16895 | 25 февр. 2013 | 08:38

Хора като Дянков и Борисов не са първата и единствената причина за безжалостното ограбване на българския народ. Стратегията „Остерити“ (т

Историята е показала, че всяка спонтанна революция преминава през няколко основни фази: 1) избухване; 2) разгръщане; 3) затихване и институционализация (възможен откат: реставрация!). Гражданската революция в България, избухнала на 17 февруари 2013 г., след вчерашните протести се намира между първата и втората фаза. Въпреки все още неясната ситуация осмелявам се да предложа на читателите на „Преса“ мой прочит на събитията от последната седмица, както и една прогноза. Заявявам още в началото, че анализът по-долу е направен със симпатия към организаторите на автентичните граждански протести и с убеденост, че тяхната платформа е изпълнима.

Първият кръстопът

Протестиращите стигнаха до него с неподозирана скорост: само 48 часа след Ден Първи падна правителството. Изпадналият в амок едноличен лидер на ГЕРБ подаде оставка и повлече след себе си целия кабинет и парламентарното мнозинство. Въпросът за властта - основен за всяка начална революционна обстановка, беше решен по най-непредвидения начин: бягство на управляващите от авансцената. Те превключиха на вариант „Кризисен пиар“, загърбиха дори текущите си задължения и разиграха пред очите на публиката бутафорен спектакъл „Бойко, не си отивай!“. Целта е прозрачна: да се подготви почвата за триумфално завръщане след предсрочните избори на едноличния режим, марка „Б.Б.“ Така вместо да продължат напред, да притискат Борисов и сие да изпълнят исканията, написани върху плакатите, протестиращите трябваше да спрат и да се ориентират в новата обстановка. А тя не беше (и все още не е) в тяхна полза: абдикирало правителство; парламентарна опозиция, която се страхува да вземе властта; президент без опит в кризисния мениджмънт; манипулативно настроени медии. Образно казано, пътят напред е пуст, няма организирани сили, които да партнират на революционерите.

Прегрупирането

Не всяка спирка по пътя на революцията помага за нейния успех. Доста наблюдатели са на мнение, че нейният потенциал и енергията на активистите ще се изчерпят за броени дни. Повод за това им дадоха първите разцепления в редиците на протестиращите. Практически навсякъде – във Варна, София, Благоевград - водачите и говорителите на масовите бунтове влязоха във вътрешен диспут, а после и в конфликт по съдбоносния  въпрос: как да продължат по-нататък? Магията на спонтанно роденото единство, демонстрирано в началото, е на път да изчезне. Самозвани пророци вещаят пълен разрив и неминуем крах. Платени мъдреци апелират инициативата да се предостави на „знаещите, посветените“.

Преструктурирането на гражданските движения обаче беше не само неизбежно, но и необходимо. От една страна, защото по социален и възрастов състав неговите активисти и водачи идваха от различни културни светове: обезверени бедняци и състоятелни люде, младежи и възрастни, космополити и патриоти...От друга страна, конюнктурата в различните градове и региони не е една и съща - в София икономиката и трудовият пазар още не са колабирали, във Варна гражданството е в плен на местни феодали, във Видинско е демографска пустиня. Съвсем нормално е приоритетите на местните граждански структури да се диверсифицират. В едно обаче походът им срещу властовите елити е монолитен, а крайната цел - непроменена: смяна на Системата и Възмездие за грабителите.

Това, което е анормално за едно зряло демократично общество, са опитите да се отклони вниманието и да се пресече устремът на народното недоволство. Дни наред наблюдаваме как сред редиците на протестиращите бяха инфилтрирани полицейски провокатори, партийни манипулатори, неофашистки групички, откровени лумпени. Само че не те, а придобилите опит в протестните акции след 2009 г. лидери и активисти са лицето на Февруарската революция. Доказателство: натрапниците бяха изолирани, а опитите за погром - пресечени. С включването на синдикати, военни, лекари, пациенти, експерти (което от вчера е вече факт) потенциалът за промени ще нарасне значително.

Исканията: време е за реализъм

И днешната гражданска революция в България роди утопии, мечти и смели проекти. Ако не беше така, бунтовете щяха да се изродят в кърваво отмъщение, каквото в родната ни история се е случвало многократно. Но исканията на протестиращите еволюираха в един нормален за днешната ситуация в Европа и света микс от битови, конституционни, хуманни и глобалистки идеи. В тях има всичко: антимонополни и антиолигархични лозунги, социални призиви за справедливост и солидарност, политически изявления за нов преход, закани за търсене на персонална отговорност. Традиционните еснафи и конформисти са стреснати от този радикализъм и надигат глас срещу „безумието на тълпата“! Забавят ли се още протестиращите в опитите да прокарат на практика своята платформа, верноподаниците и кукловодите ще победят гражданите, поискали да бъдат автономна сила в управлението на държавата. Изходът е: трезво, с безкористната помощ на независими експерти, да се подредят приоритетите във времето така, че да се случат без засечки. Не виждам нито едно от гражданските искания, включително най-радикалните и плашещите, по които да не се намери разумно решение. Няколко примера:

- Плашилото, наречено „Национализация”. Неолибералните идеолози у нас скочиха вкупом върху носителите на тази идея и ги обвиниха в комунизъм и севернокорейски тоталитаризъм. Всъщност никой не говори за експроприация от болшевишки тип. Предложението на проф. Боян Дуранкев за обратно изкупуване от държавата на мажоритарните дялове на естествените/частни монополи или корпорации, отдали се на спекулативен бизнес, е не само пазарно аргументирана, но и практически реализирано напоследък - по отношение на железниците (Нова Зеландия); банките (САЩ, Холандия, Белгия, Испания) и т.н.

- Плашилото „Смяна на Системата“. Онези, които са се сдобили с парцел в райска България, по законен или криминален път, се опасяват, че ще им отнемат привилегирования статут. Първите нямат основание да се страхуват, но вторите - да! Само че те са пренебрежимо малцинство. Под „смяна на Системата“, както успях да лично да се убедя на вчерашната среща на инициативния комитет в София, се разбира: „нова конституция или коренна промяна на настоящата“. Промените са в една посока: пряко участие на гражданите в контролните органи на държавата (както е в скандинавския регион); в съдебните заседания (подобно на САЩ); граждански избор на прокурори и съдии; двукамерен парламент (120 депутати плюс 60 сенатори) и прочее иновации, все прогресивни, несъмнено демократични и международно практикувани. Каква е опасността тогава, освен за тези, които са се абонирали до живот за властта и нейните благини!

-Плашилото, наречено „Повишение на доходите“. Тук най-вече скачат пишман бизнесмените и т.нар. соросчета, от мрежите на пазарните фундаменталисти. Ах, щели сме да изгубим стратегическо предимство и да прогоним стратегическите инвеститори (като че ли някой се е засилил да вложи парите в бедна България!); Ох, не пипайте плоския данък, той е наше завоевание (вярно е, но за свръхбогатата прослойка); първо трябвало да постигнем висока производителност на труда и после да вдигаме заплатите (откровена манипулация: производителността на труда на българските работници и специалисти отдавна изпреварва мизерните им възнаграждения) и т.н. Не се заяждам, просто призовавам: време е не само синдикатите, но и следващият парламент да преразгледа политиката на доходите и данъците у нас, която от 23 години никога не е била в тон с европейската, нито с принципите на нормалния конкурентен пазар.

Какво ни липсва?

Вероятно много неща: от вкоренени демократични традиции и култура на протестните акции до усвоени образци за реакция като колективно тяло, като българска нация, когато потенциалните рискове се превръщат в реална опасност, а последната води до катастрофични сривове. Но един проблем излиза на преден план, когато се вгледаме по-внимателно в платформата и зигзага на българските протестни движения: не е идентифицирана най-голямата опасност (иначе казано - Врагът).

Както пише немският социолог проф. Улрих Бек в своята нашумяла книга „Германска Европа“, несъстоятелно е да се вика: „Кризо, отивай си“. Тя, кризата, както и всички беди на посттоталитарна България, беше причинена от тоталното прегръщане на модела на неолибералната държава, която изостави гражданите и коронова банкстерите. Онези, които открито стоят на кормилото на управлението, и другите, които задават маршрута от своите луксозни свърталища, през това време узурпираха държавната власт, прилежащите към нея ресурси  и контакти. Хора като Дянков и Борисов не са първата и единствената причина за безжалостното ограбване на българския народ. Стратегията „Остерити“ (т.е. сурово затягане на коланите) ни беше наложена от МВФ и Световната банка още с модела на прехода и препотвърден от неоконсервативна Европа на Меркел и Саркози. Така че враговете са „Остерианците“, колкото и непонятно да звучи тази дума за редовите българи и техните граждански водачи.

Как да се преведе на разбираем език тази философия, е най-голямото предизвикателство пред разгръщащата се Февруарска революция. Но не се ли стигне до нея, лидерите и протестиращите ще останат на първия кръстопът. И ще ги помете Реставрацията!

Няколко думи за прототипите. Чувам повик да заимстваме исландския модел. Той е приложим, но само като политическа технология за участие на гражданите. Дълговият проблем при тях и у  нас е от коренно различен тип. Съветват ни да се учим и от Гърция. Току-що се върнах оттам, в разгара на стохилядния протест в Атина. Гръцката „Сириза“ няма аналог у нас, няма и време да бъде създавана до април т.г. Но като стратегически вариант не бива да се отхвърля. Сочат ни за пример испанци и португалци („Движението на възмутените“). Тепърва ще стане ясно след вчерашната акция на студентите и младите доколко иберийският опит може да бъде приложен в една балканска страна. Някои правят аналогии между инициативата „Окупирай“ и българските системни окупации на Орлов мост. Има прилика, но не и в мащабите и дълбочината на акцията.

Моят извод е: революциите не се копират, те генерират според специфичната ситуация. Иначе казано, трябва ни национален модел. За мен българската специфика (дори национален бранд, който се споменава в чужбина) се символизира чрез логото „Децата на прехода“. Продължаващата революция може да е дело на младото поколение. Такава е моята оптимистична прогноза...

(в. Преса, печатно издание, брой от 406 от 25 февруари 2013)