21772 | 5 март 2013 | 09:57

Политическите нрави са превърнали Народното събрание в чирак на управляващата сила

Протестиращи се канят да приложат мъртва хватка на българския парламент - да го обсадят и да не допуснат депутатите да се разбягат, докато не гласуват промени в Изборния кодекс.

Казваме протестиращи, а не протестиращите, тъй като гневът на гражданите се разпадна на различни парчета, откакто правителството се оттегли. След като лозунгът „оставка на Бойко Борисов“ пожъна успех и извехтя, във Варна се съсредоточиха върху предсрочното освобождаване на кмета Кирил Йорданов, в Пловдив също вдигнаха мерника на тамошния градоначалник, а в София се борят за много неща - националисти искат национализация, граждани недоволстват от цени, монополи, банки и т.н.

Ред е и на Изборния кодекс.

Вятърът на промяната духа напосоки. В суматохата и бързината някои от народните дела май остават недокрай обмислени. Броените дни на живот на 41-вото народно събрание не са достатъчни за смели решения и за промени, които преобръщат системата. Би било авантюра например в навечерието на парламентарния вот пропорционалната система за гласуване да се замени с мажоритарна, както искат протестиращите. Втората не е невъзможно лоша, но си има белези. Един от тях е, че дава предимство на големите партии, колкото това да ви се струва на пръв поглед противоречиво.

Спомнете си обаче какво се случи на последния вот - неизвестните и неопитни в политиката мажоритарни кандидати на ГЕРБ сразиха всички свои опоненти. Зачертаем ли изцяло пропорционалната система, в Народното събрание ще присъстват две големи партии и ДПС. Познайте кой ще получи ролята на балансьор? Накратко - не е ли по-добре да обмислим промените с революционен заряд, преди да ги приложим?

И друго: години наред имахме основателната причина да се възмущаваме от поправки в изборните закони, предприети в 12 без 5. Сега протестиращите са на път да повторят грешката на депутатите, гласували в галоп и в последния възможен момент. После друг да търпи последиците от кусурите.

Най-голямата слабост на замислената обсада и нов палатков лагер в столичния център е към кого е насочен. Без точност

енергията от протеста рискува да се разпилее

Да се загуби като писмо без посочен адрес.

Улицата днес тропа с крак към (пред) парламента:  „Парламентът да приеме промени в кодекса, парламентът да разтури монополите!“ Но парламентът не е сграда, а животът в нея. В исканията си протестиращите трябва да сменят думата „парламент“ с ГЕРБ.

Защото:
- ГЕРБ прие Изборния кодекс. Като обърна гръб на предизборното си обещание да даде правото на гражданите да преподреждат партийните предложения в листите. 
- ГЕРБ вдигаше цената на тока.
- ГЕРБ се прочу с лобистки пробиви, един от които - поправката „Витоша ски“, изкара младите на Орлов мост.
- ГЕРБ приемаше бюджетите, които оставиха без дъх българските граждани.

И така нататък.

Ако ГЕРБ е решавала дотук, ГЕРБ трябва да реши и сега. По силата на една недобра политическа традиция ГЕРБ, която близо четири години диктува стъпките и ритъма на парламента. 

ГЕРБ-ерите, вярно, само продължават започнатото от техните предшественици. За жалост българските политически нрави се отличават с диктат на управляващите в парламента, между Народното събрание и спечелилата най-много мандати политическа сила обикновено има знак за равенство. Най-грубият опит за налагане на този обичай бе предприет по времето на Жан Виденов, когато условието депутатите да гласуват според решението на парламентарната група стана член от правилника. Авторът на идеята даже бе юрист - шефът на ПГ на Демократичната левица Красимир Премянов.

Скандалният текст бе заличен, но остана да действа като неписано правило.

То се чувстваше отчетливо и в 38-ото НС, където управляващата коалиция ОДС имаше 137 народни представители, а след краха „Виденов“ социалистите се бяха свили до скромните 58 депутатски места. В ОДС доминираха сините, а волята им бе закон. Всеки вторник, в деня преди първото за седмицата парламентарно заседание, на „Раковски“ 134 НИС на СДС решаваше какво да се гласува в парламента и го спускаше, без да очаква възражения. Възражения наистина нямаше. НИС на СДС беше институция, в която решаващата дума бе на лидера Иван Костов. Партията, понякога и от страх, а не толкова по убеждение, действаше като железен юмрук. Като изключим последните месеци от управлението, когато главният секретар Христо Бисеров поведе битката срещу Командира. Сините се бяха увлекли дотам, че бяха наречени „талибаните на Костов“ (доц. Драгомир Драганов) и „мушмуроци, които гласуват по заповед“ (Петър Стоянов).

Днес, търсейки причините за своя залез, десните гледат към историческите процеси, винят личните амбиции или се оправдават с неразграденото влияние на Държавна сигурност и комунистическите елити. Последното, в което намират корена на разпада, е политическото високомерие и синята диктатура спрямо опонентите. На изборите през 2001 г. гражданите отрекоха маниера им на управление.

И дойде царят. В първия си опит да стегне парламентарната група на НДСВ той строго заръча на своите (с които се бе запознал неотдавна) да бъдат „господари на мълчанието, а не роби на думите“. Шефовете на групата пък развиха навика да подсказват на депутатите как да гласуват правилно с вдигане на разноцветни... флумастри. Зелен - да, червен - стоп на решението!

В мандата на Сергей Станишев нямаше съществена промяна в нагласите. 169-те от Коалиция за България, НДСВ и ДПС прокарваха решеното (спазареното) от Станишев, Доган и Сакскобургготски. Остана вкусът, че интересите на триадата са по-важни от обществените, затова коалиция се превърна в мръсна дума. И през 2009 г. избирателите дадоха властта на новото явление ГЕРБ.

Управляващите трябва да имат инициатива в Народното събрание, това е безспорно по ред причини. Първо, тяхната предизборна програма е спечелила най-много симпатии под формата на бюлетини. Второ, трябва да е ясно кой носи отговорност. Трето, вносител на редица законопроекти е изпълнителната власт, не очакваме тя да бъде бламирана от депутатите си, нали.

Къде е тогава проблемът?

Партиите, пропорционалните избори, парламентарните групи са лостовете, които задвижват сегашния член Първи на конституцията. Той определя, че България е парламентарна република и че цялата власт произтича от народа. А първата алинея на член 67 от основния закон повелява, че „народните представители представляват не само своите избиратели, а и целия народ.“

И дума не може да става за това, че депутатите представляват парламентарната си група или

интересите на партийния водач

Тъй като фракциите са колелата, които задвижват парламентарния механизъм, свободният депутатски мандат следва да намери най-ярък израз именно в нейните рамки. Така смята  бившият депутат от левицата и преподавател по конституционно право в СУ „Св. Климент Охридски“ проф. Георги Близнашки.

Казано другояче - преди да влезе за гласуване в пленарната зала проектозаконът (или промяна на вече приети правила) трябва да бъде обсъден в групата достатъчно задълбочено и прозрачно. В дискусията по силата на свободния мандат всеки депутат трябва да изрази позицията си, дори тя да не съвпада с партийната. Българската практика обаче е друга - да се спуска готово партийно решение в последния момент, а после ръководството да бди дали се изпълнява послушно...

„Управляващите трябва да се вслушват и в разумните предложения на опозицията. Навремето се опитвахме да обясним този факт на Виденов, но той не търпеше опонентите си“, припомня си проф. Близнашки. Трудно е да си представим и сега как би бил сговорчив Бойко Борисов, ако всички беди идват от тройната коалиция, както обичаше да повтаря като премиер. За да се чуват един друг управляващи и опозиция, трябва да имат висока политическа култура, смята проф. Близнашки. Бедите у нас идват най-вече от нейната липса.

Опозицията в парламента има едно оръжие - парламентарната трибуна, от която да напада, да глаголства, да играе театър. Така е, докато  управляващите налагат с ултиматум правилата. Затова е нисък рейтингът на Народното събрание - не заради медиите. Политическа култура, приемственост и постоянство от страна на гражданите. Тези три „П“ май са по-добрата гаранция за успех, отколкото принудителни революции през определен период от време. Впрочем, да сте усетили, че в 41-вото народно събрание има 31 мажоритарно избрани депутати?

(в. Преса, печатно издание, брой 63 (414) от 5 март 2013)