21031 | 3 апр. 2013 | 11:01

Приликите и разликите между двата скандала показват колко има да извърви страната в демократизацията си

Миналата седмица лидерът на БСП Сергей Станишев обяви, че е получил анонимен сигнал, в който се казва, че наши политици са били подслушвани от МВР по нареждане на бившия вътрешен министър Цветан Цветанов. Много бързо случката бе наречена българския „Уотъргейт“ - по аналогия с аферата с подслушването на опозиционната Демократическа партия от управляващите републиканци в началото на 70-те години на ХХ век в САЩ, довела до оставката на президента Ричард Никсън.

Ричард Никсън

Подслушването обаче е единствената прилика с онзи скандал, всички други елементи са абсолютно различни и показват колко дълъг път има да извърви България, докато стане поне толкова демократична страна, колкото са били САЩ в началото на 70-те години на миналия век.

Първата разлика идва от начина, по който се разбира всичко. Американската афера се разплита, след като през юни 1972 г. нощен пазач случайно забелязва, че някакви хора се опитват да проникнат в щаба на Демократическата партия в комплекса „Уотъргейт“ във федералната столица Вашингтон. Викат полиция и нарушителите са арестувани, докато поставят нерегламентирани подслушвателни устройства. По време на съдебния процес срещу тях става ясно, че повечето са бивши служители на ЦРУ и имат доста странни движения по банковите си сметки. Започва небивал натиск от страна на президентската институция за потулване на случая. Журналистите и Конгресът обаче подемат историята и стигат до края - до самия президент Никсън. Съдебната система също не се поддава на пресата, идваща директно от Белия дом, и произнася осъдителни присъди на много високи нива.

В нашия случай имаме опозиционен политик, който обявява, че е получил анонимен сигнал. Колко точно надежден е той - Сергей Станишев засега отказва да каже. За да си позволи да го обяви в публичното пространство обаче, вариантите са два. Първият - Станишев познава подателя и той е вътрешен човек от МВР или от службите (т.е. достатъчно компетентен и достатъчно нависоко в йерархията, за да има такава информация). Вторият вариант е лидерът на БСП да разполага с още материали - например записи, които потвърждават думите му, документи от самото МВР, доказващи нерегламентирано следене. Ако няма с какво да подкрепи твърденията си, Станишев много лесно може да бъде осъден за клевета и в крайна сметка проверката на прокуратурата да не доведе до нищо. И всичко да остане просто един предизборен фойерверк. Ако не иска публично да обяви тези доказателства, дано поне ги даде на прокуратурата, иначе проверката е обречена.

Разплитането на американския „Уотъргейт“ започва от един неоспорим факт - арест на местопрестъплението в момента на извършване на нарушението, а именно поставяне на подслушвателни устройства в щаба на опозиционна партия. В нашия „Уотъргейт“ такъв факт засега няма. Заловените през юни 1972 г. във Вашингтон дълго време мълчат и не казват кой ги е пратил да поставят „бръмбари“ в партийната централа, но в крайна сметка признават. Дори да бяха мълчали докрай, пак щеше да се стигне до истината, защото доказателствата идват по друга диря - финансовата. Тогава е формулиран и един от принципите на разследващата журналистика, който репортерите спазват и до днес: „Следвай парите“. Именно те - по-добре от всички твърдения на свидетели - показват кой е истинският виновник. И тук е втората основна разлика между оригиналния и нашенския „Уотъргейт“.

В началото на 70-те години на миналия век репортерите на „Вашингтон пост“ Боб Удуърд и Карл Бърнстейн успяват да открият множество документи и да съберат свидетелства на хора, че на подслушвачите в щаба на Демократическата партия е плащано с отклонени дарения от Комитета за преизбирането на действащия тогава президент Ричард Никсън. Отначало той отрича да е знаел за това, но в крайна сметка усилията на журналисти, магистрати и конгресмени успяват да покажат колко близо до него води паричната следа. Конгресът започва процедура по импийчмънт и през август 1974 г. Никсън се вижда принуден да подаде оставка, макар до смъртта си през 1994 г. да твърди, че е невинен. Той слиза от президентския пост повече от две години след залавянето на нарушителите в щаба на Демократическата партия, а не както всички си мислят - след първата статия по случая и във вихъра на все още гърмящ обществен скандал.

Проследяването на плащанията издава и сваля от власт Никсън, не анонимни сигнали, флашки и дори не чак толкова публикациите в пресата. Години наред разкритията на „Вашингтон пост“ и „Тайм“, които пишат за случая, са посрещани с недоверие от читателите. Журналистите Удуърд и Бърнстейн, които днес се смятат за герои, защото разплитат случая, по онова време са били недолюбвани и гледани със съмнение и в собствените си редакции.

Проследяването на парите в българския „Уотъргейт“ обаче ще стане доста по-трудно. Републиканците не са посмели да платят за незаконното подслушване на демократите с федерални средства. Посвенили са се да посегнат на държавния бюджет, за да следят незаконно политическите си опоненти, смятали са го за партийно дело и са го финансирали с партийни пари. Все едно ГЕРБ да бяха използвали за това държавната си субсидия или дарения на симпатизанти.

Ако твърденията на Сергей Станишев обаче са верни, значи МВР се е разправяло с политически противници с публични средства. Което е зловещ пример за срастване на партия и държава, каквото помним от преди 1989 г. Тогава наистина финансовата следа угасва, остава да се търси документална - дневници за подслушване, заповеди за следене. Ако обаче тези заповеди са били издавани устно и записите са съхранявани нерегламентирано, без да са описани надлежно, проверката на прокуратурата може да разчита само на свидетелски показания. А те, както знаем, са със сравнително по-малка стойност от предишните две дири.

След като Никсън подава оставка през август 1974 г., постът му е поет от вицепрезидента Джералд Форд. Още в първия свой ден като президент Форд издава указ за оневиняване на предшественика си, с който му осигурява имунитет срещу всякакви по-нататъшни криминални преследвания. „Смятам, че това е в интерес на всички и щом мога да го направя, значи трябва да го направя“, казва той тогава. Така Форд се стреми да запази авторитета на държавността, да не опетни президентската институция с една евентуална присъда срещу владетел на Белия дом.

Карл Бърнстейн (първият от ляво на дясно) и Боб Удуърд (до него) от „Уошингтън поуст“ разкриха финансовата следа на американския скандал.

По аналогия - за разплитане на такъв зловещ скандал като подслушване на политически противници със средствата на държавата - се налага и у нас да се направи подобен компромис, за да се стигне до истината и да се запази авторитетът на институциите. Ако подателят на сигнала е наистина надежден и достатъчно високопоставен източник, прокуратурата би постъпила разумно, ако му осигури имунитет срещу информация. Защото по същество с този сигнал и с последвало предаване на доказателства по него той извършва закононарушение.

В американския „Уотъргейт“ има и ключова фигура, останала известна като Дълбокото гърло. Погрешно се смята, че той е източник на основните доказателства, с които пресата разплита аферата. Става въпрос за тогавашния зам.-шеф на американското ФБР Марк Фелт. Той само насочва журналистите по следи, без да им дава категорични улики. Самоличността му е опазена в тайна от репортерите цели 33 години и е разкрита от самия него през 2005 г., малко преди смъртта му през 2008 г. Той помага за разплитането на скандала не от чист алтруизъм, а защото така се стреми да измести шефа си и сам да оглави ФБР.

В българския „Уотъргейт“ остава открит най-важният въпрос - кой е българското Дълбоко гърло? Кой има някакъв егоистичен интерес да помогне на Сергей Станишев с разкритията за подслушването? Защото скандали на такова високо ниво не се случват никога и никъде без ключовата роля на човек, който има непосредствена лична изгода от това. 

(в. Преса, печатно издание, брой 92 (443) от 03 април 2013)