38013 | 17 февр. 2013 | 12:44

Щом вие сте ме запомнили като Макмърфи, на мен вътре в душичката ми става топло, че ще оставя нещичко в малкия свят на малкия регион, в който

Янев участва в новия сериал на БНТ „Недадените“, където играе Богдан Филов.

-Как ще отпразнувате юбилея днес?

-Както го направих и на 60-ия, и на 65-ия си рожден ден. Ще събера на по чаша най-близките си - семейството и приятелите. Дъщерите ми Кристина Янева, която е актриса, и Марина Янева, която е сценограф. Съпругата ми - актрисата Цветана Цветкова. Ще дойде и внучката ми Лора Богданова, с която може би трябваше да започна. Очаквам и кучето си - Бела Янева.

Дълбоко вярвам в сентенцията: „Кажи ми кои са приятелите ти, за да ти кажа кой си.“ Аз избрах приятелите си, а те ме създадоха. Вярвам, че дължа всичко на приятелите си и на семейството си. От първите се надявам да видя състудентите си Стефан Данаилов, Илия Добрев, Стефан Мавродиев, Кирил Кавадарков, Руси Чанев, Меглена Караламбова, Елена Райнова. Дано не пропусна някого... Ще има и приятели от квартала и от язовирите, където ходя на риба. На тях също държа много.

-Какво в работата ще ви направи щастлив на юбилея?

-Много ми се искаше навръх 70-годишнината си да изиграя нещо изповедно, да направя някой моноспектакъл, да кажа нещо от сцената. Обаче не можах да открия такава пиеса. И тъкмо се бях отчаял, когато Павел Васев, нашият директор, ми предложи текста на един румънски автор Матей Вишниек - „Търси се стар клоун“ (друго име на пиесата е „Дребна работа за стар клоун“ - б.р.). Пиесата разказва за стари хора и по тази причина на мен и на моите състуденти, приятели и колеги Илия Добрев и Стефан Мавродиев, които също стават на 70, тя ни се стори много подходяща. В нея се разказва за трима пенсионирани клоуни, които отиват на кастинг. Тe застават пред вратата в очакване журито да ги приеме и започват да си говорят. Диалогът е доста интересен. Режисьор ни е Ивайло Христов, едно чудесно и талантливо момче. Днес си говорехме дали да не направим премиерата на 1 април.

-Тази пиеса форма на равносметка ли е?

-Мислещият човек си прави равносметка ежедневно. Той не чака последната права, за да си каже: „Това стана 80 на сто, това 60 на сто, а това изобщо не се получи.“ Не съм завършил специалност счетоводство, за да си направя баланс на лъжите, които са съпровождали живота ми, на конюнктурата, която без съмнение съпътства всяка кариера. Мисля, че знам кой съм. Или може би се лъжа, че знам кой съм. Така или иначе, имам версия за себе си, без да живея със самочувствието, че съм всезнаещ. Непрекъснато се опитвам да проумея човека и непрекъснато търпя успехи и провали в опознаването му. Но поне не спирам да си задавам въпроси, което ме прави човек, нали?

-Кой въпрос си задавате най-често?

-С натрупване на опита научаваме все повече и повече и както един приятел казва: „Проблемът е, че на тези години знам много.“ Да, познанието е тегоба. И въпреки това не въпрос, а основната дума, която съпътства живота ни, продължава да е: може би. Единственият, който може да е сигурен във всичко, е някой извън нас. Кой е той? Аз лично не знам. Но пък изпитвам дълбок респект към него, защото съм се уверил, че той дърпа конците и той решава колко бързо да се движи тялото ми. Аз вече забелязвам, че той неумолимо е решил от година на година то да се движи все по-бавно. Колкото пъти съм опитвал да действам самостоятелно, без да не се допитвам до Него, толкова пъти съм оставал с усещането, че съм вземал погрешните решения.

-Ролята на Макмърфи от „Полет над кукувиче гнездо“, която играете при огромен успех през 70-те и 80-те години на ХХ век в Сатирата, със сигурност е направена след допитване до Него...

-С тоя Макмърфи от „Полет над кукувиче гнездо“ положението е следното. Хем ме радва, че хората са ме запомнили с тази роля, хем ми е малко криво, защото аз имам близо сто роли в театъра и в киното. И поне десетина от тях си харесвам. Но щом  вие сте ме запомнили като Макмърфи, на мен вътре в душичката ми става топло, че ще оставя нещичко в малкия свят на малкия регион, в който живеем ние тука. Макар че понякога си казвам: мама му стара, близо 50 години съм на сцената, само това ли успях да направя както трябва?!

-За тази роля получавате голяма награда...

-Оставете наградите, те са конюнктура, в тях има хиляди съображения. Получавал съм награди, от които ме е било срам. А за такива, за които съм казвал: „Ей сега ще ви покажа кой е Марин Янев“, никой нищо не е казвал. Наградата зависи от това кой е в комисията, какво е времето, какво се търси. Не слагам наградите като мерило. Мерило е това, че дори млади хора знаят нещо за тази роля, защото явно някой им е споменал или пък в техния кръг се е обсъждало. Мерило беше и това, че опашката за билети стигаше от „Сълза и смях“ до градинката на „Кристал“. Тогава народът беше гладен за подобна пиеса. Никога няма да спра да благодаря на г-н Павел Писарев, който тогава беше в Министерския съвет и отговаряше за репертоара на театрите. Ако той не беше открил и не беше донесъл този текст, той нямаше да се появи в онези времена. Г-н Писарев рискува. Когато ни донесе пиесата и я прочетохме, актьорите ахнахме. До този момент нито книгата, нито филмът се бяха появявали в България.

През 1987 г. на среща със състудентите от ВИТИЗ 20 години след дипломирането.

-Вярвахте ли в успеха й?

-Репетициите минаха при невероятен ентусиазъм. Красимир Спасов беше режисьорът, който направи едно много добро представление, в което актьорите се раздадоха. Ани Бакалова като сестра Рачид, Юрий Яковлев, Бог да го прости, в ролята на вожда Бромдън, Ириней Константинов... Публиката бе другата страна в този спектакъл. Тя сякаш поглъщаше думите, които се изричаха там. Искаше да каже същите думи, но нямаше къде да го направи. Затова и идваше в салона и ни ръкопляскаше. После хората ни чакаха на тълпи пред служебния вход и ни гледаха с ей такива очи. Искаха да повярват, че аз наистина съм Макмърфи и че това, което се случва на сцената, може да се случи и в живота.

„Полет над кукувиче гнездо“ има и съвременно представление в Народния театър. Играе се и в момента. Деян Донков е отличен като Макмърфи днес. Както винаги, Сашо Морфов се е разгърнал с визията, с фантазията си. Атмосферата в салона обаче е различна. Днес това представление не носи същия дух. Защото никой на никого вече не пречи да говори, да каже какво мисли. Дори мисля, че надминахме себе си в това отношение и стигнахме едни други крайности. „Полет над кукувиче гнездо“ по мое време беше представление ерес. Едни хора влизаха зад амвона на църквата и започваха да псуват духовниците пред очите на миряните. Това беше немислимо.   

-Младите артисти днес с почит ли пристъпват в църквата, наречена Народен театър? Имат ли респект?

-Не, и слава Богу, че го нямат. Радвам се, че са много различни, въпреки че виждам и свъсените вежди на мои връстници, които ги оценяват. Младите идват от друго време и отиват в друго време. Те носят друга чувствителност. Те бързат толкова, че могат да минат и да не те поздравят, вглъбени в нещо си. Някои казват: „Това са първите седем години и е непростимо.“ Така е, но техните първи седем години не бяха нашите. Имам внучка, която сега е на прекрасните и опасни 16 години. Непрекъснато я съдим колко е безотговорна и своенравна. Докато беше по-малка, се опитвахме да я манипулираме и моделираме по свой образ и подобие. И в един момент аз си казах: „Боже Господи, какво правя, защо постъпвам така?!“ Тя ще живее в свят, който аз не познавам, мен няма да ме има тогава. Дори този свят, който аз познавам, се разви в такава посока, че в голяма степен ме изненада. Какво остава за нейния свят, кой знае той докъде ще се развие?  

-Манипулация ли доведе до това, че и двете ви дъщери се занимават с театър?

-Питайте ги тях. Любовта към театъра е неизлечимо заболяване. Аз заболях от любов към театъра съвсем малък, защото и двамата ми родители работеха в театъра във Варна. Баща ми беше театър майстор, а майка му - гардеробиерка. Тези хора също бяха болни от тази болест. От нея са болни и всички хора зад сцената в днешните театри. Как иначе да разберем защо човек, който получава 350 лева заплата, седи и не напуска? Седи, защото иска да е част от магията, иска да вижда как представлението се ражда от нищото, как Теди Москов вика на репетиции, как артистите вдишват аплодисментите на публиката и как очите им греят. Иска да част от това. 

Аз се заразих от тази болест и я предадох и на децата. Все по-често виждам, че и внучката ми започва да вдига „температура“. Твърдо отива към театъра. Това не ме прави нещастен. Нека Бог да е с нея и да си носи кръста.

-Доволен ли сте от това, че ви запомнихме като драматичен актьор, а не като комедиен, например? Комедийните като че ли получават повече внимание и аплодисменти...

-Никога не съм обичал актьорът да бъде стесняван жанрово. Но често се случва. В киното има един израз, който обаче донякъде важи и за театъра: „Изиграеш ли поп, купи си калимавка.“ Има да играеш попове до скъсване. На мен това наистина ми се случи. В един италиански филм изиграх луд и после изиграх още осем роли на луди в киното. Тръгна приказка, че ги играя добре и после, когато режисьорът попиташе кой може да изиграе ролята на лудия във филма, всички казваха: Марин Янев.

Нашите режисьори имат вина за едностранчивото развитие на младите актьори в това отношение. Още от рано на тях им се лепят етикети „комик“, „драматик“ и т.н., които после младите носят цял живот.

Артистът се отглежда от режисьорите и от авторите. Има текстове, които се пишат за определен актьор, цели спектакли се правят заради конкретно лице. В България това се случва рядко. Правеше го Леон Даниел. Той създаваше и после отглеждаше актьори. Той ме е насърчавал да изляза и на естрадата, но с уговорката да опитам, а не да стоя дълго там. Казваше ми, че опитът ще ме направи гъвкав, пластелин. Отсреща обаче трябва да има опитен скулптор.

За риба с внучката Лора

-В кои роли се чувствате най-добре?

-Моят любим жанр е трагикомедията. Страшно го обичам и мисля, че той най-вярно отразява човешката душевност. В душата на човека живеят и двете състояние. Животът решава кое от тях ще се покаже на повърхността. Човекът най-често дори не подозира за тези си заложби.
Същото е и с актьора. Той може да бъде толкова смешен, колкото не подозира. Стига да има режисьор, който да извади артиста от амплоато и от щампата. С мен това не случи. Убеден съм, че мога да бъде безумно смешен. Но едва в края на кариерата си тези мои заложби спорадично започнаха да се проявяват. Аз ги вадя от време на време най-вече защото съм натрупал доста опит и знам кога ще помогнат на спектакъла.

-Вие сте варненец, който много обича Бургас. Това не ви ли прави винаги „чужд сред свои“?

-Баща ми е бургазлия и аз съм заченат в Бургас през 1943 г. Скоро след това обаче семейството ми се преселва във Варна, където се раждам. Там съм учил. Но тъй като цялата рода на баща ми живееше в Бургас, всяко лято ходех при тях.

Атмосферата на двата града е коренно различна. Варна се разви в днешния си вид във времето на промишления бум през ХХ век. Тогава селото нахлу в града. Много хора от други места дойдоха да работят във Варна. Те не са кореняци варненци.

Бургас носи друг аромат. Бургазлии са невероятни хора. Те са с друга чувствителност. Ще ви дам пример с това, от което разбирам. Бургазлии милеят за своя театър. Варненците - не толкова. Във Варна Народният театър е имал успех, защото зрителите са казвали: „Идва софийски театър, голяма работа. Тия наш’те да гледат и да си записват.“ В Бургас е обратното. Там казват: „Какви са тия, бе, нашите са си най-добрите.“ 

(в. Преса, печатно издание, брой от 398 от 17 февруари 2013)