26941 | 11 май 2012 | 17:46

Не искам да виждам Първанов и Станишев в лидерска сеч, казва поетът

Интервю на Валерия ВЕЛЕВА по последната стихосбирка на поета „Седемдесет и седем стихотворения“, посветена на 77-ия му рожден ден

„Този свят е направен от Земя, от Небе и Защо“. На кой въпрос ЗАЩО не намери отговор, поете?

Известно е, че детството и поезията непрекъснато задават въпроси. Това е тяхната стихия, техният стремеж да вникнат в тайната същност на нещата. И ние с теб, драга Валерия, сега също приличаме на деца, които си задават въпроси, видени през очилата на поезията. А тези, които трябва да отговарят, знаят, че има два вида въпроси: такива, на които можеш да отговориш, и такива, на които не можеш. Прочутият английски физик Стивън Хокинг ни дава пример. Говорейки как е възникнала Вселената, той признава: „Знам как, но не знам защо.“ Има вечни въпроси, които са по-красиви без отговор. И аз ще оставя твоя първи въпрос да прилича на теб.

„ХХ век е окървавен от мечти и заблуди.“ А какво ни чака в ХХІ век?

Една от „божествените“ заповеди на орфиците гласи: „Не се моли на кървави олтари.“ За съжаление късно четох Диоген Лаерций, който ни предава тези работи. Днес се питам: Останаха ли неокървавени олтари? За ХХІ век може би ще се окажем нечакани за бъдещите олтари. Глобализмът ни се обяснява в любов по социалните мрежи в интернет. Но ние не сме се виждали на живо.

„На запад слънцето блести като безмилостна монета. / На изток слънцето гори като фалшив медал.“ Днес не се ли объркаха в един кюп медалите и монетите?

Да, може би има такова предумишлено объркване. Дори бих казал  кръвосмешение, защото властта и парите са твърде близки роднини.

„Осиротях в една - „световна“, / станах баща в една - „студена“ / и ще умра в една - „бекрайна тайна.“ Коя е тази тайна, не сме ли на прага на нов световен катаклизъм?

Става дума за война. За световна, студена или безкрайна тайна война. Не съм привърженик на идеята за наближаващ апокалипсис. Но кризата, която светът преживява, си е катаклизъм.

Защо стигнахме дотук? „Машината, която иска човечността да замени“ ли е причината, или има и нещо друго?

В древногръцките драми, когато времето (сценично) свършва, а сюжетът - не, използвал се е един трик: посредством машина Господ е слизал на сцената и оправял нещата по чудотворен начин. Deus ex machinа. Сега, когато обявяват, че историческото време е свършило, а сюжетната политическа бъркотия не е, някои пак искат да използват машината. Но се оказва, че машината не е бог и Бог не е машина.

„Светът на залязващите богове.“ Кои са новите богове?

Питай новите богаташи, магнати, олигарси... Питай новата политическа класа... Там някъде трябва да са и новите богове.

„А който не е готов да умре, той вече е мъртъв“? Има ли днес кауза, за която си заслужава човек да умре?

Трябва да я има. Саможертвата е голготата на простосмъртните хора. Отречеш ли тази духовна висота, ти отнемаш вярата в постоянното възкресение на човечността.

„Геройството пречи ли на нашето единство“? Какво ни пречи да сме обединена нация, защо сме нация от индивиди, враждуващи и мразещи се, защо омразата плъзна като вирус в жилите на народа?

Ето ти още един въпрос, на който не съм успял да си отговоря: Защо българите при толкова висок генетичен интелект имат толкова „нисък коефициент на социална и национална сплотеност“? (Термините са по Дж. Морено.) Може би нашият български микросоциален атом, освен елементарните частици симпатия, антипатия и безразличие, има още някакъв електрон, който го праща в света на загубените траектории. Но да не си правим шеги с науката за сметка на нещастния българин. Не мисля, че омразата пълзи в жилите на народа ни. Омразата е политическа отрова.

„В реките български тече обреченост.“ Защо? Къде е изворът на тази обреченост?

Реките са символ, който не може да измислиш. Дават ни го природата и съдбата. Реките български, дори когато прииждат мътни, носят ясно послание. Техните извори предопределят твоята родина. Техните течения чертаят линиите на нейната съдба. Може би обречеността им е да бъдат изгнаници.

„Ала от дъното възкръсвахме отново.“ Тази жилавост ли ни е спасявала?

Още първият ми учебник по родна история започваше с изречението: „Българите са жилав народ.“ Забравям какво ли не, но това изречение го помня.

„Моите стихове за моята голяма вяра.“ Ти не се отказа от левите идеи, не се огъна пред „доброжелатели“. Но твоята „вяра“ не е ли отдавна предадена? Как оценяваш лидерската битка в ляво? И това битка за вярата ли е?

Този въпрос е сложен и ако не ми го задаваше ти, бих го нарекъл коварен. Левите идеи се опитват да излязат от едно световно-историческо поражение, което още не е обяснено и прилича на отворена рана. Не е тайна, че с Георги Първанов сме приятели. Мисля, че притежава високи политически качества, също и човешка доброта и благородство. Бях приятел с бащата на Сергей - Димитър Станишев. Веднъж го намерих сам, катастрофирал на Витоша, и го закарах до болницата. Оттогава той на шега ме наричаше „спасителю“. Но, за жалост, аз не съм спасител. Не искам да виждам Георги Първанов и Сергей Станишев противопоставени в ожесточена лидерска сеч.

„Изменяха ми братя по оръжие.“ Не е ли предателството една от отровните злини на нашето време? Никой на никого не вярва, всеки е готов да предаде другия заради личната си изгода...

Левите идеи, както ги наричаш ти, влачат като сянка мистичния знак на предателството - от разкъсването на Орфей до Гетсиманската градина с целувката на Юда и Комуната на Апостолите, та до наши дни. Съществува възглед, че няма подвиг без предателство. Когато се сблъсква с многобройните предателства преди и по време на Априлското въстание, Захари Стоянов оправдава нашия народ пак с този факт, че имало много герои, затова имало и много предатели. Покланям се пред благородството на Захари Стоянов. Но какво да кажем за нашата епоха, когато няма герои, а има толкова много, както отбелязваш ти, предателства? Предателствата на герои като Левски се превръщат в свещени национални ориентири. Да не ги смесваме с жалките интриги, завист и обида - мътилката на днешния ден.

„Смъртта изобщо не е страшна, страшното е да те предаде приятел.“ Най-тежкото предателство спрямо теб?

Дребните предателства, ако не те убият, дори те очистват от илюзии.

„Защо не ми зарастват раните? Защо останаха? Не преболяха...“  Няма ли лек за твоите рани?

Есенин дава една много ценна рецепта за лекарство против такива рани: като ти разбият мордата, да казваш, че си се спънал в някакъв камък и утре всичко ще зарасне.

„Моите изпити невзети.“ Кой изпит на живота не успя да вземеш?

По време на Втората световна война моето семейство се разпиля. Аз и майка ми живеехме в едно старопланинско село. Ходех на училище в съседното село. В една стая учехме едновременно второ и четвърто отделение. Все не можех да разбера кои са уроците за второ и за четвърто отделение. По-късно, чак до университета, имах едно кошмарно чувство, че тогава, в селското училище, не съм разбрал и не съм научил някакъв изключително важен урок. И това незнание ми пречеше да взема много изпити.

„Болят ме грешки, прошки ме убиват.“ Кое е по-страшно - грешката или липсата на прошка?

Грешката. Освен ритуалните, за истински прошки никога не съм молил.

„Представям си понякога как славата въврви със моите крака.“ Позна ли измамната прегръдка на славата?

За жалост - да. За щастие - оцелях.

„Кой дърпа конците на моя живот?“ Кой? Позна ли го?

Съдбата. Не й се сърдя.

„Аз търся огнената птица на вечната любов.“ Това ли те държи изправен? Има ли вечна любов?

В поезията има вечна любов. Както в любовта има вечна поезия.

„Роб“ на какво си бил?

Истинско робство не бих издържал нито миг. В преносния смисъл сигурно съм робувал на страсти и предразсъдъци, на музиката и изобразителното изкуство.

„Аз съм мост, зареден с експлозиви.“ Кого би пропуснал по твоя мост, без да го взривиш?

Това може да направи взривът, а не аз. Аз не съм талибан, който се самовзривява.

„Бързам да се радвам на безшумно споделената усмивка.“ Намери ли самородното щастие?

Намирал съм случайно по пътя самородното щастие като самородното злато. Не е руда, която трябва да търсиш и мъчително да преработваш. Самородното щастие те намира теб. И ти не знаеш защо. Но има причина.

„Мамо, в рая няма нищо, което да прилича на сина ти.“ Защо си толкова безмилостен към себе си?

Майка ми беше безгрешна. Аз - не. Затова няма да се срещнем в рая. Но тя ще ме намери.

„С този мозък, разрушен от стихове“ премина целият ти живот. Какво би бил ти, ако не бяха стиховете?

От майка си зная, че в най-ранна възраст съм се явил пред нея с молив на ухото и с дървената си сабя в ръка: Майко, познай кой съм. Тя се смаяла и не могла да отговори. Тогава аз съм обяснил, че съм Любен Каравелов. По-късно на въпроса на някакви гости какъв искам да стана съм бил казал: Скитник изследовател. Това сомоопределение силно ме респектира и досега. Не го разбирам. По-късно тайно, но определено исках да стана художник. Когато по време на матурата се изповядах пред учителя по рисуване, той ме разколеба: Защо ми казваш чак сега? Трябваше да ходиш цяла година на подготвителни курсове. Благодаря му. Станах журналист. И досега в документите си записвам тази професия. Не съм имал никакви други тайни мечти за себе си.

„И кой ще ме завърже за счупената мачта на мечтата?“ Коя е днешната ти мечта?

Да видя България и българите щастливи.

„Уморих се! Омръзна ми да съществувам.“ Нали това не е вярно? Нали е само поетическа измислица?

Понякога е вярно. Всеки има своето „понякога“. Но те моля, приеми го като нелепа измислица или лоша шега.