28901 | 2 апр. 2013 | 11:31

Ако продължи да бъде успешен, Станишев ще докаже еднозначно, че раздялата с бившите величия не само не е убила партията му, а е била и единст

Когато Сергей Станишев заяви, че няма да е следващият кандидат за премиер на БСП, публиката ахна и в стила на балканската психологическа традиция го отдаде на някаква слабост. Работата се оказа по-дебела, с елементи на дългосрочна стратегия. В зенита на властта си Стамболийски беше опитал да принизи и първосигнално да ашладиса младия Борис ІІІ, вменявайки му да царува, без да управлява. Знаем как завърши тази заблуда. Дотук с историческите паралели.

Основните играчи на социалистите за идващите избори вече са налице. Да се говори за революция в тях е наивно. Коренният обрат обаче могат да забележат всички незапознати, но обективни и изкушени от темата наблюдатели. В и извън депутатската листа откриваме четири групи лица: трайно мъртви, за последно живи, вечно живи и такива с право на доказване.

В стилистиката на предстоящата християнска Голгота психологически най-интересни са

отпратените във вечните ловни полета на социализма

Георги Пирински, Петър Димитров, Любен Корнезов, Евгени Желев и Бойко Великов са пет различни по плътност и стилистика червени колоси, които прекалено тихо се изсулиха през задната врата на законодателната власт, за да не повдигнат въпроси. Идентична оценка ли им дадоха „другарите“ им, та ги изпроводиха с еднакви бъклици и китки? Защото нали сме наясно, че да сравняваш Петър Димитров с Корнезов е като да оприличаваш Чаушеску на Дубчек. Различната стойност, ако щете историческата йерархия на заслугите им към партията и държавата не предполагат това безмълвие. И най-важното: нито един от напусналите миром ветерани не се произнесе публично за курса на кадрово обновление на БСП. Дали защото самите бяха част от тази необходима смърт, или просто оцениха в злато мълчанието им? На пръв поглед тяхното безмълвие не прави услуга на реформите на Станишев. Но знаем ли - по законите на дворцовата многопластовост - дали не са направили именно това…

„За последно живите“ в листата на БСП

са онези, които по една или друга причина явно е нямало как да бъдат обхванати от урагана. Сред тях са и няколко скучни динозаври, знаков играч на Първанов и нееднозначен бивш кмет. Четири години животът им ще е под ключ, кариерата - под условие. Те знаят, че в никоя партия не може да има тотална чистка, защото може да засегне фундамента и да има обратен ефект. А след още един мандат всичко може да е различно - и председател, и партиен уклон. Така техният кадрови Великден може да съвпадне с истинския. 

Лагерът на „вечно живите“ партийци, от друга страна, е странна смесица от разноликите деца на лейтенант Шмид, запълващи места от генералния щаб до затънтените гарнизони. В тази връзка особено показателни са реакциите на два ключови фактора в БСП, които препращат към друг класик: „Ах, не знаят Макс и Мориц своята жестока орис.“ Румен Петков не скри недоволството си от доминиращата тема „партийно обновление“ непосредствено преди изборите. Съвсем логично, впрочем. Когато покойният военен министър Валентин Александров изкара на плаца стотина многозвездни генерали да покриват по устав спортните нормативи, те също се оплакаха, че това е неразумно преди заседанието на Генералния щаб. Същия ден половината доброволно напуснаха армията.

„Не съм видял този млад човек Костов да обсъжда в партията си такъв тип разсъждения“, каза „съвсем съзнателно“ оттеглилият се от надпреварата Петков, смятайки се за остроумен. Подобна аргументация е достатъчна за страничния наблюдател, за да симпатизира на всякакво обновление, дори в партия като БСП.  След като вече веднъж беше уволняван от Станишев като вътрешен министър, Петков надали храни каквито и да е илюзии за бъдещето си. Ако продължи да бъде успешен (както тогава оцеля без уволнения Петков), Станишев ще докаже еднозначно, че раздялата с бившите величия не само не е убило партията му, а е била и единственият възможен, макар и рискован ход.

Другият „голям Румен“ - Овчаров, не личи да е на по-различна позиция, но поради аристократичния си натюрел и вероятен опит да запази позиции в столичната организация, води битката с дворцов подтекст. Изпуснатият в медиите слух, че на кризисните им заседания Овчаров бил критикувал Станишев за конюнктурния повод за партийното обновление (едва след старта на протестите), е само

едната страна на медала

По-знакова е изразената към председателя на БСП признателност за труда му по листите, гарнирано със загрижеността, че се е нагърбил с прекалено еднолична отговорност, без да сподели това бреме с другарите си. „На пленума казах, че това е последният път, в който отстъпвам, и оттук нататък ще се връщам“, вече мисли за реванш току-що отстраненият енергетик. На човешки език това означава готовност за партиен преврат в първия удобен момент. Но в случай на успех тази заплаха ще направи услуга на Станишев, потвърждавайки досегашния му кураж и мотивирайки го за нов.

Всъщност колкото и да роптаят бившите червени величия, обективно ясно е, че днес в БСП надали има друга фигура освен Станишев, която не само да се изправи срещу най-силните и знакови противници от ГЕРБ (София-25 и Стара Загора, съответно срещу Борисов и Цветанов), но и да постигне резултат. Поне засега, понасяйки организационната дисциплина с ръмжене, двата червени гранда обещават лоялост чрез простосмъртно сътрудничество в плевенския и софийския щаб. Тепърва ще разберем дали хора като тях осъзнават, че лицата на прехода остават в миналото, защото Средновековието в БСП има шанс най-сетне да свърши.

Видимо „вечно живи“ в листите са и познати лица от по-горния ешелон - къде безспорно признати за полезни трубадури, къде заради жертва към фракционното многообразие в партията. Едва ли някой се е съмнявал, че острие като Мая Манолова отново ще огласи парламентарната трибуна с червената си песнопойка. Надали от човек като Янаки Стоилов може да се очаква абордаж към центристката социалдемокрация, но този дрезгав акордеон на партийната строгост вероятно е нужен за вътрешна потреба въпреки или именно заради предвидимата си скука.

В категорията на предстоящите да се докажат като национални лица са три групи кандидат-депутати: бивши заместник-министри, настоящи администратори в партийната централа и действащи местни величия. Почти без изключение те се ползват с личното доверие или са креатури на бившия си премиер и днешен председател. Колко живот има в тях като местни партийни феодали, ще проличи от умелата им сръчност в мотивацията на електората и подготовката на вота, особено в трудните региони. Старата гвардия с удоволствие би видяла в провала им реабилитация на своите тези.

Добра или лоша, в БСП вече

имат генералска листа

Вероятно скоро ще наредят местата надолу до последния войник. Надали малките им коалиционни партньори, традиционно лишени от електорална тежест, ще създадат сериозен проблем отвъд границите на собственото си парламентарно оцеляване, което генерира лоялност. Остават обаче въпроси, на които амбициозното ръководство на БСП трябва да отговори, за да оправдае различността си. 50% обновление на водачите на депутатските листи е безспорен личен успех на Станишев.

Ако е вярно правилото за двойно гражданско представителство в дългите листи, то при 80 мандата в червената парламентарна група около 30% от хората трябва да са безпартийни! Това е спечелена битка на реформаторското крило и нечувано доскоро доказателство за някакво движение в най-закостенялата в хорското съзнание организация. Остава да видим дали успешната битка ще доведе до спечелена война. Сигурно разковниче към това е принципното, но и човешко обяснение: защо си отиват едните и защо идват другите? За 50% отпаднали не може да има еднакво обяснение! За запазването на един динозавър, а жертването на близнака му също трябва да се дадат аргументи! В останалите основни партии хората са или популярни до втръсване, но не могат или няма с кого да бъдат сменени. Или напълно безлични и по сталински без значение, там промяна няма и при 80% обновление.

Заявеният отказ на Станишев от премиерски пост щеше да е още по-силно решение, ако беше разчетено веднага и правилно. Веднъж в посока на отваряне към широко експертно управление след изборите, целящо надпартиен отбор на националното спасение с голямо парламентарно мнозинство. И втори път към вкоренените в историческите си постове стари играчи в БСП. Системата явно не разбира от намеци, а се пречупва в действие. Въпросът е дали ще го позволи. Или на следващата Бузлуджа ще има надпис: „Ако четете това, значи Сергей е паднал от мотора“.

(в. Преса, печатно издание, брой 91 (442) от 02 април 2013)