55757 | 2 апр. 2013 | 12:25

Звездният път на Гяуров в света на операта

Като Мефистофел във „Фауст“ на Гуно в Ла Скала.

Николай Гяуров нарича себе си „луксозен чергар“. За Пласидо Доминго той е „като Александрийския фар - грандиозен и недостижим“. Изкуствовед Атанас Нейков го сравнява с „гладиатор след тежък турнир, с лице избледняло и озарено като икона“. „Един певец, превърнат приживе в мит, зариван от лаврите на обожанието и уви, от лаврите на завистта“, пише музиковедката Розалия Бикс в изследването си „Николай Гяуров в големия театър на идеите“. Приказките за Пепеляшки се оказват най- реални в спорта и в изкуството. Едно обикновено бедно момче от Велинград успява да покори големите сцени на света - „там, където само за да стигнеш високо, трябва да си поне двойно по-висок от местните съперници...“, подчертава проф. Бикс.

Бъдещият оперен колос е роден на 13 септември 1929 г. в с. Лъджене, днес квартал на Велинград. Домът на Мариана и Георги Гяурови е на малка уличка, а детството на Николай е като на много родопчани в онези години - от безпаметни игри до тежък труд за прехраната. В гимназията бъдещият легендарен певец работи в местната дъскорезница, за да припечелва за учебна такса. Пеенето е в кръвта му - баща му бил псалт в местната черква, където малкият слушал православните песнопения. Споменавал е по-късно в интервюта, че на 7 годинки изпълнявал „На хубавия син Дунав“ от Щраус, дори „с колоратури“. Свирел на устна хармоничка, после на кларнет и тромбон в училищния оркестър, учил цигулка. На местната читалищна сцена е и първата роля на Николай Гяуров - Каварадоси в „Тоска“ на Сарду - пиесата, не операта. В казармата му лепват прякора Капитана - много харесвали изпълнението му на песента от Дунаевски към филма „Децата на капитан Грант“. На един фестивал на армейската самодейност пее соло в кантата, а шефът на журито, слепият наш композитор Петко Стайнов му казва: „Ако учите, можете да направите световна кариера.“

„Като чувам да се носи по четирите посоки на ефира този мощен родопски бас - възкликва десетилетия по-късно друг именит родопчанин, писателят
Николай Хайтов, - аз винаги имам чувството, че това е гласът на превъплътения Орфей и ей сегичка

зверовете ще дотърчат

да му заближат ръцете и му легнат в краката...“

Първият му преподавател в Консерваторията е проф. Христо Бръмбаров. През 1946-а Гяуров го гледа като Скарпия в „Тоска“ и е така запленен, че

Дон Базилио от „Севилският бръснар“ е дебютната му роля.

след спектакъла му се иска да пее с пълно гърло по улиците. След година се явява на приемните изпити в Консерваторията. После с проф. Бръмбаров овладява по 12 часа на ден вокалното съвършенство. От него усвоява и първите уроци по белканто - самият учител, известен баритон, е специализирал преди това в Италия. През септември 1950-а талантливият студент е пратен да учи в Ленинград, но заради влажния климат, който вреди на гласа му, на следващата година се премества в Московската консерватория. През 1955 г. я завършва със златен медал.

„Най-малко 7 диригенти и 77 критици спорят за честта, че са го открили преди десетина години“, изтъква през 1966 г. „Зюддойче цайтунг“. Тогава Гяуров е вече в устата на световните медии. Участвал е в спектакли в Милано, Виена, Лондон, Париж, Москва, очакват го Чикаго, Ню Йорк, Токио. Името му, спомен от вековно робство (от турското „гяур“ - „неверник“), е изписвано с едри букви по афиши на Ла Скала, Метрополитън, Гранд опера, Щатсопер, Болшой, Ковънт Гардън.... Пял е под палката на Караян и Абадо, режисирали са го Дзефирели, Стрелер, Жан-Луи Баро.

Първият истински триумф за Гяуров е в Париж - на международния певчески конкурс през септември 1955 г. за Голямата награда на френската столица. Сред 147 певци от цял свят в прочутата зала „Шайо“ той е безспорният победител.

В различни години е харесвал различни роли - Мефистофел, Дон Жуан, Дон Кихот, Иван Сусанин, Филип II, Борис Годунов... За превъплъщението си
във всяка от тях е чувал, че е най-добрият в света.

Първият му гастрол в Ла Скала, Милано, където десетилетия наред ще е един от любимите солисти, е през 1960-а. А поканата да пее на прочутата сцена Варлаам в „Борис Годунов“ идва навръх 30-ия му рожден ден - на 13 септември 1959-а. Това е и първото му партньорство с неговия именит сънародник, спечелил вече Италия - Борис Христов, който играе Годунов, Димитър Узунов пък пресъздава Самозванеца. „Могъща гласова сила“, „един от големите таланти, които Скалата не трябва да изпуска...“, са част от суперлативите в италианските медии по повод изпълнението на Гяуров.

Може би тук е мястото да отделим няколко реда на така предъвкваната у нас вражда между двамата велики българи - Борис Христов и Николай Гяуров. И двамата с разлика от десетилетие триумфират по едни и същи световни сцени, в почти едни и същи оперни роли. Надарени са не само с изключителни гласове, но и с царствена осанка, притежават артистизъм

рядкост в жанра

Дон Жуан в операта на Моцарт на виенска сцена

Един от изследователите на операта, автор на две книги за Гяуров - Александър Абаджиев, споделя, че може би недоразуменията между тях тръгват след доста непочтително отношение на Христов към учителя на по-младия му колега - Христо Бръмбаров. Някои изкуствоведи изтъкват пък професионалната ревност, неизменно съпътстваща триумфа на великите. Трети намесват в „сценариите си“ брата на Николай - Костадин (Кочо) Гяуров, бивш партизанин, околийски началник в Пловдив след Девети септември 1944 г., а по-късно кандидат член на Политбюро, завършил политическата си кариера като посланик в азиатски и африкански страни. Дори да е улеснил бита и просперитета на брат си у нас, с какво може да повлияе едно доморасло партийно величие върху световната му оперна кариера! Или да спре триумфа по големите сцени на планетата на негов съперник! В средата на 70-те години, когато Кочо Гяуров, вече в немилост, беше пратен да посланичества в далечна Монголия, се разказваше виц: „Единият брат пее на Запад, другият плаче на Изток.“

За света на операта Ла Скала е това, което е Холивуд в киното. От годината на основаването на този театър - 1778-а, през него са минали най-големите легенди в оперната история. Със сцената в Милано са свързани и едни от най-ярките изяви на Гяуров между 1960 и 1980 г. Една година след дебюта си той пак е поканен там за ролята на Падре Гуардиано в спектакъла „Силата на съдбата“ от Верди. „Виждаме го като бас №1 на утрешния ден“, категорични са в популярното музикално издание „Ла Ноте“. „Всеки композитор би написал опера за него“, възкликват италиански специалисти по повод следваща му изява на миланската сцена във „Фауст“ на Гуно през пролетта на 1961-ва. „Дон Жуан, за какъвто Моцарт мечтаеше“, пък е смелата оценка на италианския музиковед Джан Севери за Гяуров в постановка на Ла Скала през март 1963-та. На същата сцена в началото на декември 1974-та президентът на Италия Джовани Леоне връчва на Гяуров престижното звание „комендаторе“ за изключителни заслуги към страната и към изкуството.

През есента на 1963-та е американският дебют на българския бас - в прочутата Лирик опера в Чикаго. „Нека всички се стремим да произнасяме правилно неговото име“, пише „Чикаго америкън“ след триумфалното представяне на Гяуров като Мефистофел във „Фауст“.

През лятото на 1964-та българинът е звездата в афишите на Гранд Опера в Париж със спектакли на „Дон Жуан“ и „Дон Карлос“ - в. „Фигаро“ . безцеремонно заявява, че на публиката се е искало останалите певци „да отварят устата си на плейбек, докато Гяуров изпълнява и техните арии“. В Париж той получава и Голямата награда „Орфей“, присъждана от Френската академия за оперни постижения. „Щастливи сме, че приза получава един потомък на Орфей“, казва шефът на журито.

През ноември 1965-а нюйоркската Метрополитън кани именития българин да участва в последния им спектакъл в старата сграда и в първия концерт по повод откриването на новото здание. „На 36 години Гяуров безспорно е най-добрият бас, който пее днес“, гърми тежката артилерия „Тайм“.

„На ненадминатия крал Филип с благодарност и възхищение“, пише знаменитият Херберт фон Караян на гърба на снимка, която подарява на Гяуров през лятото на 1975 г. в Залцбург. Там великият диригент е и режисьор на „Дон Карлос“. Десет години по-рано двамата са работили за пръв път заедно в „Борис Годунов“, а през 1968 - в „Дон Жуан“. Гяуров е пял под палката на легендарния австриец в десетки спектакли. „Той е може би съвършената представа за певеца актьор“, казва Караян в интервю за австрийската телевизия.

Гастроли на Гяуров се редуват през 90-те години в Ковънт Гардън, Залцбург, Париж, Токио, Маями, Торонто, Цюрих, лондонския Албърт хол.

В Залцбург през 1966 секат сребърни медали с неговия лик.

Метрополитън отбелязва четвъртвековното им сътрудничество с концерт, в който на българина партнират Френи, Павароти, Доминго.

През май 2000 г. е последната изява на великия бас в родината. На Великденския музикален фестивал „на патерица“ у нас отбелязват 70-годишнината
на Гяуров. И заглавието се оказва символично - „Песни и танци на смъртта“ от Мусоргски. Ден след концерта той е първият певец, удостоен с титлата „доктор хонорис кауза“ на нашата Музикална академия. След още

триумфални участия

по света сред планове за нови концерти и оперни роли Гяуров издъхва внезапно през лятото на 2004 г. в дома си в Модена от усложнения на бронхопневмония. Смъртта го застига в 11 ч. на 2 юни – в деня, когато сирените огласят България в памет на Христо Ботев и загиналите борци за свобода. Този път воят им сякаш предава и скръбта по отишлия си велик певец. Същата есен - на 13 септември, синът му Владимир Гяуров дирижира в София Вердиевия „Реквием“ в памет на баща си, който в този ден би навършил 75 години.

(в. Преса, печатно издание, брой 91 (442) от 02 април 2013)