31303 | 10 март 2013 | 12:20

Моят театър би бил на крайности, които все пак не стигат до извратености.

Като Калигула в едноименния спектакъл на Явор Гърдев на Варненския драматичен театър „Стоян Бъчваров“.

- Димо, предстои ти премиера на„Буря“ на А. Н. Островски в Руския културно-информационен център на 13 март?

- Да, събрахме се ентусиасти и поставихме началото. Правихме благотворителни концерти за събиране на средства за декори и костюми, подкрепиха ни „Грамофон“, „Точка Бг“ и други приятели. Тримата заедно с Анна Топалова и Минко Ламбов бяхме първите, после се включиха и всички останали, които участват в този спектакъл. Към нашия екип са Ивелина Балчева, Явор Веселинов, Тихомир Делидобрев, Боби Борисов, Христо Порязов, Румен Григоров.

- Освен че си на сцената, ти режисираш спектакъла заедно с Анна Топалова. Не е ли много смело за един 29-годишен актьор?

- Това е много интересна пиеса. След като я прочетох, ми хареса как е изградена и написана. Като съдържание тя е много актьорска - колкото повече се играе, толкова по-добра ще става - има много накъде да зрее. Образите са така добре написани, всичко е така добре подредено и логично, че единствено трябва да се изиграе. Не се приемам като режисьор, а като гледащ актьор.

Преди много съм се дразнил от тази невъзможност и неизчакване да чуеш какво ти подава актьорът. Режисьорът би трябвало да доразвива това, което показва актьорът, в желаната от него посока, да го облагородява, да го уголемява, да го дозира. А не да си наложи и изисква неговото гениално виждане. Комплексарско е някак. Аз и Анна винаги сме започвали от актьора.

- От 18 февруари започна снимки в ролята на Апостола… Даваш ли си сметка какво е да поемеш ролята на Левски?

- Аз не мога да го разбера това. Знам, че хората много искат да чуят как им обяснявам за подготовката ми за Левски, как за тази роля три месеца съм бил послушник в манастир, а успоредно е вървяла физи- ческата ми подготовка и ездата, и други подобни истории, които сме слушали от онези там, отвъд океана. И аз също много бих се радвал подобно нещо да ми се случи, но за съжаление мястото е България и тук всичко се прави по-иначе.

- Но става въпрос за националната ни икона… Това не те ли притеснява?

- Точно защото е националната ни икона, всеки си има своя Левски, всеки носи свой образ в сърцето си. Всеки си отглежда своя Левски. Ето защо хората ще видят това, което аз усещам и си представям за него, и после може да го харесат или не. Икона - хубаво, ама Левски е бил човек. Освен това не вярвам, че той е истински идол на българския народ. Няма как да ме убедят, че е идол, а хиляди фенове да викат на стадиона „К.р за Левски“! Ама това е игра и те били запалянковци, ама българи ли са? И какво викат? И то е много показателно за всичко в чудната ни държава град, както я наричам. Същото е с Ботев и с толкова други абсурди.

- Стана широко известен на хората с двойната си роля на близнаците Мирослав и Славомир в сериала „7 часа разлика“. Тежко ли ти беше да се превъплътиш веднъж в гей, втори път - в хетеросексуален?

- Не, не ми беше трудно. Роли като всички други.

- По нашите ширини мъжете не са толерантни към гейовете, а някои актьори дори отказват подобни роли, да не ги свързват после с това…

- А, това ми звучи като „гузен негонен бяга“. Българските мъже обичат да играят гейове, всеки обича да се прави на пе..раст, особено в компания, то е преди циганин и след пиян, защото е много яко така да се превъплъщаваш. Аз щях да си направя много по-добре ролята, ако първо бях Славомир, а после трябваше да изиграя гея. Така че малко съжалявам за образа на Миро, сега бих го направил по-плътен и по-хубав.

- Минаваш за индивидуалист, това пречило ли ти е да реализираш някои свои планове и мечти?

- Не се приемам като индивидуалист, а като човек, който си защитава правата и съветва и други да го правят.

- През 2009 г. получи „Аскеер“ за изгряваща звезда за страхотния Калигула, поставен от Явор Гърдев във Варна. Това не е ли като сбъдната мечта, нещо като да играеш Хамлет?

- Страхотен е наистина. Прекрасно го усещам, защото след толкова време вече мога да кажа, че това представление е узряло. За съжаление то не мърда много от Варна. Но за мен друг такъв спектакъл няма в България.

След като изгледаш „Калигула“, си мислиш поне половин час за него, след това те кара да си помислиш още, на всички налага да мислят. И той не е жесток образ, а един много чувствителен човек.

- Е как така?! В представите ни е някакъв изрод, чудовище?

- Хората го правят чудовище. Той просто не може да понася тяхното спокойствие и търпение, затова стига до крайности, за да ги задейства. Това много пасва в момента на обстановката по нашите улици. Гениално построена постановка на Явор Гърдев, Никола Тороманов, Калин Николов и текстът на Албер Камю е зашеметяващ. Това е празник за актьорите! На 16 март са следващите представления във Варна, играе се пред сто човека избрана публика.

На снимки за филма за Васил Левски.

- Във Фейсбук пише за теб Free Spirit Sofia - co-Director + Masajist… Как да се разбира това?

- Free Spirit е просто свободен дух. Ние сме кръг от хора с различни професии, които се обединяват от любовта към театъра. Хора, които обичат да правят театър и са готови да го правят, дори ако това за момента не им носи дивиденти.

- Обявил си се още като „арт миньор“…

- Актьорството е къртовска работа, освен това непрекъснато се бориш с кал, опасности, мръсотия и мизерни условия и всичко - с надеждата, че някога ще напипаш скъпоценната жила. Ако вложиш достатъчно труд в копаенето, ще стигнеш до залеж. Тук сам решаваш от кой тип да бъдеш - занаятчия или актьор…

- Какво от миналото ти те е накарало да се развиваш в тази посока?

- Аз имах много хубаво детство, в голям двор като на село в малко градче, Кнежа. Имах много време за себе си. За жалост тогава не бях открил щастието да се заровиш в книгите. Много време прекарвах с разни животни. Никога не съм си представял, че ще бъда актьор. И именно желанието ми за свобода ме е накарало вероятно да се пробвам в актьорството. Не съм си представял, че ще седя на някакъв стол от 8 до 12 и 30, след това обедна почивка и т.н. Стигнах до актьорството, намерих си го!

- Възможно ли е да не правиш компромиси в работата си заради хляба?

- Да, възможно е. С лишения, търпение и воля. Въпрос на избор. Ти или го правиш докрай, защото вярваш в това, или не го правиш. Трети вариант няма. Така е било и при Левски. Той е бил човек на крайностите - или-или, бяло-черно. Свобода или смърт. Това са неща конкретни и ясни, те не търпят отлагане, усукване и увъртане. И това е много хубаво! Както всеки носи в себе си Левски, всеки може да му даде живот, като се опита да бъде като него.

- Ще останеш ли в България?

- Не, разбира се, какво да правя тук? Няма да се отказвам от това, което обичам, но предпочитам да се блъскам някъде и да успея на място, където ще си заслужава да успея. Защото в България е много лесно да успееш. Всъщност у нас е много лесно да станеш известен и к’во от т’ва?

- Като гледа човек сивито ти, ще се продадеш без проблем на Запад. Какво пише тук - фехтовка, танци, пеене, екстремни спортове, езда, кънки на лед, волейбол, акробатика, ски, клоунада… А каскадьор защо?

- Защото много рано разбрах, че нямам връзки да се вмъкна в тия среди и няма да е лесно, дори и да правя нещо, което другите актьори не могат добре. И тъпакът Димо, вместо да научи перфектно няколко езика, се хвана с каскади, за което главно е виновен Емил Видев и съм му много задължен. Правех предимно бойни падания и такива разни мелета…

- Не отговаряш на лични въпроси, но кажи нещо за детето си?

- Имам прекрасна дъщеря, много сладко мъниче на година и девет месеца, казва се Лора. Представям си нейният живот да премине далече от България. Аз затова искам да изляза в чужбина.

Като Ромео на сцената на Варненския театър „Стоян Бъчваров“.

- Един въпрос от почитателка: твоята представа за истинска жена?

- У жената ценя най-много искреността. Но тя много трудно се постига. Да си истински искрен с някого, е по-болезнено от лукса да имаш много истински приятели.

- Да, но нали мъжете цените гръдни обиколки, дължина на бедрата…

- Това вече влиза в пълния пакет. (Смее се.) Всеки иска да има добра, вярна, умна и красива жена. Проблемите започват, когато добрата разбере за вярната, а умната надуши красивата. (Смее се.)

- Ти си харесван мъж, но даваш вид на презиращ суетата, не правиш фотосесии, на които си красив и лъскав…

- Чак пък красив - не бих казал, но нямам проблеми да съм в образа на красив или в образа на грозен човек. Важното е да си истински и да си го оправдаваш и защитаваш докрай.

- Кое друго изкуство те вдъхновява в работата ти?

- Всичките. Музиката. А също и литературата - прекрасно. Те затова хората отиват в Тибет или влизат в затвора - за да прочетат всички книги, които са искали, да си обърнат внимание малко и на себе си…

- Какво може да те разплаче?

- Всичко. Аз съм чувствителен човек. Ако нещо те кара да плачеш - плачеш; ако нещо те кара да се смееш - се смееш. Всеки ден може да се разплачеш, достатъчно е да тръгнеш по улиците - страшно е, страшно! Разплакващи са не само просяците, а хората като цяло, отношенията между тях. Улицата е чудесен учител за живота и най-доброто място за всички актьорски търсения. Внимание, действа отчайващо…

- Затова ли те намирам в градинката на църквата „Св. Седмочисленици“?

- Това ми е останало от студентските години. И не само да наблюдаваш хората, тук можеш да правиш каквото си искаш - да си навън, да нямаш нещо над главата си и да си вземеш твоите двадесет минути, ако толкова имаш. Минути, в които да си ти, да правиш нещо, което искаш.

- Как се виждаш след десет години?

- Дано да съм помъдрял тогава. Надявам се да мога да се занимавам свободно с това, което искам, да нямам толкова много пречки като сега. Искам

да съм свободен в желанието ми да случвам нещата, които искам.

- Твоята мечта? Например - да си имаш някакъв свой театър, в който да си свободен?

- Да! Мечтая да имам място, където да можеш безпрепятствено да се занимаваш с арт лаборатории, например. След десет години със сигурност бих преподавал. Аз съм много за това да си издаваш тайните в актьорството Има хора, които намират цаката на нещо, някакви леснинки, а след това си ги кътат и цял живот си живеят от тях. Аз предпочитам да ги издавам. Когато по-отрано посееш нещо чисто и го направиш добре, няма как това да не даде много добър резултат след време. Често сме си говорили с Анна за това, но трябва време и много чисти подбуди - да помогнеш на едни хора да открият някакви неща за себе си, да усетят кое как се прави. А после те да те надминат, да ти покажат някакви нови светове… Това е обмен.

- Ако след десет години някой заговори за „театъра на Димо Алексиев“, какво би искал да представлява?

- Ще е жив театър. Театър, в който хората истински ще живеят, докато правят нещата. И ще горят в това. И ще играят като руснаци, които са емоционални и склонни към крайности. Такъв би бил моят театър - на крайности, които все пак не стигат до извратености.

(в. Преса, печатно издание, брой 67 (419) от 10 март 2013)