48140 | 21 февр. 2013 | 14:50

Все си казвам: абе, що не са всички като мене?

Една от абстрактните картини на актрисата.

„Господ ми е дал неприлична емоционалност, лесни сълзи, жалостива съм към другите, към себе си - безпощадна.“ Така е описала себе си Катя Паскалева в разговор с Миряна Башева. Колоритен автопортрет само в няколко едри щрихи. „Досега търсех очите на партньора, щото съм си дашна. А сега сама, даже без огледало, си говоря с всички останали, а пък всички останали съм аз! Все си казвам: абе, що не са всички като мене?“...

Откровенията на Катя са от времето на нейна екстравагантна акция на улицата, свързана с нова роля. В Сатирата, година преди да започне мъчителната и битка с рака, тя изигра моноспектакъла (единствен в кариерата и) „Скитница“ от французина Жан-Клод ван Итали. Режисьорът му беше изненадващо за театъра лице - блестящият преводач, интелектуалец, фотолюбител и бохем Кръстан Дянков, превърнал се, уви, вече в име на награда.

Преди да покаже героинята си на сцената, актрисата я извади в естествения и бит и среда. Една сутрин ранобудни софиянци, ошашавени, гадаеха защо клошарката върху пейка в градинката на „Св. Седмочисленици“ толкова прилича на Паскалева. И дали пък актрисата, известна с дръзкия си характер, не е поела доброволно към дъното... На другия ден нейна снимка се появи по всички вестници - и комично-тъжният екшън продължи. До премиерата, когато всичко се изясни и която бе още един успех на талантливата Катя.

Родена в Петрич (18 септември 1945 г.), израсла в Перник, тя дебютира на сцена като първокласничка - играе син на партизанка в самодеен спектакъл и 

дори има реплика

 „Мамо, гладен съм...“ На сцената е до майка си - продавачка в магазин за платове, заедно с няколко гъркини политемигрантки. „Аз играех детенцето на една от партизанките - майка ми, Василка. Гърците играеха много нахъсано“, спомня си след години Паскалева. По време на спектакъла се разсмяла, когато всички заели „поза като жива скулптура - съпротивителна борба“. И получила шамар насред представлението. „Така, с провал тръгна кариерата ми в тази тематика, дала хляб на сума ти народ през цяла епоха време...“, написа Катя в книгата си „Книжни квадратчета“ в болница „Лозенец“. Коварната болест вече бе отнела гласа и и тя можеше да общува със света единствено чрез очи, измъчена усмивка или думи, надраскани върху листа. Но за това - по-късно. Катя е само на 16, когато губи баща си. Оттук нататък животът и е поднасял немалко горчивини и препятствия...

Звездата, превърнала се в синоним на родното кино, попада в професията някак случайно.

Явява се на изпит на шега

без да наизустява материал като конкурентките си. От близо 1200 кандидатки комисията избира 15 и тя е сред тях. А първият и учител е Боян Дановски. Години по-късно, вече популярно име в театъра и киното, Паскалева ще изрече: „Слизам в бездната, която още моят учител Боян Дановски откри и укрепи в природата ми.“ Но истински гуру за триумфа и на големия екран е вторият и преподавател в академията - Методи Андонов.

„Портрет на Катя“, 1973 г., от Георги Божилов-Слона

След края на следването Паскалева минава през сцените на няколко провинциални театъра, преди да се завърне в столицата - Добрич (тогава Толбухин), Пловдив, Пазарджик. Има щастието да работи с невероятни режисьори като Дановски, Крикор Азарян, Вили Цанков, Леон Даниел. Сред най-запомнящите се нейни героини са Йовковата Албена, Чеховата Нина Заречная в „Чайка“, Розалинда в „Както ви се хареса“ от Шекспир, Жената в „Любовникът“ на Пинтър...

В Пазарджик е по времето на легендарния период на театъра, когато за спектаклите му пътуват от столицата колеги от гилдията, критици, дори случайно гостуващи у нас чужденци. Но Пловдив е градът, където се чувства наистина в свои води, най-волна и свободна. Там сред артистичната бохема е срещнала първата си и най-голяма любов - Георги Божилов- Слона. С колоритния художник се запознава в дома на легендарния кмет на Стария град Атанас Кръстев, титулуван от всички Начо Културата. Макар и разведени след години, когато Паскалева вече работи в София, до трагичната смърт на Божилов през 2001-ва двамата остават близки приятели. Тя хвърчи от щастие, когато в началото на 90-те френски милионер откупува от галерията на „Раковски“ всичките картини на Слона. „Невероятните му творби са част от живота ми“, признавала е неведнъж. Самата актриса се увлича по живописта. Абстрактните и работи, населили нейната последна и единствена книга, издадена от втория съпруг на Катя Иван Росенов след смъртта и, говорят много за артистичната и уязвима душа, драмите, колебанията, страховете. Навремето и казват, че лицето и не
става за кино. А всъщност тя създава една от ролите икони в седмото ни изкуство. Нейната Мария от „Козият рог“ (1972) на Методи Андонов, една от най- мълчаливите героини на големия екран, е образец за актьорска, психологическа, емоционална виртуозност.

За пръв път сцена на изнасилване е така жестоко-болезнено-откровено пресъздадена в нашето кино - четирима турци се гаврят с жената на родопски козар пред очите на невръстната и дъщеричка. Катя влиза в кожата и на майката, и на обучената да мъсти наследница - различни като темперамент и излъчване жени. В едри планове всичко е изиграно с очи, движение на тялото, пестелива мимика. Трагизъм, сурова естетика, помитане на идеологически табута върху еротиката пък са качествата на филма, донесъл най- много слава на киното ни.

За своите две Марии

Катя Паскалева получи признание и у дома, и по света - отличие за главна женска роля на фестивала „Златна роза“, приза „Фемина“ в Брюксел, награда за принос в световното кино в Карлови Вари... Две години след този триумф актрисата влиза в комедийно амплоа като Стефка от „Вилна зона“ на Георги Мишев и Едуард Захариев. И пак с малко щрихи нахвърля образа на тъпата и трогателна, агресивна и сервилна еснафка. Следва отново награда за женска роля във Варна.

„Способността да се импровизира е едно от най-тънките и сложни неща в актьорската професия - казва Паскалева. - Но и от най-рискованите.“ Според нея да се втурнеш в импровизация, „ще рече предварително да си разработил много задълбочено материала, да си вдъхнал атмосферата на цялото, а не само на твоя образ...“

През 1977-а на екран излизат още две ярки киногероини на Катя - Станка в „Матриархат“ на Людмил Кирков и учителката Нина Стрезова в „Звезди в
косите, сълзи в очите“ на Иван Ничев. Всъщност дебютът на Паскалева в киното е през 1966-а в „Понеделник сутрин“ на Ирина Акташева и Христо Писков, чиято истинска премиера се състоя след 10 ноември 1989-а. Следва епизодична роля в „Отклонение“ (1967) по Блага Димитрова. След триумфа и в „Козият рог“ идва актьорският пик за Катя - 17 филма,

понякога по две силни героини за година...

През 1973-та излизат „Мъже без работа“ с режисьор Иван Терзиев и „Иван Кондарев“ на Никола Корабов, после са „Вилна зона“ и „Катина“ (1976, Януш Вазов), „Звезди в косите...“, „Елегия“ на Едуард Захариев. Сред 15-ината и участия през 80-те специалистите открояват пак една от най-мълчаливите и роли - Каката от „Спирка за непознати“ с режисьор Иван Росенов. Стрелочничка от незнайна малка гара, която скоро трябва да бъде заличена, среща избягал затворник. И тя, и той, хора огрухани от живота, изживяват таен любовен копнеж. В „Спирка за непознати“ е единствената голяма роля на Паскалева в общия и житейски път с Росенов.

С Климент Денчев в „Козият рог“, 1972 г.

Малки, но изключително колоритни образи пресъздава тя и през 90-те, когато киното ни е на командно дишане и ражда по една-две творби на година. Появява се прощално на големия екран, когато вече е в болница с фаталната диагноза, във филма на Петър Попзлатев „Посетени от Господ“ - последна кинотворба и за автора на сценария Станислав Стратиев. Катя играе поувяхнала провинциална „хубавица“, касиерка в местно кино, в което никой не купува билети.

В последното десетилетие от живота си Паскалева страда от липсата на интерес у режисьорите към нея, както и другата голяма родна звезда Невена Коканова. Но пък доверява в интервю: „Сега и успех, и провал зависят само от мен. Вече имам възможност да не участвам в постановка или филм, които не са ми по сърце. Никой не може да ми заповяда да играя еди-какво си, защото съм на щат и мога да остана на улицата.“ Тя е от малкото родни актриси отказвали роли и преди промените през 1989-а и в театъра, и в киното. В интервюта е споделяла, че не се съгласила да изиграе руска шпионка, за която и обещавали хонорар 20 000 лв., достатъчен да си купи 4 апартамента в София. „Много от екранните превъплъщения на Катя Паскалева са далеч по-талантливи от самите филми“, смятат критици.

Като „неспокойно сборище на абсурди и полярни сили“ описва таланта на Катя легендарната театрална режисьорка Юлия Огнянова: „Те я разпъваха във всички възможни посоки. Предизвикваха и живи рани. Но не успяваха да я прекършат... Влюбваше зрителите в себе си.“

„Аз играя последната си роля на актриса, поставена пред изпитанието дали ще удържи да размие границата между реалността и условността... И премиерата ... всъщност е финалът на спектакъла живот“, е написала върху белия лист с треперещи ръце Катя в болница „Лозенец“. След операция във Франция ракът, поразил гласните и струни, бързо се развива и я оставя безмълвна. Тогава тя мобилизира всичките си душевни сили и въпреки омаята на тежки лекарства и нетърпими болки записва преживяванията си в продължение на последните си 50 дни - до 21 юли 2002 г. „Фипе (Филип Трифонов - бел. ред.), не се бой, умирането е въпрос на въображение! Да го знаеш от мен...“, е едно от посланията до приятели.

През миналия април фотографката Ани Петрова нареди в столичната галерия „Арт 36“ уникални кадри на Паскалева и нейни приятели при откриването на изложба в края на 90-те. На снимката Катя, Стефан Мавродиев и Георги Божилов-Слона.

Съпруга си съветва да намери бялата копринена блуза, „в която ще се побере каквото е останало от мен“. Разказва сънища, видения, тъгува за хората, които са лежали преди нея между тези стени... Разпорежда какво да бъде, след като си отиде: „Без поклонение в театър или където и да е; да не се отваря ковчегът за пред хората; роднините да се озаптят от македонски трагедии...“ Нейните „Книжни квадратчета“ излизат след смъртта и благодарение на Иван Росенов и близки приятели. „Когато започнах да чета бележките на Катя Паскалева, имах чувството, че

държа в ръцете си оголена жица

по която тече електрически ток - признава Йордан Радичков. - Този ток не те убива, но разтърсва из основи цялото ти същество... И винаги изпитвах една и съща болка, сякаш с голи ръце разравях пламтяща жарава.“

Последната воля на актрисата е спазена - няма поклонение в театър, а белият ковчег е затворен, отрупан с цветя и венци. Опелото е в малката черква на Централните софийски гробища, която едва побира колеги от гилдията, художници, музиканти... „Момчета, дръжте я. Не я пускайте, защото какво е селото без Албена“, като насън идват прощалните думи на Коко Азарян, реплика от Йовковата „Албена“, където Катя някога изигра най-голямата си сценична роля. Казват, че внезапният кратък дъжд, излял се досущ като при погребението на Георги Божилов-Слона година по-рано, е бил прощален знак от небето.

(в. Преса, печатно издание, брой от 402 от 21 февруари 2013)