28612 | 14 апр. 2013 | 12:09

Дони и Нети в откровен разговор с Боряна Антимова

Влизаме в царството на Дони - студиото му в театър „Българска армия“, където се създава и записва музиката за много от спектаклите. Дони без Момчил и с Нети си е същият вглъбен и горящ в проектите си човек. Пристига тя - красива, излъчваща позитивност и хармония. Излъчва и спокойствието на жена, която живее по начина, който й харесва, с мъжа, с когото винаги е искала да бъде.

Дони и Нети в анимационния клип към постановката „Напролет както ви харесва“ в театър „Българска армия“.

Дони, по телефона споменахте за проект, който пазите в дълбока тайна. Какъв все пак е той?
Дони: Нарича се „Фондация“ и е група, създадена съвсем наскоро, преди два месеца. Досега сме правили само репетиции и един секретен концерт тук, долу, на наградите „Максим“, само пред вътрешна публика. Ние - това сме Кирил Маричков, който пее, свири на бас китара, китара и пиано; Иван Лечев - китара и цигулка; моя милост, който пее, свири на бас китара, китара, пиано и един нов инструмент conch shell.

Как изглежда?
Д.: Това е огромна раковина, на която се свири като на духов инструмент.
В състава ни са и Славчо Николов, китаристът на БТР, и на ударните инструменти Венко Поромански, бивш член на група „ТЕ“. „Фондация“ изпълнява авторски песни на хората от състава - на „Щурците“, ФСБ, БТР, мои. Идеята за името дойде от една поредица от седем книги на Айзък Азимов. И двамата с Нети сме фенове на книгите и на автора.

 Какво по-точно има в репертоара ви?
Д.: Песни като „Клетва“ и „Среща“ на „Щурците“ в дует с Кирил Маричков, моите „Малкият принц“, „Уморени крила“, „Червило“, „Ближи си сладоледа“ „Страхотен ден“. Направихме и „Вкусът на времето“ на „Щурците“, на ФСБ - „След десет години“. Интересното е, че Щуреца Кирил Маричков пее „След десет години“ на ФСБ. Има и песни на БТР като „Спасение“, „Да погледна в теб“…

На 30 април ни е първият концерт в „Студио 5“ в НДК. В началото на май имаме концерти в някои градове, планираме участие във фестивалите „Бургас и морето“ и „Аполония“ и пред българите в САЩ. За албум на този етап не мислим. Записахме „китка“ от песни, ще направим документален клип, включващ и снимки от всички периоди на „Щурците“, ФСБ, БТР, Дони и Момчил… Това са отворени динамични проекти. По света са правени такива групи - Old Stars Band.

 Продължавате и с „Акустик Бийтълс Проджект“?
Д.: Да, един път месечно свирим в „Студио 5“ и обикаляме страната. Там съм с Коцето Калки, Славчо Николов, китариста на БТР и Венко Поромански.
Двамата сте заедно и в спектакъла „Ромео и Жулиета“ в Армията, чиято премиера беше неотдавна. Дони написа музиката, а вие, Нети, играете... майката. Извинете, но защо майката, не сте ли мечтали за Жулиета?
Нети: Всъщност според пиесата майката е по-малка от мен. Жулиета е на 14 и майка й я ражда на толкова. А дали съм мечтала за Жулиета? Не точно, но съм играла много образи от този тип - мечтателки,

романтични и в същото време борбени

Ако реша да играя Жулиета, не мисля, че точно възрастта ще ме спре.

Споменахте, че героинята ви е доста различна от вас?
Н.: Да, и за пръв път съм в отрицателен образ - много силен характер, много властен, до злоба. Трябваше да намеря някакъв ключ, за да я харесам и да я играя с увереност. За зрителите е зла и лоша, но за себе си тя е абсолютно убедена, че прави най-доброто за детето си. Постарах се максимално да я направя студена, на моменти злобна, безкомпромисна. А студенината ми е тотално непривична. Радвам се, че отзивите на колегите са много добри.

Мисълта за дъщеря ви Лилия промени ли с нещо усещането ви към тази роля?
Н.: Има една много драматична сцена, когато майката и бащата разбират, че детето им е мъртво. Първия път, когато трябваше да излезем и да играем вече на сцената, дори не искам да го казвам, за миг мина през главата ми, че би могло такова нещо да се случи и на мен…

 Дони, тежко ли ви беше да композирате музиката към спектакъла, какво ви вдъхновяваше?
Д.: Постарах се да изчистя всичко, което би ме подтикнало да имитирам каквото и да е. Включих само 4 акорда като поклон към великия Нино Рота (бел. ред. - автор на музиката към филма на Франко Дзефирели от 1968 г.).

Всеки има някаква представа за Ромео и Жулиета и в 90 процента от случаите тя е, че те са икони на любовта. Хората смятат, че иконата трябва да се играе като икона, а

това са живи образи, с грешките им

с всичките проблеми на тийнейджъри. Исках музиката да е много разнообразна и като резултат е най-сериозната музикална партитура, която съм създавал и като разнообразие, и като времетраене.

Нали вече имате опит в създаването на мюзикъл?
Д.: Да, написах „Копче за сън“ преди няколко години, „Красива птичка с цвят зелен“ преди години тук в театъра и „Опера за три гроша“ в НАТФИЗ през 1996 г.

 Двамата сте все повече време сте тук, в Армията?
Д.: Разпределяме си времето. Вече подбирам нещата, с които се занимавам. Двамата си дадохме сметка преди 2-3 години, че не ни се пътува непрекъснато да пеем на всеки местен баровец някъде. Подбираме си нещата, не драпаме на всяка цена песните ни да се изкачват по класации. Повярвайте ми, огромен брой колеги си скъсват задниците, с извинение, плащат си по радиа и телевизии да ги излъчват. Ние не правим нищо на всяка цена.

Нети, вие как се чувствахте в „Декамерон“?
Н.: Много интересен спектакъл стана. Режисьорът Диана Добрева просто ни провокираше, задаваше ни теми, разигравахме етюди, а тя наблюдаваше всичко това и оформи спектакъла първо в главата си и след това го сглобихме. Много ярък стана, в него има и комедиа дел арте, но е и много стилен.
Д.: Не участвам в този спектакъл, но съм гледал, слушал и почти съм участвал в процеса. Ние с Нети сме на разстояние няколко метра тук, в театъра.

 Но вие играете и в Музикалния театър, имате роля на зъл магьосник
Д.: Да, в „Аладин“, мюзикъл на Марио Балтаджиев, с 60 участници, много пищно, мащабно. За деца е, но става и за възрастни. Аз съм магьосникът, който плаши децата, пея четири арии с оркестър и диригент. Харесва ми да играя за деца.

От колко години сте тук, в Армията?
Д.: Аз - от 21 години, а Нети е тук от 2001-ва след дипломирането си в НАТФИЗ. През 1992-ра беше за пръв път представлението „Секс, наркотици и рокендрол“, наскоро чествахме 20 години, но сме в 21-вия сезон. Оттогава вече не броя за колко представления съм написал музиката и в колко съм участвал като актьор.

Нети, и при вас музиката е била първа, преди театъра?
Н.: Да, осем години пях в Детския радиохор, преди това от 4-годишна свиря на пиано. Завърших и театрална паралелка, а всички в нея умеехме да пеем, танцуваме и играем. Неотдавна в „Денсинг старс“ изпълних индийски танц.

Аз всъщност винаги съм харесвала Индия

А още в театралната паралелка много се впечатлих, че от древността артистите са могли едновременно да играят, да пеят и да танцуват добре.

Тези ваши пътувания до Изтока… Ако единият не го влечеше толкова тази култура, какво ли щеше да стане?
Н.: Мислила съм, че ако източната тема не беше толкова основна част от живота ни, надали бихме се събрали. Но не ме е навил Дони за това. Майка ми е физик и ходи в Индия на научна конференция. От снимките и от разказите й ми стана много интересно. Тогава по телевизията се прокраднаха няколко индийски филма, и цялата тази пищност ми е направила впечатление в комунизма, който беше доста сив.

Бихте ли се снимали двамата в Боливуд?
Н.: Нивото там е много високо. Не като актьорска игра в повечето случаи преиграват. Но артистите, които пеят и танцуват едновременно, са просто феноменални.

Приятно е да ви слуша и гледа човек - излъчвате хармония…
Н.: Животът ни е динамичен, живеем в момента. Няма го у нас това усещане, че дълги години сме заедно.

А кой гледа Лилия?
Н.: В момента - нейната гледачка. Сменяме се тримата, но сега, като свършихме с „Ромео и Жулиета“, доста често двамата сме си заедно с нея.
Д.: Невинаги ангажираме гледачката. Не можем да избираме между баби и гледачки, майките ни са много дейни, а вариантът ясла на тази ранна възраст не ни устройва.

 Дони, помним ви от движението срещу мутрите „Не на страха“ през 1996 г. Как днес отекват в артистичните ви сърца протестите на улицата?
Д.: Може би в предишни години бих гледал на тях с друга емоция. Няма как човек да не се възмущава, когато някой посяга така на сметките му. Хората са много чувствителни към лъжите особено когато се повтарят. Подкрепям протестите. Но самият съм доста променен вече и опитвам по-скоро себе си да променям.

Участието в политиката не ме привлича

бих искал да съм полезен на близките ми, а в професията да се опитвам да влияя, да променям нещо в хората. Просто днес съм по-вглъбен.
Н.: Ако се заемеш с нещо такова, трябва да му отдадеш нужното време. Напълно съм наясно, че един човек не може да промени системата. А ако влезе в политиката с познанията, с идеите си, то трябва да е в конкретната сфера, в която той разбира, и да помага там. Но на тоя етап от живота ми не мисля, че имам опита, нито самочувствието да го направя.

Какво обичате да правите, когато не се занимавате с театър и музика?
Н.: Да си седим вкъщи и да си играем с детето. Обичаме и двамата да си четем, но напоследък не ни остава много време, детето иска през цялото време да си играе с нас. Което е чудесно и ми е ясно, че сега е моментът да й отдаваме стопроцентовото си внимание. Много ни е приятно, тя е забавна и артистична, дете с чувство за хумор.

Споменахте, че се качвала на сцената и танцувала?
Н.: Да, на вътрешното ни коледно празненство на театъра. Иначе по концерти не я водим. Но тогава не можахме да я свалим от сцената! Застана по средата, започна да танцува, усмихна се. Опитахме се два-три пъти да я свалим, но тя бавно и елегантно пак отиде до средата на сцената.

За кое любимо занимание не ви остава достатъчно време?
Н.: Да рисувам.
Д.: Много обичам да стоя по книжарници, разглеждам и купувам много книги, които събирам за лятото, когато ги четем и двамата. Носим поне един голям сак книги, а на връщане ги подаряваме на местната библиотека и се прибираме без багаж. Чета научнопопулярна литература, когато сме тук, и художествена, когато сме на морето.
Обичам много да си играя вкъщи с Лия. С Нети имаме определени филми, които обичаме да гледаме заедно. Много обичам също да се ровя в сайтове, кореспондирам си с приятели тибетци във Фейсбук и по скайпа.

Нети, как се укротява и опитомява един групар като Дони?
Н.: А защо е нужно да го укротява човек? Дони не е от този тип хора, които държат непрекъснато да са по купони, напротив, и двамата обичаме да сме си вкъщи. Нашата професия е да се срещаме с хора, самата тя е забава, така че оценяваме уюта на дома.

Без да се засягате, творецът е егоист…
Д.: На път съм да се преборя с това и е част от работата ми върху себе си (смее се). Но и тоталното изкореняване на егото е грешно.
Н.: Ако отидете в другата крайност, също не е добре - няма да може да докажете идеите си, няма да вярвате в себе си.

Сватбата на Дони и Нети, май 2001 г.

 А вие, Дони, не се ли страхувате, че може да загубите тази красива шеметна Нети?
Д.: Не, не се страхувам и не ревнувам, наистина.
Н.: Нашата връзка не се крепи само на мъжко-женските отношения. Ревността като чувство не съществува и при двама ни. Привърженичка съм на една максима за свободата на другия. Дони, как беше точно?
Д.: Когато обичаш някого, пусни го на свобода, ако се върне - твой е. Ако го сгази кола - за какво ти е. Това, последното, го казва моят любим герой Алф.

(в. Преса, печатно издание, брой 103 (454) от 14 април 2013)