48442 | 20 март 2013 | 09:13

Улицата не получи нищо от онова, за което настояваше

Улицата е тиха, хората позитивно забързани. Премиер и патриарх се ръкоцелуват. Министрите така пишат планове за охолство и спасение, че скърцането на моливите отеква чак в Народното сърце. Пък е и слънчево - дори природата е на страната на временното правителство. Идиличната заблуда е удобна за всички партийни лагери, тихо набиращи сили да се избият след два месеца. Очакват се две възкресения. Второто - държавното, е съмнително. Служебният кабинет пристигна с безкрайния кредит на руса учителка, наследила мрачен директор на интерната. Ако сега трябва да се върти национален сериал, заглавието е „Обречени на успех“. Нищо че в последния епизод ще стане ясно за бързото забвение.

Служебните правителства в България са продължение на епопеята на забравените

но днес това е без значение. Макар и кратко, настоящето е тяхно. Въпросът е дали ще издържат и дали ще оцелеят от струпаните върху тях народни надежди. Предвид краткото време, по-скоро да.

Логично и особено на фона на хорското недоволство по улиците президентът се дистанцира от бившия си партиен лидер и премиер. В политиката на прехода няма феодална признателност до гроб, пък и средните векове гъмжат от примери на боляри, изземващи царските функции. Борисов надали ще забрави и ще прости генералното разминаване с бившето си протеже Плевнелиев, което той тълкува като лично предателство. Участниците в преходната власт са без шанс да продължат кариерата си по линия на ГЕРБ. Заповедта по гарнизона е: или при него, или при мен. Станишев също няма да ги ползва, идентифицирайки ги в общия кюп на дългогодишните си противници.

Днешното състояние на нещата е парадоксално, с което е и типично българско. Когато отделни части от населението протестираха по улици и площади, валяха искания и очаквания, които в повечето случаи граничеха с неизпълнимост. Било поради законните срокове и процедури, било заради тяхната неприложима крайност. Национализация, експроприация, разваляне на енергийните монополи,

бесило за богатите и народен съд за целокупната политическа класа

бяха и остават налудничави и опасни за една европейска страна идеи. Колкото до останалите конкретни щения на тълпата, те просто не се случиха - веднъж заради времева невъзможност, после вследствие на пасивната съпротива на статуквото, но и поради традиционно бързото за България размиване на народния юмрук.

Всъщност улицата не получи нищо от онова, за което настояваше. Протестиращите искаха парламентът да работи до дупка, очакваха Велико народно събрание, промяна в Изборния кодекс и власт на народа ала свинаря-цар Ивайло. Получиха закрит парламент, никакво ново Оборище, същия кодекс и служебно правителство начело с елегантния дипломат Марин Райков. Тепърва ще става ясно дали уличният гняв наистина е бил против всичко и всички, или плод на конюнктурно избухване, което дори служебното правителство може да тушира с палиативни икономически мерки.

Ако приемем, че назначаването на Райков за премиер не е плод единствено на малкото налични към онзи момент кандидатури, то изборът му е истинска находка. Същинската цел на преходната власт, назначена от президента, е уталожване на социалното напрежение, диалогичност и приемственост и парижкият посланик е нейна еманация. Особено ако потърсим и преки паралели между него и предшественика му.

Странно и отблъскващо нещо е народната любов!

Възхищението от бистришкия футбол, остриганите глави и светско-лингвистичната безпомощност за часове прераснаха в одобрение на европейския маниер, дипломатичната мекота и паркетната визия. Сашо Сладура твърдеше, че българският народ трябва да е най-малко десетмилионен, щом 5 милиона са оплакали смъртта на цар Борис, а други 5 - тази на Георги Димитров. Днес е същото.

Остава въпросът накъде ще се оттече потокът на несбъднатите народни очаквания? Те бяха големи, твърде непремислени, но и в немалка степен справедливи. Потушени днес, те най-вероятно ще избият отново през идващия партиен мандат. Затова и следващият редовен кабинет е натоварен отсега с двоен кръст. Готвещите се за властта ще постъпят далновидно, ако отсега разработят сценарий за плавни, но сигурни промени в онези неработещи или недомислени части на законодателството, които да реализират за свое и за народно благо.

Дали българите очакват поисканите от тях чудеса да се случат пред подписа на служебното правителство? Едва ли. Те са в хипотезата на онзи виц за евреина и арменеца - първият вървял отпред и хвърлял пари на улицата, вторият ги събирал и му ги връщал. Дори националната наивност е (временно) лечима, когато се знае, че до изборите остават петдесетина дни с една седмица великденски празници. Опазването на валутния борд, разхлабването на финансовата примка на бизнеса и на най-слабите социално,

увенчано с провеждане на максимално прозрачни парламентарни избори

са повече от достатъчни и най-вече изпълними стъпки. А ефективното им прилагане ще гарантира на днешния властови отбор малко, но сигурно място в алеята на националната слава. Дано някой от ресорните министри не бъде обладан от идеята да блесне наполеоновски с пристрояване на Лувъра, с конюнктурна намеса между инвеститори и еколози, с купуване на изтребители, спиране на належащи приватизации или спонтанно изпращане на директора на ЧЕЗ на въжето.   

Служебното правителство е симпатичен проблясък за народа и необходимо зло за политическата класа. И ще живее до изборите, когато партиите ще излъчат новото издание на държавния елит. Българска е поговорката да не се радваме на малко прасе и нов началник, защото не знаем каква свиня ще излезе. В конкретния случай няма и време за изчакване. Затова и идилията е поносима.

(в. Преса, печатно издание, брой 78 (429) от 20 март 2013)