72788 | 9 юли 2012 | 18:28

Магистралният Художник и Пчеличката от Кеворк КЕВОРКЯН

Да се вгледаме в една карикатура, пък да видим докъде ще стигнем. Тя бе отпечатана през седмицата в „Стършел“ - някога могъщия вестник, който по някакъв начин все още успява да оцелява, може би защото има невероятна история като един от реалните отдушниците по времето на соца.

Автор на карикатурата е Ивайло Нинов. Той направи през 2002-2005 година няколко десетки шаржа, посветени на телевизионната „Всяка неделя“, и тогава се вгледах в работата му. Някои от тези шаржове бяха доста критични, други още повече, но тъй или иначе се натрупа една сатирична история на предаването, която беше много забавна, много изобретателна, а освен това и извънредно полезна за предаването - даваше ни възможност да се видим отстрани, което за маниашка дейност като телевизионната никак не е излишна.
Ивайло е тънък наблюдател, много проникновен, стига с убийствена лекота не само до скритите образи на героите си, но и до душите им. Привидно е ведър, обаче успява да те накара да погледнеш и доста встрани, а и напред покрай сюжета на конкретния шарж.
Така се случи и с въпросния шарж, който виждате по-долу и който „Преса“ препечатва с негово съгласие. Можех и да го преразкажа с думи, но нямаше да бъде честно.
И така, Лили позира на Бойко. Веднага се вижда, че дясното око на Бойко е показано

по-скоро като фамозното „трето око“ на Кочовска 

примерно, нещо такова.

Лили пък е много сладка, тя изглежда послушна и дори леко смутена, обаче нещо в нея ни подсказва, че не приема нещата изцяло едно към едно. Има някаква едва уловима насмешливост в нея, която личи, когато човек я види на живо, това се усеща особено и в телевизионните й изяви. Бойко я нарича Лиленце, дори я караше тия дни да води Станишев в гората - може би за да му покаже Кумчо Вълчо, така и не стана ясно.
Лили е наясно, че Бойко само привидно я рисува, а си е наумил нещо друго. Отляво до Бойко - чик до чик, почти отърквайки сърцето си в Бойковото, е Вежди. Той е вдигнал победоносно ръка, сякаш оповестява нещо много важно, дори се е надигнал на пръсти. И наистина е така: той вижда една магистрална творба, за която българският Лувър едва ли ще е достоен, тъй че мястото му със сигурност ще бъде в истинския Лувър.
Бойко усърдно рисува Лили - обаче, както виждате, всъщност рисува една магистрала, това най-вероятно е в стилистиката на Кандински (?), да речем. Министърката на строителството е видяна като една прекъсната и като една непрекъсната линия.
Важно е да забележите, че в случая могат да изпреварват тия, които се движат отляво на движението, Станишев примерно - обаче той, както вече знаем, е в гората.

Той и поначало си е в гората

така че повече да не се занимаваме с него.
Нека да чуем обаче Мая Манолова - неговата йерихонска тръба.
Ден преди да се появи обсъжданият шарж, Мая заяви в едно интервю, че ГЕРБ ще останат в историята като „управлението на бонусите“. Това е интересно предположение, обаче прекалено наивно и възторжено.
Поначало и досега е почти невъзможно да се формулира ясно дейността на кабинетите, които се изредиха в мъглата на Прехода. От преврата през 1989 година насам се изредиха 8 „управления“ и нито едно от тях и досега не може категорично да бъде определено по някакъв запомнящ се начин: цветист, метафоричен, а и поне приблизително правдив. Тъй че Мая се е спънала в първата съчка в гората на Станишев. Тя е добър оратор, дори изобретателен, иронизират я като Мая Пчеличката - аз нямам честта да познавам въпросната особа - обаче знам, че когато някой те щипе непрекъснато, все нещо остава. Но в случая Мая греши.
Нинов ни подсказва друго, и то далеч по-ясно и проникновено. Например: че хората край Бойко или му позират за някакви негови цели, или гръмогласно акламират Твореца. Други породи извън тези две няма. Това е факт - дори и един дълбоко прикрит опозиционер не се мерна досега в навалицата около него и предполагам, че на Бойко му е доста скучно. Разбира се, той направи опити да разнообрази пейзажа, за да си създаде известни напрежения. Предполагам, че затова взе от една бензиностанция за здравен министър някаква напълно непозната дама - обаче случилото се след това пак беше само забавно. Дори и Трайчо не посмя да гъкне, когато го натириха.
Тъй че Нинов ни припомня нещо, което е добре известно - и то е автократичното умение на Магистралния Художник.

Вижте колко уверено рисува той правата линия!

Макар че и аз да съм в сандвича между озадачената Лили и възторжения Вежди, и аз ще се чувствам като Микеланджело. Третото око на Магистралния Художник обаче му е подсказало нещо, което пчеличките все още не искат да разберат. И то е следното.

Българинът пет пари не дава

за ничии бонуси. „Крадец“ означава за немалко нашенци и нещо като герой - поне така е през последните 22 години, политиците крадци пък го възторгват още повече. Бонусите не могат да впечатлят никого, не е възможно при подобна колективна нагласа. В предаване на Милен Цветков от тия дни около 90 процента от обадилите се зрители виждали банковия крадец Енев като Робин Худ. Не подценявайте тия настроения.
Обаче магистралите - това наистина е нещо съвършено различно. Магистралният Художник е научил отрано това и е спокоен. И вече може дори да си ги рисува. Затова Лили се е превърнала в една пресечена линия, колкото и да е симпатична - на мен също ми е много симпатична - тя е просто това, нищо повече. Вероятно дори Живков навремето е бил далеч по-внимателен с дядо й, министъра на химическата промишленост Георги Павлов, отколкото Бойко сега с внучката му.
Някой от личните ми идиоти може да схване написаното дотук като някаква апология на Магистралния Художник. Нищо подобно - това е просто една текуща равносметка, от която, поне за мен е ясно, че съзиданието, каквото и да е то, все още има магическо влияние върху българина. Независимо че може да има и някои недотам приемливи странични последици или ефекти, дори да е съпроводено и с известен натиск или деформации на обичайните практики.
В детството си наблюдавах как един царски офицер, уволнен от комунистите, се опитваше да потисне яростта си по един доста необичаен начин - като преместваше от единия край на двора в другия някакъв сайвант - напълно безсмислено занимание, но то успяваше да угаси унижението му. По-късно отново бях свидетел на нещо подобно: един от легендарните партизански командири и крупен комунистически деец правеше същото в една сякаш безсмислена борба с парче земя в землището на Герман, той пък - за да потисне омразата си към Живков, който бе успял да се освободи и от него след Априлския пленум. Българинът обича да се бори с вятъра, „Залудо работи, залудо не стой!“ - вероятно никъде другаде няма подобна поговорка. И това не е израз на работливост, колкото на самоналожена и донейде

малоумна схватка с изначалната Невъзможност

в която все обитаваме.

И как биха могли подобни хора да схванат каквото и да е от един рафиниран хитрец като Луканов или от един мрачен и затворен човек като Виденов, или от още по-затворения мегаломан Костов, или от вечно хихикащия Горски – Симеон, за Станишев да не говорим, понеже той все е в гората.
Виж, като видят някой да блъска наоколо, това отключва други инстинкти - той може и да прелива от самохвалство, когато рисува себе си, но това не пречи на хорицата да му се радват, особено ако самохвалствата са изречени ясно и колоритно…
Много ми е интересно какво би се получило - в коментирания дотук шарж - ако на мястото на Лили седне Кунева или пък Мая Пчеличката?
Какво ще види Нинов, какво ще изрисува, каква магистрала и накъде ще води тя?
И най-сетне, как може да бъде нарисувана магистралата от думи, която главно строят българските политически персонажи?
В тази картина правите линии ще са напълно изключени. Думите небрежно ще бъдат нахвърлени в някаква гигантска купчина - и някакъв

пореден самопровъзгласил се Булдозер/Булдозерка

ще ги тика напред-назад, докато ги превърна в мътна каша.
Ако сте забелязали, отмина и времето, когато нашите „първенци“ сами се уподобяваха като аборигенския Кенеди или Тачър и пр.
Сега те са „булдозери“ или по-скоро някакви европейски покер машини, които обаче имат предназначението непрекъснато да губят, защото сякаш фабрично са курдисани така.
Веднъж писах нещичко за Магистралния Художник и между другото казах следното: няма да бъде лошо, докато строят пътища, нашите политици да проглеждат и за нещо далеч по-важно - за магистралата на българската Съдба.
Давам си обаче сметка, че засега това проглеждане/провиждане е непосилна тежест за тях по най-различни причини. Възможно е дори въпросната Съдба да е толкова огорчена от нас, че да не ни позволява това.
Тогава да се задоволим с това Лили да позира за още една картина…