20776 | 26 февр. 2013 | 09:59

След четвърт век демокрация е нормално в България да се заговори за нова конституция, при положение че действащата е тълкувана над 70 пъти о

За разлика от Чехия, Полша и Унгария, които тръгнаха след 1989 г. да правят реформи без нови конституции, а само с належащи промени в тях, България избра друг подход. Свикано бе Велико народно събрание (ВНС), което да изработи нов основен закон на страната. По ирония на съдбата на 12 юли 1991 г. новата българска конституция бе приета с мнозинството на партия, приела Живковата през 1971 г.

Големият плюс на новия български основен закон бе не само въвеждането в действие на многопартийността и политическия плурализъм, но и неприкосновеността на частната собственост, свободата на словото и пътуванията, в това число и свободата на местожителство в страната. Създадени бяха институции като Конституционен съд, който да контролира президента и парламента за спазване на конституцията, и Върховен административен съд, пред който могат да се обжалват актовете на изпълнителната власт, включително на правителството.

Приета в зората на демокрацията, новата българска конституция се оказа основен закон на прехода. След четвърт век демокрация е нормално в България да се заговори за нова конституция, при положение че действащата е

тълкувана над 70 пъти

от Конституционния съд. На практика се оказа, че над половината й разпоредби са били неясни. Дори само да вземем президентските избори се вижда, че на два пъти Конституционният съд се произнесе с тълкуване що е български гражданин по рождение и какво се разбира кандидат-президентът да е живял последните пет години в страната.

През 2013 г. са очевидни две неща: не се изпълни основният конституционен принцип, съдържащ се още в петия ред на основния закон, България да е социална държава. Станахме най-бедни в Европа, но шампиони по публични убийства в света. Така животът и здравето на българските граждани не можаха да бъдат гарантирани от изпълнителната власт и съдебната система. Ето защо по площадите в страната протестите от цената на тока ескалираха до ново ВНС и нова конституция. Как може да стане това?

Великото народно събрание

се състои от 400 народни представители. Идеята да бъде толкова голямо дойде от покойния депутат Крум Неврокопски: като ще е Велико, да е и голямо. Законът за избиране на ВНС от април 1990 г. е в сила и до днес. Според него изборите се произвеждат по смесена избирателна система: 200 народни представители се избират по мажоритарен принцип в едномандатни избирателни райони, а другите 200 по пропорционален принцип в многомандатни териториални райони с партийни листи. Смесената система е плод на компромис между политическите сили, които юридически се опитаха да примирят предимствата и недостатъците на едната и другата избирателна система.

Според новата българска Ккнституция само ВНС може да приеме нов основен закон на страната. А сегашното Народно събрание дори и при добра воля няма технологично време да спази конституционната процедура за свикване на ВНС. За да се случи последното, е необходимо:

В следващия парламент да има инициатива за това на най-малко една втора от народните представители или президента.

Трябва да се изработи проект на нова конституция, който се разглежда от парламента не по-рано от два месеца и не по-късно от пет месеца след внасянето му. Едва тогава Народното събрание решава да се произведат избори за Велико народно събрание, и то с мнозинство две трети от общия брой на народните представители.

Президентът е длъжен да насрочи избори за ВНС в тримесечен срок от решението на парламента. С провеждането на избори за ВНС правомощията на действуващото Народно събрание се прекратяват.

След като вече е избрано, ВНС приема решение по внесените проекти за нова конституция с две трети мнозинство от всички депутати на три гласувания в различни дни.

ВНС решава само тези въпроси, за които е избрано: да приеме нова конституция, след което правомощията му се прекратяват, а президентът насрочва избори за ново, Обикновено народно събрание по общия ред. В неотложни случаи ВНС обаче може да изпълнява функциите и на обикновено.

Опасността ВНС да забрави за какво е избрано и да заживее с мисълта за дълъг мандат (като обикновено) я гледахме през 1991 г., когато 39-те депутати от ВНС от групата на СДС обявиха гладна стачка и напуснаха парламента.

12 юли 1991 година. Най-възрастният депутат от 7-мото Велико народно събрание отваря шампанско в чест на новоприетата българска конситуция. Снимка - БТА

Какво искаме от новата конституция

- това е големият въпрос. За да може следващият парламент да избере комисия за изработване на нова конституция, е необходимо българският народ да каже каква точно трябва да бъде тя. Затова е необходимо организиране на широка обществена дискусия, единомислие на повечето институции и съгласие между основните политически партии в следващия парламент. Възможните въпроси за дискусия са:

ще запазим ли парламентарната форма на управление, или ще минем към президентска република (след като несполуката на царя в политиката уби идеята за монархия);

ще запазим ли България като социална държава и ако това е така, какви конституционни текстове ще приемем, за да бъде това реално, а не само пожелание поне за най-бедните слоеве от населението. Например: ще има ли конституционен текст, гарантиращ индексацията на пенсиите всяка година (по т.нар. швейцарско правило), независимо от това кой управлява;

ще намалим ли броя на депутатите от 240 на по-малко на брой. В Унгария ги намалиха от 389 на 200. Или проблемът е повече в качеството. Последното поставя въпроса за вида на избирателната система;

ще се въведе ли мажоритарна избирателна система за народните представители, при която огромното предимство е, че се гласува за личности и хората знаят кого избират. Но и тук има уговорка - в политическата практика се вижда, че тази система обслужва по-силните партии. Така у нас през 1990 г. в синя София от 24 мажоритарни вота СДС победи БСП с 22:2 Аз бях един от избраните мажоритарни депутати. На последните избори от 31 мажоритарни вота ГЕРБ спечели почти всичките, а няколко, в т.нар. смесени района, взе ДПС. Очевидно се гласуваше за Бойко Борисов, макар на бюлетините имената да бяха други;

ще запазим ли прекия избор на президент, или ще го избира парламентът. Ако остане сегашният мажоритарен избор, няма ли да увеличим правомощията му, например с правото на законодателна инициатива;

в съдебната власт ще премахнем ли квотата на парламента във Висшия съдебен съвет, политизирал системата още в зората на демокрацията. Ще останат ли прокуратурата и следствието в съдебната власт? Ще бъде ли както сега президентът обвързан при назначаването на тримата най-висши магистрати от предложението на ВСС;

ще има ли сили и средства Конституционният съд да разглежда и т.нар. частни жалби на граждани за нарушаване на конституционните им права;
ще въведем ли изискване при гласуване на правителството то да се счита избрано не само при гласуване на структурата и персоналния му състав, но и когато се приеме управленската му програма. Така ще се избегнат шокове от типа на Дянковите с вдигане на пенсионната възраст и облагането на спестяванията на гражданите с данък;

ще отзоваваме ли депутатите и как на практика и няма ли да отворим пътя по български мнозинството да се разправя политически с народни представители от опозицията;

ще премахнем ли след наличието на членство в ЕС и падане на границите изискванията кандидат-президентите да са живели в страната последните пет години и да са български граждани по рождение, както и изискването депутатите да нямат друго гражданство.

Консултативният съвет за национална сигурност при президента ще продължава ли да бъде „седянка“, или ще стане орган с възможност да взема решения?

Списъкът е примерен. Тези въпроси ги повдигнах още през 2005 г. Той може да бъде продължен и показва само, че дискусията трябва да бъде сериозна. Трябва да знаем, че развитите демокрации са характерни със стабилни двуполюсни модели и че никъде по света няма друго парламентарно представителство освен чрез политическите партии. Които са недоволни от съществуващите, могат да създадат свои.

- - - - - -
* Авторът е юрист, депутат в VІІ велико народно събрание (1990-1991) и бивш конституционен съдия.

(в. Преса, печатно издание, брой от 407 от 26 февруари 2013)