23826 | 26 март 2013 | 10:14

Или как партийното строителство спря протестите

След седмици на публична активност, съчетаваща театралност, политическа малограмотност, но и много искреност протестите срещу системата в България приключиха. Площадът е пуст. Според Омир отсъствието на агорá в един град е знак за липса на човешки права и доказателство за беззаконие. За подобни философски дълбочини днес улицата няма време. От антисистемна човешката маса постепенно се смири до бъдещ системен потребител. Започна партийното строителство. Празните приказки бяха изместени от конкретни планове и прагматично разпределение. До вчера нетърпимо за тълпата, изведнъж бъдещето се оказа по-поносимо при реалните изгледи за проникване в хранителната политическа верига.   

Протестиращите не могат да бъдат винени за непознаване на правилата на играта, която тръгнаха да играят. Наивността, че системата може да бъде променена само отвътре след влизане в нея, е детска болест на всеки новопостъпил в клуба на партийната мерзост. Да очакваш коректност от политическия елит заради добрите си намерения е като да запазиш девствеността си в армейски лагер. Във военна обстановка посегателствата са част от нравите, а изнасилванията - обикновен опит за печелене на любов с други средства.

Услужливата спонтанност на Христо Стоичков

към бъдещата партия „Орлов мост“ (на Националното представителство на студентските съвети с председател Ангел Георгиев), когато изборите тропат на вратата и ГЕРБ се нуждае от малък коалиционен партньор, е логична. Доктор Стоичков е хонорис кауза - една кауза повече „ни му пречи“, особено ако е бил помолен правилно. „Студентите на Стоичков“, само по себе си оксиморон, нямат административен рефлекс да проверят кой, аджеба, е платил 12 000 лева на зала „Армеец“ да приюти двеста слушатели. Въпросът е дали нямат рефлекс, или не искат да имат? Защото ако мероприятието е организирано или финансирано от лица като знаковия депутат Емил Димитров, то чистите намерения на протестиращата улица се превръщат в отблъскваща сделка. И отново стигаме до невъзможността да избягаш от системата. Просто покрай Камата се псуват по-академично на „алма ти матер“.  

Всъщност опитите за овладяване на ситуацията чрез оглавяване на протеста започнаха по-рано, преди съставянето на служебно правителство. Специфичната информационна общност докара от Лондон банкера Димитър Иванов, свенливо лансирайки бившия съветник на Първанов за служебен премиер. Формалните домакини бяха други, периферната им политическа тежест само доказа посредническите им функции. И тогава не стана ясно кой и защо плаща масрафа в „Грандхотел София“. 

Днес в България няма и спомен за единния протест. Въпросът вече е: „Ти от кои си“. А „те“ са много, всеки със собствен дневен ред и цели, с все по-раздалечаващи се идеи, трудно прикриващи постепенното си пропадане в чужда зависимост. Единственото, което ги обединява, е безличието. Безименността и политическата малограмотност на сегашния народен гняв е толкова стряскаща, че с трепет можем да се надяваме да не е показателна за общия статус на нацията.

Примерът с Националното движение на протестиращите „Освобождение“ например е манифестация на българското правило, че

всеки политически актьор излиза на сцената

без подготовка за въпросите, които има да решава, отричайки целия досегашен опит. Явяването им през вече регистрираната партия „Другата България“ на Божидар Томалевски е единственият възможен законов ход в краткото време до изборите. В разрез с това смислено действие лидерът на „Освобождение“ Ивайло Франц настоява в депутатските листи да влязат участници в протеста, които през последните 23 години не са участвали в управлението на България. Дотук бъдещите му листи са обречени единствено на парламентарна самодейност, която поне не е наказуема. Нататък обаче ситуацията става опасна, защото е незаконна. Кандидатите за депутати на „Освобождение“ щели да бъдат обвързани с нотариална декларация и договор, по силата на който можели да бъдат отзовавани. В юриспруденцията обвързването с подобен договор се нарича „отказ от право“, което е невъзможно. Да не говорим, че подобен опит за крепостничество е най-голямото отрицание на партийната демокрация. Отделно може да бъде използван по други поводи и прищевки като инструмент за натиск от страна на съответен лидер или външен интерес. Подобен механизъм за мандатно възпиране на депутатско роене безуспешно беше търсен без изключение от всички партии на прехода. Един народен трибун дори опита да си подсигури депутатите със запис на заповед за шестцифрени числа. Днес поне този безплатен урок можеше да бъде научен! Уви, в България всеки е убеден, че всемирната история започва с неговото излизане на авансцената.
Сходен проблем имат и в Движение „Граждански контрол“, създадено от Ангел Славчев, Дончо Дудев и Янко Петров, които ще участват на изборите през партия „Демократична гражданска инициатива“ на Стефан Пеев. Наскоро Славчев заяви: „Има риск да вкараме в Народното събрание анонимници, затова сме взели мерки и кандидатите ще подпишат декларация и ако не изпълняват обществените каузи, ще ги изтеглим оттам.“ Как точно, Славчев не казва. Не го и питат. Дето казват хората - хубава работа, ама българска.

Естествено, на протестния небосклон не липсват и формации, които бързо и целево опитват да осребрят народното недоволство. Трогателна е например загрижеността на Движение „Българска пролет“ за тежката ни индустрия, издъхнала безвъзвратно в годините на прехода. След първоначалното изумление от грижите на една преимуществено млада политическа група за металургията и машиностроенето скоро откриваме къде е заровено кучето (в случая - вълк).

„Българска пролет” ще разцъфне през листите на Александър Томов

и неговата партия „Българска социалдемокрация“. Така тропането на младежките юмручета и безкористното искане за спешно възстановяване „на 10 или 15 индустриални гиганта“ - предприятия, които в последните години са със замразени функции, става някак по човешки обяснимо. Томов беше осъден от Софийския градски съд на 9 години затвор за длъжностно присвояване в размер на 7 милиона именно като изпълнителен директор на „Кремиковци“. Дано има късмет втората инстанция да не е преди изборите.

В прибоя на партийното строителство за по-малките сдружения сякаш не остава време и място. Национална гражданска инициатива (протестиращи от София, Варна и Добрич), Русенско патриотично движение или Гражданско движение „Бъдеще за Русе“ най-вероятно ще останат в регионална рамка. Последната неделя дори революционна Варна извади на протест едва около 200 човека. Канализирането на гласовете там тече главно към партия „Демократична гражданска инициатива“. Надали някой от новозаписалите се членове е запитал партийното си ръководство

по кой закон и с какви механизми ще реализира идеята

ако една политическа партия не изпълни поне 50% от предизборната си програма, завинаги да губи право да участва в избори!

Много скоро оцелелите в изборната месомелачка протестиращи ще се простят с ореола си. Като политици вече ще са част от статуквото. Ще се утешават, че са  новото статукво, без да съзнават, че са поредното. От ярките граждански зърна ще е произведено едноцветно партийно брашно. Влизането им в парламента нито ще е прецедент, нито толкова масово, че да заплаши системата. Надеждите на протестиращите за 160 депутатски места при реална социология около 5% е поредната простима наивност. Гражданската им закваска няма да им гарантира нито особен статут, нито привилегии. Преди изборите било модерно, когато съпругът намери гол любовник в гардероба, жената да го представя за гражданска квота. Само че в политиката сметката винаги се заплаща, при това по друга тарифа. 

*Главният площад в древногръцките полиси – освен пазар и културно средище, място за провеждане на политически дискусии и публични дейности, символизиращ жизнеността на демокрацията.

(в. Преса, печатно издание, брой 84(435) от 26 март 2013)