35940 | 6 апр. 2013 | 12:22

За мен операта е океан от чудеса, приказка и красота.

Руслан Мъйнов пее опера със Старозагорската филхармония.

- Честит Салвадор!

- (Смее се.) Благодаря! На всички да ни е честит!

- Докъде може да издадеш какво се случва в „Столичани в повече“?

- Ще има забавни случки и развитие на образите. Сценарият е написан много завладяващо, с хубави обрати около баща ми (Кръстьо Лафазанов) и Рангел
(Любомир Нейков). Силвия Лулчева е великолепна! Голям празник е, че имаме възможност да играем с нея. Това е чудо! Абе всички сме… Екипът е много важен за всяка работа. За щастие сме ръководени от хора с усет, които досега не са правили грешки. Любо е много мислещ, много разсъдителен и адекватен. Евтим Милошев е по-смел в крачките си, но няма фал и затова спокойно се оставям на решенията им. Съвместната ни работа е по-скоро партньорство, а не отношения шеф - подчинен.

- Тогава позволяваш ли си да налагаш мнение, да отказваш да изиграеш нещо или да го променяш?

- Колкото повече се звездее човек в този смисъл, в който намекваш, толкова по-малък е. Имал съм възможност да наблюдавам творци от световна величина,
които се държат много земно и обикновено, защото те няма какво да доказват. Тези, които се правят на интересни, са или еднодневки, или такива, които знаят, че могат малко, и гледат да компенсират по друг начин. Ако поискам нещо да се промени, то е единствено защото смятам, че другият вариант ще ми „легне“ по-добре или пък конфликтът ще се засили, но това не е каприз, а предложение на базата на моя усет. Например, ако един Кръстьо Лафазанов каже нещо, то е 100% вярно. Той няма как да сгреши, защото е голям актьор, с огромен опит.

- А как се запали по актьорстването?

- Още от детската градина правех сценки. После ходех в театрално студио. След това отидох в самодеен театър в Измаил. В социализма много се инвестираше в самодейността, за да може хората да са ангажирани. Театърът се казваше „Импулс“ и там играех сериозни роли. По принцип това е голямо щастие: от рано човек да знае какво иска да прави. Не си губи времето да се лута. И аз, знаейки от малък, че ще бъда артист, бях много подготвен. Че дори и малко попрекалих (усмихва се). Бях влязъл в някакви щампи и когато дойдох във ВИТИЗ, проф. Сейкова ме прие, за което страшно й благодаря, но във втори курс ми каза: „Руслане, когато дойде, ти беше лош самодеец! Лош! А сега я се погледни!“

А спомням си ситуациите от първи курс, когато играем етюди и тя казваше пред всички: „Браво, Руслане, браво! Деца, виждате ли го? Така не се прави!“ Но аз никога не съм се притеснявал да греша, защото иначе не може да се развиваш. Ти трябва да бъркаш, трябва да грешиш, трябва да се трудиш! Когато започнахме концертите, пеех по един начин, но тръгнах на уроци с вокален педагог, ходя на италиански език, за да „изчистим“ текстовете, от една година уча и пиано… Опитвам да се развивам и вече пея по съвсем друг начин.

- Откъде идва всъщност интересът към операта?

- Искам да отбележа, че аз оперен певец нямам намерение да ставам - късно ми е вече. Но за мен операта е океан от чудеса, приказка и красота. Това е най-

В един от многото си образи

дълбокият и изпипан музикален жанр. А как се случи - един ден ми се обади Христина Ангелакова (за което съм й благодарен) за концерт в памет на Павароти. Идеята беше известни личности да пеят популярни арии с оперни певци. С голямо удоволствие се съгласих и след това получавах и още покани да пея. В момента активно работя по оперните концерти заедно с Русалина Мочукова. Тя е много талантлива певица, която от дълги години е във Виена, но сега избра да роди детето си в България. Гледа си го, но едновременно с това правим и турнетата. Работихме с Шуменската филхармония, Плевенската, Видинската, Сливенската, с Бургаската опера, Варненската.

Направихме концерт от най-обичани арии и със симфоничния оркестър на Старозагорската опера под диригентството на маестро Бошнаков. На 23 април имаме дата в Димитровград, на 18 май - в Русе, и на 31 май - в Театъра на армията в София. Хубавото е, че основната ни публика по принцип никога не би отишла на опера. Това са зрители на „Комиците“, на сериала, на забавния, лекия жанр, които идват заради мен. Това ме прави щастлив, защото, слушайки, може пък и да се влюбят в тази музика, да я открият. На концерта в Стара Загора например на първите три реда имаше само деца, което ме зарадва страшно много, още повече че това, което чуха, явно им хареса.

- Реакцията на децата ли е критерият за добре свършена работа?

- Най-трудно е да се играе пред деца! Ако ще бенгалски огън да хвърчи или пеперуди да излизат от ушите ти, не е ли истинско, няма да гледат. А веднъж изтървеш

ли ги, не може да ги върнеш обратно.

- Имаш ли коронен номер, любим образ, с който да задържиш интереса?

- Не мога да кажа, че имам, защото всяка роля е за определен период от време. Става нещо интересно, изгрява един образ и трябва да се използва. В един момент зрителят се изморява от него и трябва да се прибере в чекмеджето и да се предложи нещо друго. Изобщо това нещо със славата е много временно. Не
се знае дали утре няма да омръзна на хората и тогава за секунди да си отиде всичко.

- Какъв е твоят план „Б“ в такъв случай?

- Да не спирам да се развивам. Пък и аз имам диплома за заварчик четвърти разряд от шест възможни (смее се). Завършил съм СПТУ. Имам и шофьорска книжка за три категории.

- Добър ученик ли беше?

- В никакъв случай не бях отличник, но аз много-много и не учех. Ходех по фестивали, по конкурси, обикалях по цялата страна и почти не се вясвах. Имаше предмети, по които абсолютно нищо не разбирах, но ми пишеха добри оценки, защото все пак защитавах училището на други нива. Културни (смее се). Даже в детството си най-много три-четири книги да съм прочел от кора до кора. За разлика от сега обаче. Сега чета много.

- При твоя график кога намираш време за четене?

- Вечер. Психологията ме увлича в момента, защото ние се променяме, начинът ни на мислене се променя, светоусещането се променя. Всичко е друго вече. Вижте колко по-наситено е всичко. Само цветовете погледнете, опаковките, плакатите или вкусовете. Вече сме отвикнали да ядем нормална храна, трябва да е с подсилен аромат. Всичко е в повече. Музика като слушаш…

Защо харесвам операта, защото в нея има нещо чисто и истинско, от живота взето. А в съвременната музика е туп-туп-туп (прави бийт). Претрупано е, преекспонирано. Всичко това понякога трудно ми се побира в главата. Много ми тежи! Направо откачам.

- Може би защото сетивата на хората на изкуството вибрират различно.

Актьорът никога не пропуска да запали свещ, мине ли край църква.

- По-скоро защото ние работим с много хора с различни енергии. Дори си пожелавам да развия в себе си повече умението да прощавам и да не се дразня на неща и хора, които не мога да променя. Понякога едва се сдържам да дам акъл на някого. Това ми е голяма слабост.

- А още от твоите слабости ще издадеш ли?

- Много голям минус ми беше, че бях лаком и много ящен. В един момент се оказа, че мога да се преборя с това. Бях над 100 кг, но свалих 25. Вече се храня по съвсем друг начин. Направих го за себе си, защото дебелият ми образ върши работа за комедия, но утре може да се наложи нещо друго да изиграя. Сега имам съвсем друга палитра на изява.

Нима трябва да се лишаваш от това само защото ти се яде и не може да се контролираш?! Но преди всичко се радвам, че победих в борбата със себе си! Защото може да се бориш с другите хора, може дори да промениш някои от тях, но себе си да промениш е изключително трудно.

- А любовта?

- За коя любов? (Усмихва се.)

- За актуалната.

- Много отдавна съм спрял да посочвам имена. Сам не съм останал, но не съм се и оженил още, ако това ме питаш. Това, което знам със сигурност, е, че не ми се ще жената до мен да е известна и да е артист. Като цяло проблемите на артистите са еднакви и ако трябва да се прибера вкъщи и тя да ми разказва същите неща, ще се застрелям. Затова предпочитам вечер, кога- то ми говори за своя ден, да ми е интересно да го чуя, да взема отношение, да споделя, да дам съвет.

Вече съм на 36 години и не мога да си позволя да съм с някого, с когото ми е напрегнато. Отдавна съм минал етапа, в който се влюбваш и на всяка цена искаш да си с нея. На жената до мен трябва да й харесва да сме заедно, да се чувства горда, че мъжът й е такъв и хората го познават. Но и да е готова да приеме обратното, защото утре вече може да не ме харесват. Тази наша слава е много преходна. Аз осъзнавам това и то не ми тежи. По принцип гледам философски на нещата, защото съм вярващ човек и това ми дава голямо спокойствие за всичко, което ми се случва, дори и за най-лошото. Това страшно много ми помага и осмисля живота ми като цяло.

Със сестра си Ирина

(в. Преса, печатно издание, брой 95 (446) от 06 април 2013)