27828 | 10 май 2012 | 16:53

Днес Европа е обхваната от фантомите на страха от „другия“, от емиграцията, политическото противопоставяне.

- Рецидивист сте в упорството да правите сценографията за Вагнер в Софийската опера. Какъв е вашият мотив или кое е „вечното“ в неговата опера „Пръстенът на Нибелунга“, което би заинтригувало днешния зрител, г-н Панайотов?

- Това е вечната драма на човека, който иска да разкъса собствените окови... Случва се около нас и днес. Непрекъснатите подскачания в лудости, в екстремност, последвани от приземявания. Като половин френски гражданин мога да дам пример с избора на Франсоа Оланд.
- И защо?
- Негово основно предизборно мото бе: „Един нормален президент.“ След като имахме другата крайност - лидер изключително амбициозен, ексцентричен, себичен, мегаломан,  сега идва един сив човек, който всъщност може да се окаже по-ценен или по-необходим в този момент. Той може да ни приземи след предишни  глупави самозабравяния.
- Но се появиха и съмнения дали това не е опасно за ЕС, дали не вещае разпадането на Европа?
- Всяка нова фигура на сцената е опасна за разпадането. Въпросът е дали ние сме достатъчно смели да въведем нова фигура. Аз мисля, че ако Европа има потенциала да обича сама себе си,  няма да се разпадне. Обичта към себе си е важна, за да може да обичаш и другите. Днес Европа е обхваната от фантомите на страха от „другия“, от емиграцията, засилва се политическото противопоставяне. Ето, видяхме - дори във Франция левицата и десницата рязко се разграничиха... Обичам промяната, обичам да трепти новостта както в една картина, така и в заглавията на вестниците или във физиономиите, които виждам. Да не се застояваме в едно и също блато, както ние тук обичаме.
- Казват, че Оланд означава и отваряне на Франция за емиграцията?
- О, не, не, не. Колкото са революционери във външните си изяви, вътрешно в душите си французите имат себичен еснафски рефлекс на консерватизъм. Лично аз в моя живот във Франция не съм усетил никакъв елемент на расизъм или отблъскване. Напротив! Но аз се движа в среди на интелигенция и на средно образована класа в Париж. Докато, ако забелязвате, за Марин льо Пен са гласували зоните, където има най-малко имигранти. Това е страхът. И по цял свят този страх играе голяма роля в политиката. 
-  От света - отново към нашата сцена. „Толкова обичам Вагнер, а съм му вкарал убийствения ток на днешния ден“, са ваши думи от началото на голямата авантюра с Пламен Карталов по „Пръстенът на Нибелунга“. С какво още операта, създадена преди 141 години, е „от днешния ден“?
- В момента правим „Зигфрид“. Зигфрид е образът на безстрашния герой.  Той е слънчев, инфантилен, не изпитва страх - космична личност. Като постановка - декори, костюми, визия..., нещата отиват до ръба на ножа, на крайностите, лудостите стигат  предела. Това, което създаваме в Софийската опера, по своята тотална независимост не е правено. И то беше забелязано от много западни специалисти, които поместиха статии за нашия Вагнер наред с Метрополитен, Ла Скала.
- Кой е най-възторженият отзив, който сте прочели?
- Не помня думи, но помня образи. За мен беше позитивен шок да видя в авторитетното немско списание „Оперен глас“ снимка на моята сценография на„Валкюра“ на първа страница до сцена от Метрополитен на същата опера. А статията за нашата постановка беше два пъти по-дълга от тази за Метрополитен. Разликата в бюджетите е обратнопропорционална - тяхната  сценография струваше около 16 млн. долара, докато нашата се измерва в няколко десетки хиляди лева.
- Досега сме свидетели на доста сценографски волности. Качихте валкириите на конуси, подобни на космически ракети. Пратихте някои от героите ви да пеят почти от тавана, издигнати на платформи на 7-8 м височина... В каква посока продължава фантазията?
- Хитът е змеят, за който стана дума - механична огромна инсталация, която трябва да се види,  не мога да я опиша. Животно - космически кораб, но с характер. Подивяло в своята свръхалчност, свръхжелание за притежание... С него се бие Зигфрид. Ще видите и едни плетеници по вертикала на сцената като паяжини, в които героите се изгубват...  Но нека да оставим изненадата за зрителите.
- Ходите ли вече по-често на опера - в началото твърдяхте, че не сте меломан? И с кого искате да премерите сили?
- Парадоксалното е, че правейки Вагнер, той ме кастрира за други автори. Може би трябва да завършим тетралогията, за да се отворя за други опери. Имаме идея с Пламен Карталов да преминем след това към „Аида“ на Верди, за която обаче трябва да се съберат доста средства. Предвиждаме да я правим на открито на хълма Царевец във Велико Търново  и в новата зала „Армеец“. Мегапостановка, която в момента е сложена в чекмеджето. А за нашия Вагнер имаме покана от „Болшой“, наскоро Карталов е водил разговори в Москва. Има заявки и от западноевропейски сцени.
- Май не се опасявате, че хвърляте усилия в изкуство със затихващи функции в ХХI век?
- Операта не е със затихващи функции. Четох статия в американската преса за силното й завръщане, подпомогнато и от новите технологии. От един елементарен екран по време на спектакъла например можеш да прочетеш всичко за автора, да виждаш текста на своя език, независимо дали си японец, китаец или руснак, а пред теб се пее на немски. И като че ли операта - комплексно и някак „отнесено“ изкуство, е привлекателна на фона на прагматични вулгарни изкуства, които вилнеят днес.
- Като говорите за вулгарни изкуства,  предполагам нямате предвид изобразителното?
- В последно време доста декоративен елементарен кич се продава и по интернет. Използва се повърхностен шарлатански пиар, който върви навсякъде -  дали е картина, чипс или сандвичи - като че ли няма значение. Важното е да прилъжеш човека да си го купи.
В същото време дори в тези кризисни години на изобразителното изкуство се гледа като на сигурна инвестиция. Ето, наскоро „Вик“ на  Мунк беше продаден за 120 млн. долара. Новите икономики, които скоростно се развиват - емирствата, Китай, строят огромни музеи. Това е нещо като награда или като изкупление на мръсно спечелените пари.
- Богатите спестяват, инвестирайки в изкуство, или пък съществува някаква самоубийствена любов към това изкуство?
- Има я студената логика на инвестицията - една добре смазана машина, както работи Холивуд. Банките ти предлагат в какви акции, но и в кой художник да инвестираш. Има и честна любов към изкуството, и верни преценки за неща, които са открития напред във времето. И от тази гледна точка мисля, че съществува едно дълбоко ирационално благородство - парите, спечелени по неособено благороден начин, се влагат в нещо благородно. Това винаги е съществувало. Църквата в периоди на най-зловещи завоевания с огън и меч прави най-красивите си сгради... Парадоксът днес е, че затворени общества като арабските емирства привличат авангардно изкуство, което често е деструктивно, иронизиращо всичко. И това е чарът на тази авантюра. Ще бъде много добре, ако от нея се зарази и българският елит - да осъзнае, че ще остане във времето, подкрепяйки своето поколение, а не само старите ни майстори - те вече са утвърдени.
- Значи да излезем от вица за мутрата, която лесно може да направи от художника „класик“...
- По света този виц не минава. Юпитата от Уолстрийт или от Ситито в Лондон колекционират своите връстници, рискуват така, както надушват в какви акции да залагат. Другото е „наготово“, лесно смляно и не е авантюра.
- Започнахте 2012-а с изложба в посолството ни във Вашингтон. Какво предстои на художника Николай Панайотов?
- Предстои изложба в моето посолство в село Стоките (бел. авт. - близо до Севлиево). Със съпругата ми Лариса всяка година правим голяма експозиция и сега ще я открием на 24 май в дома ни в изоставено бивше училище. Това е като празник на училището, който не се е състоял вече от 15 години, откакто е затворено. Приемете го като финт във футбола - от центъра поисках да отида на място малко познато, самотно, изоставено. Ние превръщаме този „упадък“ в преимущество, защото според мен в изкуството важна е също неизвестността. Понякога тя е много креативна.  Графитите не се подписват. Но една анонимна работа в подземията на нюйоркското метро понякога е толкова значителна, колкото и друга с известен автор в голяма галерия.