23461 | 19 февр. 2013 | 13:01

Следващата управа на България може да е формално под синя или червена звезда.Но в същността си най-вероятно ще е левичарска, популистка и ра

Нещо клокочи в България. Дали взривоопасната смес ще нахрани народа, или ще изгори нечии пръсти? Уличните протести са уж конкретни, а всъщност заради генералната бедност. Имаме твърде мека жандармерия и тиха изпълнителна власт, което дава основания да я подозираме в съучастие. Засега след възгласа „долу“ следва името на конкретна изкупителна жертва. Знаем, че периодично озверялата тълпа пали замъка, убива графа и изнасилва графинята. Дали и у нас народът ще щурмува Олимп, тепърва ще стане ясно. 

Същинската българска история започва не с Аспарух или Паисий, а от момента, в който Андрешко остави съдията в блатото. Унизената институция и подсмихващият се селски хитрец са

класически образ на българското противопоставяне

в което нацията еднозначно е заела страна. Страната на лумпена, разбира се. Изненадано да констатираш днес, че България трайно олевява, е толкова абсурдно, колкото да откриеш, че кравата пасе трева. „Влк рибъ ни идйе“, заключаваше на трета мастика Пéтлето - селският луд на Синеморец.

Оставена без потомствена аристокрация и възпитала тънък буржоазен елит за две поколения сред море от местно население, България напълно логично беше принудена да превърне егалитарността в правило. Комунизмът просто го редактира по свой тертип и го издигна във фалшив култ.

Държава без етатистко възпитание на нацията няма право да очаква от хората смирение и вяра в нея. Защото самата тя нито ги практикува, нито може да ги гарантира на простосмъртния. Няма прослойка, върху която да стъпи стабилният темел: администрацията е

слабо компетентна и силно манипулирана

политическият елит е необразован и крадлив, армия няма, педагозите са немотивирани и объркани.

На фона на общата криза - при затихващи икономически показатели и видима безперспективност - логичното стоварване на отговорността става върху главата на различни „групи за изкупление“. На първо място монополите, които охотно и по навик са прокълнати до девето коляно. Днес сме на път да срутим замъците на енергоразпределителните дружества често с малоумния аргумент, че „били чужди“. Сякаш докато бяха български, родното ЕНЕРГО не беше също такъв монополист на пазара! Неизвестно защо никой не излиза да каже дали ЧЕЗ и Е.ОН са по-лоши монополисти от предишните? Ако е така, кой ги покани и вече в затвора ли е? Ако не е така, тогава кой лъже?

Утре, когато пролетаризираният народен гняв, удобно толериран от властта, щурмува зимния дворец на софийската „Топлофикация“, какво правим? И там сметките са безумни, а методът на изчисление алхимично непрогледен. Въпросът е не как, а защо съществува дружеството - но тази логика видимо е чужда на изнервената и трайно губеща търпение улица. Никой досега не посмя да се изстъпи и да заяви на хората, че например ТЕЦ-София няма алтернатива, че фирмата не може да си осигури събираемост, не плаща газови доставки и прочие. Подобно официално мълчание е пагубно. Защото в такива случаи истината за будната кома на едно предприятие я спестяват лица, чиито действия активно стимулират олевяване на населението. Независимо дали партиите им формално се водят десни, или леви.

След монополите ненавистта на олевяването е насочена към богатите. Да, знаем как се натрупа голяма част от капиталите през прехода. Но всички ли са маскари, всеки заможен ли е престъпник? Ще ни се, защото е по-лесно. Помага на националната уравниловка. Съдията в блатото, играта я знаем… Проблемът е, че

системата не наказва

престъпно натрупаното богатство, затова и относително прилично забогателите попадат в кюпа на народната омраза. Всяка поредна власт ги дои и избирателно потапя един-двама в катрана, за формално назидание. Язък, че европейският фалш забрани публичните екзекуции, иначе рейтингите на правителствата ни щяха да се изстрелват нагоре след всяка площадна бесилка.

В България няма лява или дясна власт. Има власт за опазване на мандата. Ако от обещания и идеологически принципи можеше да се построи брод в морето, то от Бургас до Грузия щяхме да се движим по четирилентова магистрала. Животът на всеки кабинет у нас е шизофренен и се дели на две: принципи за управление и идеологическа чистота (това сме, така ще правим) - преди мандата, и сблъсък с реалността, изкушенията и провала (наложи се да се променим, но сме по-добри от предишните и следващите) - през същинското управление. Малцината наивници от правителствените екипи на ОДС и НДСВ, които временно удържаха някакви жалони за икономическо и финансово развитие, вече са архивно минало.

На фона на възгласите на санкюлотите, които доминират обществения делник, заявките на ранния Станишев за широко отваряне на гражданското общество към центъра и безпартийните прозвуча не само ненадейно, но почти невероятно. Обнадеждаващото лице на прогласеното „ново ляво“  беше на път да взриви не само наслагванията срещу столетницата, но да разклати фиксираните прогнози за предстоящите избори. Дали поради невъзможност да спечели за идеята широки членски маси, или поради друга стратегическа математика, гарантираща му повече успех през юли,

европейският социалист обърна кормилото

към казионното ляво, настоявайки за отмяна на плоския данък и за увеличаване данъците на заможните и богатите. Това поне е отговорът на първи прочит. Защото не можеш едновременно да се отвориш към центъра и безпартийните експерти и да товариш средната класа. Както казва Гарабед във вица: имам ябълки - и хубави, и евтини, но двете заедно нямам.

Макар да не беше баща, а настойник на плоския данък (наложи го жълтият екип в тройното правителство), човек като Станишев е напълно запознат с гаранциите, които той дава за пълноценната данъчна събираемост. Предпоставеният разрив с единствената движеща обществото сила - бизнесът и средната класа („заможните и богатите“) дава свобода на предположението, че вместо извънпартийно отваряне, поне засега левицата е намерила за по-резултатно да търси прогнозируем успех сред кръга от свои членове и симпатизантите от социалното приземие.  

Същинската причина за (тактическото?) отстъпление в ляво на БСП е вероятно друга. С напредването на мандата си паралелно с консервативната финансова стабилност правителството на ГЕРБ рязко олевя в маниера на решаване на кризисните ситуации. Временното спасяване на ВМЗ-Сопот (и призивът на премиера да го издържат с производство на пиратки), данъкът върху лихвите, национализирането на пенсионните фондове, увеличението на пенсиите в бюджет 2013 и на заплатите в сектор образование и здравеопазване, увеличаването на максималния осигурителен доход, отлагането на пенсионната реформа и пълният отказ от реформи в секторите образование и здравеопазване са само отделни крещящи примери от един стил на държавно управление, превърнал се в тенденция. Когато на една лява партия като БСП й отнемат лявото говорене и действие, тя автоматично става по-лява. Точно като в заявките, които наскоро чухме. Парадоксално се оказва, че на фронта на идеологическото противопоставяне в лицето на ГЕРБ и БСП днес са се сблъскали две леви партии с левичарски послания към традиционно левеещ електорат.

Следващата управа на България

може да е формално под синя или червена звезда

Но в същността си най-вероятно ще е левичарска, популистка и развращаваща. Едните ще тичат към Белене на изповед, другите ще спасяват в кеш раздутия щат и средновековната продукция на оръжейните заводи. Днешните са затворили кранчето на бизнеса, обричайки го на убийствена междуфирмена задлъжнялост и партийно зависими конкурси - утрешните смятат, че бизнесът и средната класа ще живнат, като ги обложат с още и още данъци, наказвайки „богатите“.

Независимо от името и цвета си идващото правителство е обречено да запълва дупки, вместо да реже генерално. Заради левичарството в душите. Временното помирение, откупената улична тишина и почасовото социално доволство ще са неговият вавилонски плен независимо от кой интернационал ще търси международни индулгенции за балканската ни мизерия.

Същинската българска история започва в блатото, където народът изостави държавата. Много вероятно и там да свърши. Защото нито съдията ни е съдия,  нито Андрешко е в затвора. 

(в. Преса, печатно издание, брой от 400 от 19 февруари 2013)