17035 | 13 апр. 2013 | 11:08

Каква част от проблемите решават изборите на 12 май? Никаква

Колкото повече се отдалечаваме от февруарско-мартенските протести, толкова по-загадъчни изглеждат те. В опита си да ги разберем ги сравнявахме с протестите в Гърция, Франция, с „Окупирай Уолстрийт“ и всичко останало, за което се сетихме, че го има в пространството извън България сега. А дали не беше по-добре да ги сравним с протести, които е имало в България някога - да речем, преди стотина години. Само че имало ли е такива протести у нас по онова време, които могат да бъдат оприличавани със сегашните? Попадам на такъв протест,

описан във вестник „Сливен”

от 13 септември 1895 година.

„Помнят нашите граждани, че на 13 миналий месец Август се събраха на митинг, за да протестират против решението на Градския съвет, с което се постановяваше да се премести моста от сегашното му място по-долу на около 800 разкрача. Помнят те също, че на тойзи митинг, който беше извънредно многолюден, присъстваха граждани от всичките классове, но особено се хвърляше в очи присъствието на еснафите. Отсъстваха само така наречените чорбаджии, които аслъ никой път не дохождат на митинг, понеже страшно се страхуват да гледат много народ на едно място, който да размишлява за своите градски и други нужди и да се застъпва за своите права. Това че е така, никой не може да го оспори.“

Да припомня - дописката е от 13 септември 1895 година. Тя продължава: „Но не така мислят за тойзи митинг Калатинов и Дограмаджиев. Пишат ни от Пловдив, че

тези двама господиновци

преди няколко дена били в този град и без никой да ги пита, разсказвали налево и надесно, че на митинга нямало повече от 50-60 души и че те всичките били пиеници и най-развалените хора в Сливен. Как ви се види, господа граждани, това? Вий сами присъствахте на тойзи митинг, вие знаете кои и какви хора бяха там, дали бяха там пиеници и вагабонти, каквито ний в Народната партия нямаме, или бяха най-почтените и честни жители. Мислим, че по-голямо оскърбление, по-голяма обида за един град не може да бъде от тая, която са му нанесли горните господа. Длъжност се налага на гражданите, които присъстваха на митинга, да хванат за ушите тия господа и да поискат от тях да им докажат пиеници ли са и развалени хора, или са честни и почтени люде, които ден и нощ се трудят да изкарват прехраната си, както и да плащат своите градски даждия, за да може д-р Калатинов да взима от градската каса повече от 1000 лева…“ и т.н.

Ако заменим „пиеници и вагабонти“ с „футболни фенове и ултраси“, разликата от 118 години веднага се стопява. Преди повече от век някой се е сетил да нарече протестиращите вагабонти, после друг е обогатил идеята, като е внедрявал вагабонти сред протестиращите, трети пък е решил, че вагабонтите могат да послужат не само за омаскаряване на вече организиран протест, но и за самото му организиране…

Каква беше вагабонтската и гражданската квота в последните протести, ние не знаем. Видяхме майки с бебешки колички, пенсионери, безработни млади и безработни стари, безпарични всякакви, отвратени, отчаяни, непримирими. Но и: сутеньори, дилъри, момчета с качулки на главите и шалове през лицето. Още по-важното е, че

не разбрахме кой зачена протеста

и кой се включи допълнително. Но няма никакво съмнение, че дори и да е било „протест“, в него имаше протест. Това беше протест на хората,  чиято чаша преля от капката на сметките за ток. Те излязоха на улицата и изкрещяха проблемите си. Каква част от тези проблеми решават изборите на 12 май? Никаква. Къде са сега тези хора? Никъде. На какво се надяват? На нищо.

Дни преди старта на предизборната кампания изследване на „Алфа Рисърч” показа, че хипотетична партия на протестиращите събира 14 процента желание за подкрепа. Реална подкрепа за нереализирана партия. Това на теория означава, че ако протестиращите имаха времето (то не им беше дадено) и съгласието помежду си, те можеха да бъдат трета политическа сила в Народното събрание. И да го имаше времето, нямаше да го има съгласието, така че сметката е наистина хипотетична.

Съвсем реалистично е обаче друго число от същото изследване: гласът на улицата се одобрява изцяло от 55 процента от анкетираните, 38 процента го подкрепят частично. Всичките тези 92 процента обаче застават зад исканията с икономическа насоченост. 36 на сто изразяват готовност да излязат отново на улицата, предимно млади българи до 30 години.

Това означава, че протестиращите може и да не са в листите, знамената може и да не се веят на улицата, но вътрешно протестът продължава. Той не толкова се изтощи, колкото не се разви. Оставката на правителството не беше победа за протестиращите - те не искаха такава победа. Протестът беше затъкнат с тази скорострелна оставка и думите останаха казани-недоизказани. По-лошото: думите на протестиращите останаха нечути.

В предизборна кампания партиите са различими – най-малкото, имат различни номера в бюлетината. След това ще се появи новото Народно събрание и ако то възпроизведе старото, това означава, че 42-рото ще дойде с рейтинг, с който 41-вото си отиде - 60 процента неодобрение и само 9 на сто одобрение. И партиите в него отново ще бъдат възприемани като неразличими.

Протестите всъщност показаха това - че в България има две партии. От едната страна е народът, а от другата - всички партии накуп. И всичко ще е не само същото, но дори още по-същото. Поне това показва началото на предизборната кампания - тя е такава, каквато винаги е била.

Без никакъв знак за освестяване

за проумяване, смиряване, както се очакваше от протестиращите. И няма никакво значение какво е очаквал водачът на колоната пред МИЕТ Янко и какво различно е очаквал предводителят от „Орлов мост“ Янаки. Става дума за очакванията на хората от редиците на протеста, които излизаха, за да бъдат забелязани, чути, разбрани. Не бяха разбрани, ако съдим по началото на партийната битка за парламента.

В една подобна ситуация в Унгария се появи „Обръщение на Гражданина”, първо тук и там, но постепенно навсякъде. То гласеше: „Долуподписаният се обръщам към вас с молба да не харчите моите пари за кампанийното ми убеждаване. Не съм идиот. Виждам ви, ясни сте ми, разсъждавам, трупам опит като всеки нормален човек. Обещания, изкривяване на факти, замерването на опонента с кал - не ме интересуват!

Само делата ви имат значение за мен и според тях ще реша за кого да гласувам. Искам мир, спокойствие и сигурност да се занимавам с по-важните за мен неща. Гражданинът.“

Тук все още никой не се е сетил да го напише, но повечето хора го мислят. И вече няма да има нужда от вагабонти, за да излязат тези хора  месеци след изборите отново на улицата. И да направят с политиците това, което се прави с ученици, които не са си научили урока и не са взели изпита - връщат ги в същия клас. 

(в. Преса, печатно издание, брой 102 (453) от 13 април 2013)