34522 | 30 март 2013 | 12:27
През 20-те години на ХХ век бляскавият есеист Стефан Цвайг прокарва по странен начин подвижната югоизточна граница на нашия континент: „Европа свършва там, където престават да слушат симфонична музика.“ По това време на Балканите предпочитат да тропат хоро и ръченица, а знаменитото фамилно име Щраус напомня единствено за онова дългоного животно, което си заравя главата в пясъка, и тъй нататък. Австрийски дипломати назидателно добавят, че на гарите по „Моста към Ориента“ продавали шумно варена царевица.
Преди разпадането на Хабсбургската империя през есента на 1918 г. Виена е най-близката до българските земи столица на Велика сила при това твърде достъпна и привлекателна. Ако посетите Русе, веднага ще забележите, че главният град на Дунавския вилает още преди Освобождението се е докоснал до европейската култура. Просто се качваш на парахода и нагоре по течението на великата река се озоваваш в съвсем друго измерение. Не случайно първата железница свързва Русе с Варна на Черно море, а София тогава е град с кални улици и запомнен с едно потресаващо събитие от края на Възраждането - тук е осъден и обесен Левски!
Когато София става столица като последица от злощастния Берлински конгрес, пътят към „Европата“ пак минава по Дунава. Хесенският принц Александър е коронясан като български княз през 1879 г. по волята на Царя Освободител, но неговият поглед е обяснимо насочен на запад. Той пътува през Петроханския проход до пристанището на Лом и оттам поема към Санкт Петербург или предимно за Виена. Пътят към прогреса на възстановената българска държава е ясен: железницата е построена в посока към Средна Европа и по нея профучава легендарният „Ориент експрес“. Поради този „европейски избор“ княз Александър е принуден да абдикира през 1886 г. пак в същата географска посока.
Отмъщението за късогледата руска политика на Балканите не закъснява. Роденият във Виена принц
Фердинанд Сакскобургготски пристига пак по Дунава
във Велико Търново, където на 2 август 1887 г. се възкачва на българския престол.
Той е хусарски офицер от армията на император Франц Йосиф І и знае, че трябва да държи „две железа в огъня“, за да изкове бъдещето на своята „мечта за Византия“. Това е неговата лична трагедия, която ще се преобърне в национална за българите: на Нева жигосват българския монарх като „австрийски агент“, а на Дунава го подозират в двойна игра между пангерманизма и панславизма. В края на Първата световна война цар Фердинанд заминава принудително през Виена за Кобург, където ще тъгува по родното място. До края на живота си той ще говори немски с виенски акцент и ще пие само виенско кафе.
В началото на 1941 г. Вермахтът е на север от р. Дунав с твърдото намерение да прекоси българската територия в направление към Бяло море. Изборът е между повторен съюз или разорителна окупация. На 1 март министър-председателят Богдан Филов подписва във Виена Протокола за присъединяването на Царство България към Тристранния пакт. След навлизането на Червената армия на 8 септември 1944 т. в България пак във Виена Александър Цанков съставя правителство в изгнание, но му е съдено да си отиде с вече обречения Трети райх.
По време на Студената война Австрия ползва привилегиите си на неутрална държава, поради което Виена е седалище на световни организации. Тук се пресичат икономическите интереси между Изтока и Запада, както е и средище на висши политически контакти. Българското присъствие е значително в стопанската, политическата и културната област. Достатъчно е човек
да посети прочутия дом „Витгенщайн“
за да разбере размаха на Народна република България в немскоезична Средна Европа. Важен дял в тази посока имат близките отношения между Тодор Живков и канцлера социалдемократ Бруно Крайски, който е ценял доверието на Кремъл към българския диктатор.
Събарянето на Берлинската стена не намалява значението на Виена в международните дела и в нея остават много материални и интелектуални активи от Източна Европа и Балканите, включително и от България. Бившата комунистическа номенклатура губи политическата си власт, но част от нея запазва връзки и влияния чрез стратегията на Андрей Луканов: „Добре, господа, искате капитализъм, но ние ще бъдем капиталистите. Другари, от днес ви назначавам за капиталисти.“ Много новоизлюпени капиталисти се установяват във Виена, където се работи по правилото, че през изтеклите 23 години „парите толкова пъти са препрани, че вече няма мръсни пари“.
Днес десетки хиляди българи живеят или посещават красивия имперски град, за да си спомнят възхищението на Бай Ганьо от Пратера или да разгледат множеството музеи и галерии. Навръх Нова година ние сядаме пред телевизорите, за да чуем концерта на Виенската филхармония, чието начало е поставено на 1 януари 1939 г. Читателят вероятно се сеща кой австриец е оглавявал Третия райх и за неговите музикални пристрастия, но самоцензурата е най-страшната цензура, от която не би могла да те освободи дори американската армия освободителка.
Важна роля в обществено-политическия живот на Република България играят разните международни просветни, хуманитарни и правозащитни организации (част от тях - във Виена и Будапеща), подкрепени от мощни фондации, които обучават и възпитават в глобалистки дух младия политически елит или класа. Те разполагат с кадри във всички държавни институции, ведомства и органи, поставяйки транснационалните интереси над националните. За тях нациите и националните държави са отживели пречки пред интересите на наднационалните банки и концерни, които разполагат с огромни средства, многократно повече, отколкото е брутният вътрешен продукт на България: „Можем да ви купим с парцалките!“. Напред са изведени меродавни фактори като суровини, работна ръка, пазари и печалби:
„Капиталите нямат отечество!“
Сигурно ви напомня нещо за Коминтерна и световната пролетарска революция?
През все по-далечната преломна 1989 г. ние очаквахме нов план „Маршал“ и създаване на средна класа, което не се случи. Напротив, Източна и Югоизточна Европа бяха безмилостно ограбени откъм човешки и материални ресурси. За жалост днес нашето мило отечество отново е в световните новини, но не заради подпалването на Райхстага през 1933 г., а поради самозапалването на отчаяни човеци. Наскоро бях във Виена, където ме запитаха: „Как се докарахте дотук?“ Отговорих откровено: „С вашата решаваща помощ!“ Толкова решаваща е и „братската помощ“ на Червената армия на 9 септември 1944 г. Преди години един англичанин ме запита: „Защо избрахте и търпяхте комунизма?“ Нагло е, защото този колега знае за процентовото споразумение на 9 октомври 1944 г. в Кремъл между Чърчил и Сталин! Никой не ни е питал с референдум.
Аз не вярвам, че във Виена ни „бабуват“ за правителствата, включително и днешното служебно, понеже там е сложена само една „пощенска кутия“ на неутрална територия. Разбира се, не е редно президентът Плевнелиев да осъществява правомощията си в тази област навън, но може би там е по-спокойно и виковете на недоволните под прозорците му в София не го смущават. Все пак е за предпочитане той да съобщава поне решенията си първо на българските медии. Вярно е, че в биографията на някои министри е отбелязано с гордост чии стипендианти са и къде е оформен техният светоглед. Впечатлен съм от отдавнашния стремеж на сегашния министър на екологията „да денационализира българската история“, но ние, традиционалистите, ще му окажем такава яростна съпротива, че няма да успее и ще трябва да се върне безславно на Острова, както и Дянков ще си ходи обратно в Америка, ако не го задържи своевременно прокуратурата.
Теорията на конспирацията е загадъчна и примамлива, но нещата са доста видими в епохата на информационните технологии. При това ние днес не само гласуваме, но и избираме. Княз Александър и цар Фердинанд са положили големи усилия, за да накарат „висшето общество“ да танцува виенски валсове. Народът обаче не се е научил. При това те са управлявали като монарси, а при демокрацията преходното изпреварва в пъти трайното. Откровено казано, аз предпочитам да марширувам с песента „Тих бял Дунав“ пред валсуването на „Дунавски вълни“, защото съм добър българин и лош танцьор.
Мобилна верси
RSS
