид данък - наред с уредбата им като право, конституцията изрично въвежда задължението на гражданите да плащат данъци и такси (чл. 60). Не е така при активното избирателно право.

Предвид тези аргументи е добре предварително да бъде сезиран Конституционният съд, който да даде задължително тълкувание. За да няма после оспорвания, които да ерозират легитимността на евентуален референдум по този въпрос. Но извън конституционноправните аргументи трябва да се каже на висок глас, че задължителният вот не е панацея за решаване на въпросите с активността, купения вот или електоралната тежест на определени малцинствени групи.

Избирателната активност няма да се повиши радикално, дори и да се предвидят сурови санкции или пък определени привилегии за избирателите, които изпълняват задължението да отидат до урните. Сравнителните данни сочат, че в момента само 13 на сто от действащите избирателни системи по света предвиждат задължително гласуване. В периода от 1950 г. досега средната избирателна активност при тези системи е само с около 7 процента по-висока отколкото при системите с доброволно гласуване. Активността при задължително гласуване се движи между 70 и 80 процента. (Източник: International Institute for Democracy and Electoral Assistance - IDEA.)

Наивна заблуда също е, че задължителното гласуване ще ограничи влиянието на купения вот. Напротив - ще се запази или разшири, защото ще бъде увеличено „предлагането“ на гласове, а най-вероятно и търсенето.

Друга

заблуда е, че това щяло да бъде удар срещу ДПС

Тъкмо обратното – задължителният вот може да облагодетелства партиите със стройни структури и силна политическа машина, способна да достигне до повече избиратели. Тъкмо ДПС, с допълнителни усилия, разбира се, ще спечели повече от задължителния вот, отколкото да речем някоя партия от жълтите павета като Реформаторския блок.

Другите два въпроса от президентското предложение са част от депутатите да се избират мажоритарно и да се въведе дистанционно електронно гласуване. Така формулирани и двата въпроса са повече удар във въздуха, отколкото възможност за реална промяна. Какво като хората кажат „да“ част от избраниците да бъдат избирани мажоритарно? За каква част – 31 депутати като през 2009 г.? Гледали сме го – не работи. Или 20 процента? Или половината от състава на парламента? С други думи референдумът няма да реши нищо, защото не задава конкретен въпрос на гражданите, а всичко остава в ръцете на неясното бъдеще и партийните пазарлъци, в които всеки ще чете резултатите от референдума както му отърва. Тогава за какво ни е подобен референдум, след като по тази тема нещата са същите и сега?

По същия начин стои въпросът за дистанционното електронно гласоподаване. Дори хората да кажат „да“, то всички проблеми, които препятстват въвеждането му не само у нас, а в повечето развити държави по света, си остават. Отново пара в свирката, а не реална промяна.

Очевидно е, че предложението на г-н Плевнелиев е по-скоро

форма на политически инат

и пореден опит за личен пиар по темата за реформата на политическата система. Но дори и да е продиктувано от най-добри намерения, няма да доведе до нищо съществено.

Точно заради това се опасявам, че подобни по-скоро пропагандни, отколкото прецизно обмислени теми за национален референдум са в състояние да ерозират и без това крехкото доверие на хората в пряката демокрация. Защото ако всички се произнесем на референдум, от който не последва нищо реално освен козметични промени, дали ще си направим труда да отидем до урните при следващо национално допитване?

С други думи - „да“ на референдумите, „не“ на имитациите.

Авторът е основател на Института за модерна политика, бивш депутат, сега е президент за България на Световната асоциация на юристите със седалище Вашингтон, САЩ.