54201 | 6 март 2013 | 08:42

Националният организъм прилича на сърце, страдащо от тежка исхемична болест - с напълно запушени съдове и липса на кислород

В края на Първата световна война и на прага на катастрофата в средите на отиващите си либерали радослависти се пеела песента: „Е...м ти времето развратно, и долу всичко живо на света! Е... ти тая скотска орисия в тази шибана страна! Е... ти власт и управия, е... ти ред, законност, свобода. Е... ти таз надежда за утеха в тоя мерзостен живот.“ Не бързайте с целомъдреното възмущение от „мръсния глагол“. В края на краищата живеем във време, което свали Бойко, освирка Плевнелиев и физически наплю парясания Марешки.  

Пореден ден нещо се случва по улиците и централните площади, което е напълно неясно и с малък шанс да влезе в разумно и креативно русло. В периода на прехода не е имало толкова разкъсана връзка между частите на тялото и главния му мозък. Между средната класа и улицата. Между управляващите и управляваните.

Вместо да назоват това, отваряйки истински разговор за възможните разумни изходи, медиите

отразяват всеки протест като футболно дерби

включвайки и регионални кореспонденти от провинциалните първенства. Предпочетени коментатори заедно с водещите наблюдават с интерес гладиаторските борби и неизречените фаворити, на които са заложили в навечерието на изборите. И медии, и политици не тълкуват последствията от бунта на масите и прагматичното му вкарване в нормално русло, а коментират себе си, експонирани около митичната дата 12 май. Престъпно безотговорно е, че нито един български политик, социолог и политолог не смее да признае онова, което всъщност мисли - че исканията на улицата са неизпълними и заплашват нормалното функциониране на държавата.

На екрана и на улицата текат две различни истории без връзка помежду си. Днес не е 1996-а, каузата е по човешки справедлива, но безумна. На улицата не са средната класа и интелигенцията, а една отчетлива смесица от отритнати млади и отчаяни стари, гарнирани с откровени побойници и лумпени. Дали на крайна ожесточеност, неграмотност или манипулации да отдадем трудно изпълнимите им искания, тепърва ще стане ясно.

А исканията наистина са на ръба на логиката и отвъд реалността. Всяка маршируваща колона недоволни има собствени претенции. Исканията отдавна не са към непосредственото им обкръжение - наред е цялата държава, политическата класа, системата вкупом.

Най-сетне улицата доживя правото да поиска всичко

за което е мечтала в западащата перспектива на прехода. На принципа „никой не може да ти даде онова, което мога да ти обещая“ балканският рудимент на глобализма дава словесен израз на смълчавани, но лелеяни мечти като национализация на ЕРП-та и банки, експроприация на богатите, спиране на производства срещу кредитни длъжници, дори гилотина. Предстоят безплатен билет до Луната и фашистко-комунистическа система за трайно равенство. 

Националният организъм прилича на сърце, страдащо от тежка исхемична болест - с напълно запушени съдове и липса на кислород. Все по-тежко задъхан и наясно с постепенното си социално отпадане, протестиращият е естествено нетърпелив, предлагащ радикална развръзка на всяка цена. Именно от тази цена се плашат обаче малцината по-разумни лечители, които знаят какви поражения нанася скалпелът при слаб организъм и липсващо кръвопреливане. 

Гладни бунтове, прераснали в политически? Зловещ сценарий на полуанонимен гений, изпълнен чрез футболни агитки и партийно близки мародери? Опит за революция на хора, които заради живота, който водят, вече мразят и себе си? Всяка власт е имала много причини, но винаги един конкретен повод да падне. Ние не правим изключение. Какво всъщност става в България – еднозначен отговор няма. Остава да се надяваме, че този път Зимният дворец няма да бъде охраняван от девически батальон.

След двуседмична криза с протести успокоителното е едно: България се върна в патовата ситуация на класическия абсурд, в който съществува по традиция. Този път нещата изглеждат така - тълпата е неука, гневна и объркана. Властта е неискрена, уплашена и готова на всякакви компромиси, които не я засягат лично.

Дори президентът - единствената останала легитимна фигура на хоризонта на безвремието, не успя да се пребори за народната любов. Реакцията на опита му да канализира разговора в една конституираща среща на бъдещия Обществен съвет показа, че чуваемостта за разумни аргументи е под критичния минимум. Улицата не желае да дели мегдан с върхушката, логично

изхвърляйки от пантеона на доверието си олигарси като Огнян Донев

и казионни зелени като Тома Белев, отричайки дори капацитети като Георги Ганев и Георги Стоев.

Отговор няма и политическата класа, разкъсана между краткия срок за подготовка на изборите и трайните увреди, нанесени им от бунта на масите. Искреният брак между Яне и Марешки изтрая по-малко от студентски флирт. Сега единственият начин да привлекат внимание е да се самозапалят с медицински спирт от изтекла партида. Появиха се доказателства за земния произход на премиера в оставка - оказа се, че има кръвно, при това високо и нелекувано. Объркани от тези разкрития, в ГЕРБ задълбочиха битката на вътрешните лагери. На този благодатен за него фон лидерът на социалистите

върна маршалския жезъл, който носеше в ефрейторската си раница,

като неочаквано и за своите се отрече от бъдещ премиерски пост. Отказа да даде обяснения и аргументи, макар да го направи отговорно и с решителен глас. По ирония на съдбата поредният опит за национална кръгла маса на протестиращите („новото Оборище“) ще е именно в зала „Армеец“ - набързо забравената гордост на последния кабинет, който те свалиха с уличен натиск. Пред парламента се строи палатков лагер с искания за промени в изборното законодателство. Ако им остане време да прелистят бумагите, бунтарите ще забележат, че мажоритарният вот и изборно явяване на граждани без партии вече съществуват в закона. А изчистването на мъртвите души и гражданският контрол в броенето на гласове могат да се постигнат ефективно и без толкова бабаитлък. Но така ще се загуби театралният патос на площада - разковничето на днешните събития. „С народа не се преговаря“? Ами ако исканията за Велико народно събрание и удължаване мандата на сегашното са просто печелене на време за създаване на нов политически субект?

Сега накъде? Два са възможните сценарии, единият е логичен нашенски. Вторият е неясно опасен.

Всеки бунт е реално такъв, докато не влезе в системна процедура. За да докаже жизнеността на идеите и висотата на морала си, улицата трябва да мине по познатия път на демократичната държава. Това е тегава, но законна процедура: партия или инициативен комитет, подписи, срокове, книжа и документи. Следва обикаляне из страната, убеждаване, намиране не само на красив, но и реалистичен план за излизане от кризата. В хода на този хладен сценарий викове за национализация на частната собственост и бесило за богатите са по субстанция ненормални, а и все по-смешни. И ако продължат да се скандират, ще сринат чистотата на хорското недоволство, без да са променили причините, които го пораждат. Колкото по-бързо нестройният хор на улицата осъзнае, че в нормална европейска държава идеи се налагат не с кръв, натиск и измишльотини, а с пот, прозрачна процедура и реалистичност на исканията, толкова по-добре.

По-малко вероятен, но възможен е и революционният сценарий - войската да не се прибере в казармите. Резултатът ще е

анархия, уличен диктат

и неизпълними малограмотни очаквания - при продължаваща бедност и с намаляващи изгледи за постепенно икономическо възстановяване. Малцина имат полза от тази крайност - държавата, бизнесът и обикновеното гражданство със сигурност. Полза нямат и основните политически сили, които след изборите през май волю-неволю ще поемат кръста на следващия кабинет.

Промяна е нужна, но не по африкански сценарий. „Не може повече така!“ Пореден ден го казва улицата. Очакваме отговора на държавата.