21472 | 10 май 2012 | 17:42

Засега нашият популизъм е умерен, защото популистите наследиха "умерени" проблеми. Проблемите, които те създадоха са толкова големи, ч

Най-голямото бедствие, което е преживявала България, е господстващият сега популистки модел на кризисен мениджмънт. Това бедствие може да се сравни само с опустошителния смерч, наречен „Вашингтонски консенсус“*, който помете националната икономика във вид на приватизация и либерализация. След този смерч нашата икономика се нуждае от коригиращ управленски курс, който да поправи бедите от предишните управления. Ако „Вашингтонският консенсус“ бе набор от реформи от първо поколение, насочени към смяна на системата на всяка цена, сега са нужни реформи от второ поколение, които да коригират недъзите на системата. Управлението на националната икономика не е барикада, където главни действащи лица да са медийни гаврошовци.

Управлението на икономиката е избор на стратегия, избор на посоката за следващите десетилетия. За съжаление по тази тема въобще не се дебатира. В България държавната собственост безспорно е трансформирана в частна собственост. Но това бе само юридически акт. Създаден е капитализъм на самите приватизатори и техните политически приятели и роднини, който няма нищо общо с модерния капитализъм. Милионите са аутсайдери, те са извън „нашата крепост“. Това значи, че те са извън обществото в битността им на крайно бедни и безработни. Голямата трансформация изкопа пропаст между народа и управляващата върхушка. За да се ориентираме в българската ситуация, трябва да направим разлика между трансформация и реформиране на обществото. Трансформацията се прави от малки върхушки, налагащи своята воля на цялото общество, извличайки облаги само за себе си. Примери: якобинци, болшевики. Реформацията се прави от сплотени нации, които делят и жертви, и печалби от дълбоките промени. Българското общество след

Трансформацията прилича на европейското общество в навечерието на Реформацията. Тогава в Западна Европа се водят жестоки битки за власт между папите и монарсите. Пастирите и кучетата са се сдавили за властта и са забравили стадото. От стадото изпадат огромни маси хора. „Тези бедни хорица стават плячка на всекиго. Те не говорят, не протестират, а писукат като мишки“ - така пише Умберто Еко и като че ли го е писал за съвременна България.

Вместо деформираната католическа църква, която става обект на Реформацията, ние имаме деформиран капитализъм и деформирана демокрация. Предстоящата българска Реформация трябва да се справи с тези деформации. За целта са нужни хора като Лутер, Калвин или съвременните Дън Сяопин, Аденауер, Дьо Гол, Лудвиг Ерхард, Пиночет. Но е нужно и нещо друго, подобно на това, което бе Библията за християнската Реформация.

Нужни са интелектуалци, които да разкрият сбърканата анатомия на нашето общество и да напишат проекта за неговото реформиране. Вместо реформи от второ поколение получихме популистки модел на управление. Същността на този модел се свежда до превръщане на всяко управленско решение в медийна популистка акция. Характерни са две форми на тези акции.

Първата е паника, водеща до истеризиране на проблема и набутване в грешно решение. Втората е героизиране на решението на проблема, до което са довели мъдрите действия на водача. Историята на кризисния мениджмънт показва, че задълбочаването на кризите, превръщането им от обикновени във „велики“, се дължи на политически
грешки.

През 1929-1932 г. в САЩ направиха всичко погрешно, тъй като нямаха надеждна теория, която да ги ръководи, пише Фабиус Максимус (бел. ред. - псевдоним на американски блогър). През 2008-2009 г. ние се сблъскахме с подобна ситуация, продължава той, но успешно приложихме скъпо струвалите уроци, научени по време на Великата депресия. За съжаление българският кризисен мениджмънт нямаше здрави опорни точки. Справянето с кризата бе оставено в ръцете на един международен чиновник, който хал-хабер си нямаше от кризисен мениджмънт.

У нас в основата на кризисния мениджмънт застана паниката на управляващите пред обикновени (стандартни) кризисни ситуации. Появата на бюджетен дефицит през 2009 г. толкова паникьоса правителството, че то реагира истерично. Накрая „удавиха“ паниката си в готовите парични резерви. Това беше погрешен ход, който превърна обикновената (меката) криза в сериозно бедствие.

Веднъж създаден, популисткият модел на управление получава качествата на истинско перпетуум-мобиле. Той автоматично се задвижва от проблемите, които сам създава. Всички решения, които взема популисткият мениджмънт, водят до още по-големи проблеми от тези, които смята, че решава. Първоначалните антикризисни мерки превърнаха меката криза в загубено десетилетие. Това е бедствие, което още не сме разбрали, че ни е сполетяло. Това е т.нар. японска болест, от която великата Япония не може да се излекува вече 20 години. Горко на бедната България, която все още прославя като
спасители тези, които ни набутаха в погрешния коловоз.

Трябва да призная, че засега нашият популизъм е един умерен популизъм, защото популистите наследиха „умерени“ проблеми. Но проблемите, които те създадоха, са толкова големи, че неизбежно ще ги тласнат към „орбанизация“, т.е. към модела на унгарския премиер Виктор Орбан. Проблемите, които последният наследи, са толкова големи и той е толкова паникьосан, че изнася решаването им на площадите. А иначе има абсолютна легална власт - над две трети мнозинство, за да ги реши цивилизовано. Допускам, че нашият популизъм ще се развие в подобна посока.

Мерките за поддържане на нисък бюджетен дефицит доведоха до прахосване на паричните резерви на страната. Общоприета максима е, че няма отърваване от смъртта, данъците и кризите. Но за смекчаване ударите на кризите хората са измислили паричните резерви.

Резервите са част от имунната система на една държава, те са гарант за националната сигурност. Тяхната ефективност се оценява не по това каква е лихвената им възвръщаемост, а по тяхната недосегаемост за други цели, освен да служат за буфер срещу тежки кризи. Прогнозата е за тежка и продължителна зима на българския популизъм. Надеждата е в това, че освен политически зими има и политически пролети. Преживяхме две политически зими и всички знаят как свършиха те. Важното е, че след тях последваха двата най-важни реформени епизода у нас – шоковата терапия и бордът, които ни извадиха от жестоките кризи. Сигурен съм, че и тази политическа зима ще свърши по подобен начин. Безпокои ме това, че липсва ясен проект за следващ реформен епизод.

Преди внесохме технологиите на шоковата терапия и борда наготово отвън. Сега трябва сами да ги произведем. Но преди това трябва да разберем, че настъплението на българския управленски популизъм всъщност е разгръщането на кризата, превръщането и от умерена във велика. Коварството на популизма е в това, че той се представя за благодетел на народа. Народът трябва да му отговори зряло, т.е. с разбирането, че това е едно зло, и с нетърпимост.

* Терминът "Вашингтонски консенсус" е въведен през 1989 г. от Джон Уилямсън. Означава група от десет относително конкретни препоръки за икономически политики, които според Уилямсън трябва да се включват в стандартния пакет от реформи, предлаган на изпадналите в криза развиващи се страни от базираните във Вашингтон институции - Международния валутен фонд (МВФ), Световната банка и Министерството на финансите на САЩ.