Един човек влязъл в бръснарницата да го избръснат и подстрижат. Говорили с бръснаря за различни неща, който в един момент казал:
- Каквото и да ми говорят, аз не вярвам че съществува Бог.
- Защо? - попитал го клиентът.
- Достатъчно е да излезеш на улицата, за да се убедиш. Кажете ми, ако Бог съществува, откъде има толкова много болни хора, безпризорни деца? Ако той наистина съществуваше, не би имало нито страдания, нито болка. Трудно ми е да си представя любящ Бог, който допуска всичко това.
Когато бръснарят си свършил работата, клиентът си тръгнал и видял на улицата рошав и необръснат човек. Върнал се в бръснарницата и казал:
- Установих, че не съществуват бръснари.
- Как така? Аз самият съм бръснар.
- Не! - възкликнал клиентът. - Те не съществуват, иначе нямаше да има рошави и необръснати хора, като ето онзи човек, който върви по улицата.
- Но, мили човече, работата не е в бръснарите. Просто хората не идват при мене.
- И аз казвам същото! - потвърдил клиентът. - Бог има. Просто хората не го търсят и не отиват при него.
Който и да бъде избран утре за патриарх, той трябва да си даде сметка, че по улиците ходят много хора, които търсят къде да спретнат душите си, а бръснарницата вече не е една. Много са. И не става дума за джамии и синагоги, а за многото места, на които се търси и намира християнската вяра. Българската православна църква е
канонично високомерна
към тези блуждаещи души. Не иска да им признае правото да търсят християнския Бог, ако не го търсят под купола на православен храм. Заклеймява ги с вразумления и анатеми, не гледа на тях като на хора, за които трябва да отвори вратите на храма, дори не иска да знае как мислят. Ето впрочем как мислят:
Типичен представител на онази група българи, които православните свещеници иронично наричат „В и К“, т.е. хора, които посещават православните храмове около Великден и Коледа: „По празници влизам в черквите, но никога няма да вляза в църквата. Черквите са храм, църквата е институция. Храмът те приютява, църквата те обсебва. Храмът ти казва, че всички сме едно. Църквата ти обяснява, че другите църкви са по-лоши, по-неправи, с по-малък шанс пред портите на рая. Казва ти: „Покайте се, защото приближи царството небесно“, думи на Христос. Звучат като плесница. Ударени, хората навеждат глави. Виновно покаяни. Виновният човек е послушен и опасен. Той може да бъде манипулиран, но е и готов да манипулира. Ако опрощението е целта, той е готов да го постигне на всяка цена. В нито един ред от нито едно евангелие Исус не казва на някого, че е виновен.
Казва „кой съм аз, че да съдя“
казва „който е безгрешен, нека пръв хвърли камък“, но никъде на никого не вменява чувство за вина. И се чудя, ако сега Исус се появи тук, влезе в една църква и види тези наведени, смръщени от вина лица, ще познае ли, че това са неговите последователи?“
Типичен представител на християните - езотерици, почитатели на Новата ера под знака на Водолея, търсещи истината повече в книжарницата, отколкото в църквата: „Покайте се, защото идва царството небесно.“ Да, Исус го е казал, но това въобще не означава да изпитваш вина, която само попът може да ти опрости. Арамейската дума „тешувах“, която се превежда като „покайте се“, всъщност е означавала „да се върнеш“ и „отговор“. Посланието е: Върнете се, защото идва царството небесно. Да се върнат - къде? При себе си, при първоизвора, при този, който ги е създал, и да бъдат такива, каквито ги е създал. Върнете се - снемете от себе си всички лицемерия, всички дипломации, всички стратегии и тактики. Просто бъдете себе си. Бъдете отговор на Бога. Той ви е повикал съвършени, няма нужда да се отдалечавате от това. А ако сте се отдалечили, покайте се, т.е. върнете се. Защото
когато дойде царството небесно
ще ти бъде зададен само един въпрос: успя ли да бъдеш себе си? Не „успя ли да се харесаш на другите“, не „успя ли да победиш другите и да ги направиш като себе си“, не „успя ли да се преструваш талантливо, да надхитряваш умно“, а успя ли да бъдеш себе си. Такъв, какъвто си бил създаден - специален, уникален, единствен.“
Типичен представител на евангелските църкви, т.нар. християнски сектанти. „Тук съм, защото тук ми обясняват Исус. Дойдох случайно, защото търсех отговор на въпроса какво иска да каже Исус с това, че „на този, който има, ще му се додаде, а от този, който няма, ще се отнеме“. Питах се защо Бог е готов да даде още повече на вече имащия, на богатия? Обясниха ми, че ние сме създадени от Твореца със свободна воля. Ние избираме какво да притежаваме - упование, отчаяние, кураж, страх, надежда, безсилие… И от каквото имаме, това той ще ни додаде. На куражлията - още повече кураж. На отчаяния - по-дълбоко отчаяние. Страхливият ще получи повече страх и още по-малко смелост. Беше като просветление, промени целия ми живот. Най-после усетих, че Исус наистина помага, но не като се страхуваш от гнева му, а като го чуеш със сърцето си.“
Типичен представител на нарастващата група от хора, които търсят доказателства за Бога в квантовата физика. Никоя от заклеймяваните личности не застрашава авторитета на църквата толкова, колкото една формула на Планк или няколко изречения на Нилс Бор.
Притчата за синапеното зърно
е гениална за време, в което не е съществувала наука. Исус е знаел това, което днес знае квантовата физика. Как да преподаде малко квантова физика на простите рибари? Как да им обясни, че царството небесно не е в небето? Не е можел в онова време да говори за атоми, камо ли за субатомно ниво. За тази цел той избира най-малкото от всички зрънца - синапеното. Там живее Бог, в най-малкото. Изследователят на човешкия мозък от Пенсилванския университет д-р Андрю Нюберг публикува следния извод от двата си най-нови експеримента: „В структурата на мозъка е заложена способността му да общува с Бога. Хората се отдръпват от представата за Бог като личност в името на едно по-широко, по-безгранично понятие.“
* * *
…отдръпват се, търсят, лутат се. Няма никакво значение как ще се казва българският патриарх, ако Българската православна църква продължава да е конструирана около печалбата на свещоливницата и заклеймяването на Ванга, Мадона, Лейди Гага. При всичката бедност, която сполетя душите и телата ни, църквата не намери ни слово за душевните ни рани, ни храна за страдащите тела.
Нито една трагедия
от всички, които ни сполетяха, не можа да пробие социалното дебелокожие на църквата и да извади оттам протест, напътствие или поне утеха. Отците ни водеха през дебрите на едни времена, за които не бяхме подготвени, предимно като ни ръсеха с китки, подаваха ръка за целувка и водосветеха всичко от банкови офиси до чейндж бюра. Появи се и високопоставена църковна персона, заради която народът съчини думата „мутрополит“ - човек, от чиято уста изтича толкова омраза, че наистина започваш да се съмняваш не беше ли любовта първото и последното, което Христос е искал да каже на хората.
Докато църквата се занимаваше основно със себе си, а народът - основно с политиците, всички заедно пропаднахме толкова надолу, че изпълзяването вече започва да изглежда невъзможно. Моралната ни неустойчивост се трансформира в устойчива аморалност. Църквата има вина за днешната ни безпътица, огромна вина. И ще бъде все по-виновна и все по-празна, ако основното й занимание е да сипе огън и жупел по лутащите се в избор на бръснарница.
(в. Преса, печатно издание, брой от 404 от 23 февруари 2013)