31749 | 15 апр. 2013 | 11:30

Средняци

Тогава заглавията бяха апокалиптични - челото на най-могъщия вестник гласеше: „Война в държавата“.

Сега всичко е доста по- кротко, сякаш сме свикнали с тия неща и само между другото им обръщаме внимание. Политиците, които се опитват по бакалски да извлекат някаква аванта от скандала, също го правят между другото и не особено съсредоточено. Сред тях има и такива, които са били свързвани с не по-малко срамни подслушвания, но сега нямат нищо против да минават за герои. Единият дори заплашва, че ще уведоми ЕС за скандала - а там него щели да го послушат, вероятно заради това, че по негово време е станал най-големият скандал с подслушване.

Говорят не особено страстно, наясно са, че у нас всичко се забравя, всичко е от ден до пладне; и точно това трябва бъде изписано на фасадата на българския парламент: „Всичко е от ден до пладне!“. Затова - спете спокойно, деца.

И както се случва винаги в българската политика, от пределно ясни неща се правят невероятни заключения, фактите се влагат и използват за користни приумици, пределно абсурдни - а го правят хора, чиито биографии са достатъчно мътни, в тях има толкова загадки, че дори някой като Брендо е по-ясен - но все не им остава време за собствените биографии. Собствената мътилка няма защо да се размътва допълнително.

Това е Политиката на Средняците

В средняшката политика, като цяло, няма нищо друго освен банално мрънкане - досадно и упорито; не можем да бъдем свидетели на никакви извисявания; дори когато драматично пропадат, Средняците не знаят как да осмислят това; при тях сякаш всичко е от пластмаса. Нарочно не споменавам имена - всички ги знаете тия средняци, дето само у нас ги вземаме за нещо. Кога обаче, по дяволите, сключихме договор за това с тях: те ще се преструват на нещо си, а пък ние няма да забелязваме какви номинални персони са.

И все пак мисля, че дори и в тях - при цялото им обиграно бездушие - нещо е трепнало, докато са гледали фантастичния документален филм „Кой уби Маги?“, излъчен повторно миналия понеделник по повод смъртта на Тачър. Има един епизод, който направо може да разкъса сърцето на чувствителния зрител. Тачър вече се е оттеглила от премиерския си пост и след самоналожена пауза от шест месеца дава първото си интервю. Репортерът й казва: „Трябваше да вземеш това решение, след като видя членовете на кабинета поотделно, и някои директно казаха, че ще напуснат, ако продължиш по същия начин…“ А тя го поглежда изумено - тя, която е предадена подло от собствените си министри! - и отвръща: „Не мисля, че някой ми е казал такова нещо… Никой не го е споменал… Никой не е казал, че ще напусне, ако продължа… Никой… Не се видях с всички, мисля, че видях около 11 или 12 от тях и може би един-двама други… Но никой не е споменавал подобно нещо… Никой не е казал, че ще напусне… Нито един… Някои хора казаха, че ще помислят дали да ме подкрепят, или не, във второ гласуване. Но никой не е казал, че ще напусне… Никой…“

Седем пъти повтаря това „Никой“.

Прави го с мъчителни паузи, избърсвайки дискретно сълзите си. Никой не е подлец - казва тя за подлеците и предателите. И ние разбираме разтреперани какво величие има понякога в Историята. Разбираме също, че Тачър разговаря директно с нея, с Историята…

Този епизод трае 58 секунди - и е едно от най-мъчителните неща, които съм гледал в киното; сякаш трае един час - такава е дълбочината и мощта на преживяванията на Тачър.

А нашите средняци пропадат по цели 4 години, но при тях това сякаш трае няколко мига, толкова лековато е всичко, което вършат.

Подобни срещи с Историята, като въпросния фрагмент с Тачър, ме оставят без дъх - и си казвам, че ние сме нещастни и заради това, че не ни управляват средняци; на нас никога няма да ни се случи нещо друго, поне не и в близките години.

Нашият биволарски отбор

от средняци и в безчестието си винаги търси вината у другите; и за некадърността му други са виновни; и всичко се забравя веднага от тях; и онзи, който е подслушвал, сега говори с апломб срещу подслушванията; и всички спят спокойно като младенци; и всичко е с краката нагоре - а това е много удобно за Средняците.

Сякаш някакъв не особено талантлив Бог е нагласил нещата така, че те все да са удобни тъкмо за Средняците.

Вижте ги какво правят: един упреква народа, че трябва да си смени чипа - народът може да е нужно и задника си да смени, но не се казва така, особено когато самият ти си Средняк безподобен. Народът никога не бива да бъде упрекван публично, поне от приличие, а и както казваше Брехт - трябва да свикваме с него, защото няма откъде да си внесем друг.

Друга една мътна фигура си отива напълно унизена от провала, който сам си е организирал заради мегаломанията си - но казва, че народът не го заслужава.
Трети изобщо нищо не казва, понеже си мисли, че е голям хитрец… И т.н. Средняците дори не знаят как да слизат от сцената, този въпрос не ги и занимава, понеже всъщност повечето от тях никога не си отиват истински - те предпочитат да висят като просяци в политиката, да са си в нея с цената на всичко.

Между другото, когато през 2000 година стана ясно, че са подслушвали главния прокурор - нещо, което се превърна в недостижимата гордост на българския Преход - веднага уволниха тогавашния главен секретар на МВР, вече покойния Божидар Попов. 11 години по-късно това изобщо не се споменава - и защо? А това уволнение е абсолютното доказателство за извършено престъпление; има и втора възможност - то да е доказателство за абсолютно безчестие: хвърляш в пещта невинния, за да си спасиш собствения задник.

14 юни 2007 г., Пенгбърн, Великобритания. Маргарет Тачър, бивш министър-председател, отдава почит пред мемориала на загиналите 25 години порано във войната с Аржентина за връщане на Фолклендските острови. Решителността в онези далечни събития затвърди името й Желязната лейди. Снимка - ЕПА/БГНЕС

Подобни безчестни действия

пък са сълзите на нашите звезди от биволарската лига.

Тачър отрича очевидното предателство на своите; нашите средняци екзекутират хората си, без да се поколебаят дори и за миг, нали трябва да си спасят средняшките биографии.

И вие си мислите, че тия неща минават даром, че не оставят калните си следи, че не правят пробойни на съвсем други места? Много здраве да имате. Сърцето ме заболява всеки път, когато чуя за тегобите на „средната класа“ - дори ми иде да се разрева, ако това ще ги утеши по някакъв начин. Непрекъснато си мисля как да им помогна - може би като хвърля и аз една шепа соя в някой нов, европейски салам, направен само от чисто месо; или да ги насърча да използват евтини, макар и по-отровни оцветители за великденските яйца и пр.

Горката „средна класа“! Това не са ли И хората, които подправят каквото им попадне пред очите; които притежават изобретателността да продават за „зелен“ ток обикновен, да правят отровни козунаци - без да се страхуват дори от Възкресение Христово. По-лесно ще бъде разкрита рецептата на кока-кола, отколкото тайната на българското сирене. Артистични импровизации има навсякъде - от лекарствата до минералната вода - и те могат да изпълнят една обемиста енциклопедия „Най-остроумните измами в производство на стоки за балъци“.

И кой направи толкова безстрашна „средната класа“? Не са ли виновни за това отново Средняците?

Когато от тях идват толкова сигнали за безчувственост, защо пък „средната класа“ да е по-толерантна; нея политиците я ограничават и направо тровят със средняшките си напъни, тя пък си го връща, като слага отровен бакпулвер в козунаците. Това е. Добре че получаваме утешения от други места и от други хора, на които обаче напоследък обръщаме все по-малко внимание.

Няколко пъти през годините съм се проклинал заради професионална недосетливост - последния път се случи миналия вторник, когато бе премиерата на новата книга на Рангел Вълчанов „Хем съм сам, хем няма никой“.

Не исках да видя - така си мислех тогава - един толкова витален човек като Рангел в натрапената му от Съдбатароля на болник; и нямаше да отида, но той настоятелно ме покани чрез една от жените, които се грижат за него. Казах му по телефона, че го обичам, той ми отговори - и отидох. Рангел говори със своя морзова азбука - чува те и след това ти отговаря: едно почукване е „да“, две - „не“, три… вече забравих какво е, но това и няма особено значение. 

Все едно, че говориш с някакъв Бог

и е достатъчно да ти почука един или два пъти, няма защо да си губи времето да говори с теб.

И така, отидох със свито сърце, защото съм страхливец и не се досетих, че би трябвало да очаквам точно това, което видях. Но нямах камера и затова се проклинам.

Мина прожекцията на „джобния вариант“ на „Немирната птица любов“; лампите светнаха; Ицко Финци попрочете оттук-оттам нещо от книгата - а Богът скочи на сцената и заразмахва ръце, сякаш ни дирижираше: „Ицко, не си чел книгата, тя не е мрачна“; „А вие пък, другите, бъдете сигурни, че животът също не е мрачен“ - нищо че има толкова средняци и още повече глупаци. Рангел не го каза точно така, но то се подразбираше. Размахваше с ръце като диригент, вдъхновен и безстрашен, и ни накара - той, болният, всички ние да се почувстваме малко по-смели.

Искам да кажа, че общата ни сила извира от хора като Рангел. И човек за- почва да си връща увереността, че сме нещо повече от това, което изглеждаме.

А вижте и заглавието на книгата му: „Хем съм сам - хем няма никой“. Можете да размишлявате до второ пришествие над него.

(в. Преса, печатно издание, брой 104 (455) от 15 април 2013)