29766 | 18 апр. 2013 | 12:59

Цветан Цветанов от „втория в партията“ стана нарицателно за управленската „компетентност“ на целия ГЕРБ. А за капак го хващат с „вана с

След 12 май Бойко има два начина да продължи да управлява България - с Цецо или без него.

При втория вариант вероятно би бил по-близо до абсолютното мнозинство. При първия обаче все повече се съмнявам. Нещо повече - тогава рязко нараства вероятността изобщо да не управлява.

Просто „неговият Цецо“ от „втория в партията“ стана нарицателно за управленската „компетентност“ на целия ГЕРБ.
Обижда например всички бивши вифаджии, тъй като според единодушното мнение на форумците използвал главата си

само при изпита по челна стойка

Освен ако и него не е взел с връзки, т.е. без глава. Пардон, без челна стойка.
Обявява, че увеличаването на битовата престъпност е „логично следствие от политиката на нашето правителство“. С което с думи прости обещава на избирателите, че ако го преизберат, тя ще нараства.
А за капак го хващат с „вана с микрофоните“. Но тъй като това не е на изпит по челна стойка, той пак не използва главата си. Обратно -

доброволно се напъхва в капана

на широко захиления Станишев - кой от тях да си подаде оставка, ако се окаже със зацапани в жълто гащи.
Абе, Цецо, абе, мамин. Сергей не е чак толкова загубен, че да ги приказва ей така. Пък и колкото и да сте прочиствали МВР от „предатели“, там все още работят „винаги верни на партията“ кадри. И то май по-добри занаятчии от новите „винаги верни на ГЕРБ“.

Анадъмно? Още повече че и становището на прокуратурата показа, че в случая не става дума за поредния предизборен компромат. Пък и никой не знае какво ще стане, ако още преди изборите, както обещава Цацаров, от изпълнителите се стигне до поръчителите...
А иначе 23-годишната ни демокрацийка изобилства с компромати. Дори, освен като все по-нестабилна, аз бих я определил и като „компроматна демокрация“. Толкова компроматна, че чак компрометирана.

Как през юли 1990 г. Петър Младенов беше принуден да подаде оставка? Ами чрез компромата с „танковата касета“. И досега

все още се спори

какво точно е казал. Безспорен обаче си остава фактът, че трябваше да си избираме нов президент.

Но и тази процедура не мина без компромати. Първоначално най-солидна изглеждаше кандидатурата на Петър Дертлиев. Даже и част от депутатите от БСП гласувахме за него.
В един прекрасен момент обаче на трибуната на ВНС се появи Анжел Вагенщайн. И с разтреперан глас възвести, че „в сладкарницата на парк-хотел „Москва“ Дертлиев бил чут да казва, че стане ли президент, ще избие всички комунисти“. В резултат президент стана „човекът на Луканов“...
Аз и досега не мога да повярвам, че Доктора може да изрече такива закани. Но с това, че „бил чут да казва“,

БСП нанесе два удара

- спря възхода на конкуренцията си (социалдемократите) и обезглави СДС.
А спомняте ли си късната есен на 1990 г., когато Луканов падна от власт? Спомняте ли си, че тогавашният лидер на опозицията Петър Берон вече се виждаше като следващ премиер?
Да, ама внезапно (и сякаш като по поръчка) излезе досието на Бончо. И вместо Берон от СДС министър-председател стана „независимият“ Димитър Попов...
Или ако теглим чертата, още в първата година на демокрацията ни резултатът беше 3 на 0 за компроматите.
През есента на следващата, 1991, СДС спечели редовните парламентарни избори

„с малко, но завинаги“

както казваше един мастит тогава демократ. Можеше да е и с повече, ако по улицата не се затъркаля слухът за неустановената сексуална ориентация на Филип Димитров.
Даже „имало било“ и снимки от апартамента му в „Бъкстон“, където участвал в някакви „шведски“ тройки. „5000 марки и са твои“, кандърдисваше ме „притежателят“ им.
Не дадох парите. Но и СДС спечели „с малко, ама за още по-малко“. И освен това миноритарният кабинет на Ф. Димитров изпадна в пълна зависимост от ДПС. Което и го свали месеци по-късно.

Не ни се размина без компромати и следващата, 1992 г. Първият беше с „оня списък“, който роди „движението на мравките“ в СДС. После дойде „оръжейната афера“ в Македония, от която тръгна идеята за вот на доверие на Ф. Димитров. И капакът - двойното гражданство на Петър Бояджиев.
Неговото правителство, което трябваше да наследи това на СДС, наистина

беше готово и „отлежаваше“ в компютъра

на акад. Сендов. (Жалко че неотдавна „Преса“ изпусна този въпрос в интервюто си с него.) Всичко беше „съгласувано“ и с БСП (Лилов и Нора Ананиева).
Но... в последния момент се оказа, че Бояджиев „забравил“ да се откаже и от френското си гражданство. Та така се сдобихме с друг премиер - проф. Беров.
Е, на колко набъбна резултатът? Ми за три години май на 7 на 0 за компроматите...

Чак през 1995 г. демокрацията успя да им върне един гол. Сигурно се досещате, че става дума за „партийната книжка“ на Софиянски. Компроматът се срина, но срина и авторитета на един авторитетен ежедневник...

На следващата, 1996, година на два пъти обаче компроматите пак увеличиха преднината си. Първо, с т.нар. предварителни избори за кандидат-президент на СДС. По-голяма шашма (между другото, добре описана в спомените на главния потърпевш Желю Желев) не е имало от времената на Алеко Константинов и неговото „Ганьо прави избори“.
И второ - със забраната Пирински да участва в кампанията, защото не бил „роден в България“. Още не мога да забравя

трогателното единодушие

което постигнаха тогава по това решение „доминираният от СДС“ Конституционен съд и част от висшето ръководство на БСП воглаве с председателя й.
И така дойде „Той е!“ Ама само за един мандат. Защото през 2001 г. си вкара наведнъж два виртуозни компроматни автогола. Обърка собствената си врата с тази на Бонев. И не усети изкуствената засада, която му беше организирал Първанов.
Та ако продължа да броя - за 10 години компромати срещу демокрация 9 на 3.

Впрочем тази 2001 г. наистина беше абсолютно шашава. Костов не позволи на Сакскобургготски да стане президент. Стоянов пък направи от лидера на БСП Първанов държавен глава. И така един партиен секретар стана „цар“ за 10 години (защото това е ролята на един републикански президент), а един бивш цар - партиен секретар, а после и премиер. Нашенска му работа...

В навечерието на изборите от 2005 г. пък българите научиха, че техният до неотдавна любим министър-председател всъщност бил отчаян комарджия, който профукал по казината

даже и ордените на дядо си

Не е важно дали беше „за мен лъжа, за теб истина“.
По-важното беше, че срина рейтинга и на Симеон, и на цялата му партия. И докара на власт тройната коалиция. 10 на 3 за компроматите.
След 2009 г., та и досега, не спираме да научаваме какви лоши неща е вършила тя. Как всъщност Доган лично „разпределял порциите в държавата“. Как Станишев пълнел с пари гушата на спътничката си в живота. Как Симеон планирал да проиграе на комар и връх Мусала, след като си го реституира. И т.н., и т.н. 13 на 3.
Е, дойде време и „империята да отвърне на удара“. Първо с едно леко кроше - „досието Буда“. А сега

с мощната атака чрез „българския Уотъргейт“

15 на 3.
Как ще завърши историята с него, тепърва предстои да видим. Отсега обаче ще си позволя да прогнозирам Голямата Победа на поредния Голям Български Компромат.

Защото вече успя да отвлече вниманието ни от всичко онова, което роди гражданските протести срещу компрометираната ни демокрация. И защото ще ни замъкне на 12 май да гласуваме пак за същите партии, срещу които викахме „долу“. А следователно и за същите „стари муцуни“, които уж не искахме и да видим.

И какво? Май за 23 години наистина компроматите водят на демокрацията с двуцифрен резултат...

(в. Преса, печатно издание, брой 107 (458) от 18 април 2013)