35716 | 3 май 2012 | 15:26

Съскане за бесилки от Кеворк КЕВОРКЯН

Давам си сметка за притесненията, които евентуално бихте изживели с една дума, която често използвам в тази дописка. Обаче „курва” е просто обикновена дума, нищо повече от това, при това тя не е извън законите, още повече на законите на езика, за коректността да не говорим. Така че трябва да я приемете.
    ***
Очевидното е курвата на действителността.

Сетих се за това твърдение на Дейвид Линдзи тия дни, когато стана дума с един приятел, че непрекъснато сме втренчени в едни и същи политически персонажи.

  
„И какво от това? - отвърнах. - Те си остават за публиката практически непознати, което е голямо удобство за повечето от тях. Колкото и да чоплят, те си остават енигма, докато не изпаднат един ден окончателно от полезрението ни…“

Чоплят и дращят по външната им обвивка - обаче много рядко наблюдаваме усилия да се проникне по-надълбоко в тях. Повърхностните интерпретации преобладават, комичните също не са малко.

За Станишев например може да се срещне твърдението, че вече се е превърнал в модерен европейски политик. О, браво - и тъкмо сме готови да се съгласим, че се опитвал да ни освободи от руската пранга „Белене“, той започва да събира подписи за референдум срещу закриването на прангата. А възторженият анализатор отдавна е забравил какво е казал за модерния европейски политик.

Сякаш с някакъв фар осветяват политическите ни персонажи - плъзва светлината по теб и ти се правиш на нещо си, а сетне лъчът те отминава и те потапя в благословената тъмнина, когато можеш да правиш каквото си щеш. От 22 години е така - ту ги осветяват, ту ги оставят да потъват в блажения мрак.

Пълната фраза на Линдзи всъщност гласи: „В революциите, както и в живота, успехът зависи от способността да виждаш отвъд очевидното. Очевидното е курвата на действителността. Всеки може да я има, но само глупаците вярват в любовта й…“

Факт е, че ние изобщо не успяваме да видим извън очевидното - то е нашият Рай, ние се храним единствено с констатации за очевидното, за курвата, така да се каже. А тези констатации са огризките от Истината, нищо повече от това, ако въобще има някаква истина за 22 години Преход.

Някой Ошанов казва, че Симеон щял да се тътри поне още един мандат, а може би и още да управлява, ако Милен Велчев бил вдигнал пенсиите преди изборите през 2005 година. Ето ти една огризка, която в случая се отнася за Симеон. За него истината не напредна кой знае колко, та затова накрая той прие да съставят и публикуват един албум със стотина снимки, които най-много си харесвал. Завещанието му се оказа един албум. Скоро може би трябва да очакваме и лексикона му. Хубаво, обаче докато разгръщате този албум, дали се сещате за някое истинско прозрение за този човек, за проникване отвъд курвата? Аз не се сещам.

Същото е с всеки друг по-видим персонаж от годините на Прехода. Преди последните избори един усилено се занимаваше с милиционерския ботуш на Бойко - ботушът тъй, ботушът иначе. Сега обаче вече пише оди за същия Бойко - хората все повече го обичали и други всеизвестни неща. Тогава излиза, че на този автор му трябват поне две години, за да схване човекът, в който уж се е втренчил. При подобно отношение към историята и нейните герои ние превръщаме самата история в курва.  
 

Най-голямото унижение за един български политик, дори от най-успелите, е да разрови онова, което е писано за него през годините - за да прозре изведнъж, че сякаш става дума за съвсем друг човек.

Същото е и с целия Преход - 22 години минаха в това да чоплим все социализма, сякаш обясненията за новия провал са единствено там, а не в самия преход.  Обясненията упорито ги търсим все на най-неподходящите места, това също е известна слабост на нашенското проникване. Например няма нито една свястна интерпретация  за свръхналичието на калпав политически материал. Дали това се дължи единствено на факта, че поначало местните лидери имат непреодолима слабост да се обграждат с кретени, гарнирани тук-там с неколцина свестни типове, колкото да се пазят от тях? Или причината е друга? Сега излиза, че няма хора за нищо, за никаква работа. Ако го каже Бойко, ще грачат два месеца срещу него, сякаш опонентите му са заобиколени със светци и гении. Но дори да имаш свестни хора край себе си, това също не те спасява от провала. При това няма български критерий за политически талантливото, за 22 години не успяха да се доберат до него.

Прехода си остава една мистерия - може би и заради това двама от най-активните и може би влиятелни автори от тази епоха набързо го закриха. Вече не се сещам откъде цъфна самото понятие „преход“. То също е много фалшиво, подходящо е единствено за някакво фалшиво проникване в Историята, в голямото Време. „Промяна“ изглежда по-почтена дума, но също е рискована. Ако твърдиш, че извършваш „преход“, трябва да споменеш поне две неща, докато фарът те осветява - откъде си тръгнал и закъде си се запътил. Откъде си тръгнал е сравнително безопасно обяснение - социализмът може да понесе всякакви интерпретации, и то главно заради това, че беше също една мистерия. Но закъде си се запътил - ето това е коварният въпрос, никой досега дори не се опитва да формулира някакъв отговор. Ако сме прислужници на курвата, можем да кажем, че сме се запътили към Въобщесвободата. Кажете го обаче на някоя баба от село Бисер, и ще видите какво ще ви се случи.

(Между другото, колкото по-европейски става един български политик - привидно разбира се, - толкова повече затъва в очевидното. Докато пишех тази дописка, долових по радиото един призив, който вербално ни доближава до най-яростните комунистически призиви от времето веднага след Девети септември - чух думите „национално предателство“ и изтръпнах. Следващото съскане ще бъде за бесилки и пр. С подобни думи и изобщо с бесилки дори очевидното/курвата няма да те допусне до себе си, само ще обикаляш около нея.)

Искам да кажа, че ние изобщо не сме наясно дори с най-очевидното, какво остава да проникнем отвъд него. Хора, които не са наясно със себе си, не могат да ни отведат натам. Например Костов написа тлъста книга от стотици страници, озаглавена „Отговорът“ - това бяха негови интервюта по най-различен повод. Само дето пак бе опит за проникване в очевидното, понеже той хитро изпревари книга с въпросите към себе си. Виждал съм един ръкопис, озаглавен „Аз, Костов“ - той е от близо 3 хиляди страници и вътре има ужасяващи текстове, които през годините са очертали образа на един демоничен политик. Това обаче също не е справедливо, никак не е справедливо! 

У нас липсва прилична интерпретация за който и да е от по-добре очертаните политически силуети. Вместо това има разхвърляни факти или немощни опити за коитус, предизвикани от временни чувства, понеже е известно, че най-постоянното нещо у нас са непостоянните чувства на нашите политолози. В случая с Костов едни го въздигат до Стамболов, докато в същото време други коват бесилката му. Но с подобни дърводелщини не можеш да стигнеш до никого.

Извън всичко казано дотук, шепата по-значими политически персонажи избягват да говорят един за друг. Или го правят в много редки случаи, и то когато сякаш са почерпени с тежко червено вино. Фразата „Кажи си, Иване!“ е най-фамозната, тя изцяло е пропита от адвокатския манталитет на нашите политици. Тя може да бъде тълкувана всякак през годините, тя е диамантът на нищоказването. 

В крайна сметка дори да се изрече нещо, то бързо се замита под килима, за да не смущава очевидното - не Историята, а очевидното.

Но от друга страна, сякаш накрая всичко се подрежда справедливо. Първенците ни не желаят да проникнат отвъд курвата, а пък от своя страна самите те остават някакви безплътни сенки за Времето. Ако бъдем честни, трябва да кажем, че те понякога не заслужават подобна съдба. Дори най-случайните измежду тях заслужават да бъдат обгледани внимателно. Но това едва ли ще се случи.

Не виждам скоро да се появи новият Симеон Радев или пък нашият Стефан Цвайг. Само си представете какво губим, понеже ни липсва проникновеният поглед на Радев. Една книга „Строителите на Прехода“, написана с перо, вдъхновено от този блестящ стилист, би била нещо изключително. Ами кой е нашият Фуше на Прехода? Луканов или някой друг? Липсват отговори на тези въпроси, мечтаната книга ще си остане с бели страници.

Ние се боим от подобни паралели, от едри сравнения, предпочитаме да останем в уютната влажна утроба на Мрака, докато фарът се рее някъде другаде. 22 години  живяхме с непознати, повечето от които фамозни шегобийци, и сякаш това ни е напълно достатъчно.

А не можем да имаме никакво доверие на публика, която е лишена от познание за първенците си - такава публика с лекота може да бъде анестезирана от всеки мушморок и пр.

***

Испанецът Маура написа една нелоша книга за Симеон. Разговарял съм с него, не ми се видя нещо особено - доста рафиниран, дори пухкав за човек, който рие из българската история, и то съвременната. Обаче се оказа, че не е съвсем така. Той остави едно безценно свидетелство за героя си, а и един чудесен пример как да се пише за историческите персонажа. Историята е следната. Маура довършил книгата си и отишъл да се сбогува със Симеон. Заварил го в една стаичка за почивка зад премиерския му кабинет - подписвал бюджета, купища документи и го правел с видимо затруднение. Маура се поинтересувал на какво се дължи това.

И Симеон му казал, че дотогава, преди да стане премиер, се е подписвал Симеон ІІ, а сега трябвало да се подписва като Симеон Сакскобургготски и това го измъчвало, не бил свикнал и пр.

Страхотна метафора, може би дори Маура не си дава сметка какво е оставил за Времето. Така трябва да се пише за историята и нейните персонажи. Понеже те много често сменят подписа си, себе си дори сменят и пр. Да проникнеш отвъд очевидното е превелико удоволствие.