42421 | 22 апр. 2013 | 12:00

И налапват отровната мръвка

Някой прави с медиите каквото си ще. Една веща ръка ги води за носа - и ние, уж сме опитни следотърсачи, обаче от дълги години вече се държим като псета, чието обоняние е непоправимо накърнено: търчали сме усърдно по някакви следи, но изведнъж те изчезват - защото всичко е поръсено с червен пипер; какво ще откриеш тогава - едното нищо, това ще откриеш, освен че ще кихаш и лаеш безсмислено на поразия.

Това за червения пипер сякаш се появи случайно, но може и да не е - защото, онова, с което объркват следотърсачите, все си е нещо червено.

Не е лошо, както пишат днес ентусиазирано за Флоров, някои да си мислят и за Раиф Мустафа - заместник-министъра на вътрешните работи, когото преди две години произведоха за най-големия рушветчия. Дори беше определил със собствената си ръка, колко му е мизата; а пък сега какво се оказа - червен пипер, нищо повече. Оправдаха го изцяло, обаче навремето той осигури за няколко седмици препитанието на немалко хора. Но пък и истински следотърсачи ли бяха това, или - както е в повечето случаи - ходещи попивателни, готови да поемат в големи количества предположения и всевъзможни сплетни. Поемат, поемат - и накрая, както и да завърши една история - те все си остават сухи и

могат да тръгнат към следващите танци

както се казва в една добре известна реклама за дамски превръзки.

Изобличаването на онзи заместник-министър беше една любопитна постановка, с всички салтанати, както се полага на един Мустафа.

Днешната продукция за подслушванията обаче е много по-внушителна: тя има размаха на „Бен Хур“, атакува се цялото МВР; само поради липса на боеспособна армия не хвърлиха натам една дивизия. Но и тъй пораженията ще бъдат незаличими. Ако Мустафа вече спокойно си върти цариградската броеница, то отсега нататък никой няма да е сигурен в порядъчността на МВР като институция.

А най-лошото е, че както винаги ще си останем заклещени в средата на едно нищо: с един високо вдигнат ляв крак - „Рот-фронт!“, бре-бре. Ами, ако подозренията не се потвърдят, ако в прокуратурата си останат само с констатациите за „липса на контрол“ - тогава какво?

Ето какво: вече няма да има сила, която да попречи на което и да е МВР да прави, каквото си ще - щом всичко опира до „предположения“ или „предпоставки“, както изтърси Плевнелиев, без никой да го пита.

Разбира се, биха могли да кажат цялата истина, ако разполагат с нея - но няма да го направят, за това е нужно друго разбиране за държавност и друг кураж. А те не са налични. Сега е достатъчно някакъв храбър комсомолец или безработен син активист да размята някакъв диск или анонимно писмо, за да примами следовите кучета. Но никога няма да научим пълната истина. Онзи ден Николай Гигов чистосърдечно си призна, че предвид особеностите на бизнеса му е подписвал декларация службите да имат право да го подслушват. Ами Станишев - защо не каже какво са му подслушвали? Как ще изгрее червеното знаме над цялата планета ли?

Това нашето не е никакъв „Уотъргейт“, а само една кирлива историйка. „Уотъргейт“ ще е, ако видим стенограмите на подслушаните разговори - това ще е вече приносен момент за историята: как си говорят нашите политици под юргана, какви са въжделенията им, колко са алчни за добрините на Отечеството и какви гърла са отворили за себе си. Вярвате ли, че нещо подобно може да се появи? Изключено е, и вие го знаете. Другото са постни игрички за притискане на противника.

Притискат се преди изборите - и се милват след това.

Нашите български истории по начало започват оттам, където трябва да свършат - дори най-мижавата случка обезателно започва с присъдата, фактите и размишленията идват по-късно. Един американски следовател или прокурор ще остане смаян, ако му разкажат как се разгласяват всевъзможни предположения от българските им колеги. Там, в Америка, дори да заварят някой да разчленява нечий труп, няма да бързат да го произведат в убиец; тук пък, у нас, всяка баба, която седи по-трайно пред телевизора, знае за едно следствие почти колкото следователите и прокурорите, които никога не се уморяват да се срещат с медиите и да се обясняват с тях.

Сега прословутият „кетчър“, който минава за една от най-големите тайни на МВР - поне информацията за него е класифицирана, е разнищван с подробности от всеки пенсиониран бивш полицейски служител, който при това и понятие си няма от тази техника; той обаче е добре дошъл във всяка медия. Хората, които обслужват „кетчъра“, мълчат като риби, понеже прокуратурата ги е заплашила с най-голямата цепеница - но всеки идиот ходи спокойно и разказва небивалици за него. Нищо лошо - медиите трябва да поемат обичайната си доза лъжи, обаче

къде ни водят всъщност следовите кучета?

Наникъде, разбира се. И когато утре излезе истината за възможностите на кетчъра, никой вече няма да се интересува от него. Ще кихаме известно време от червения пипер и ще забравим.

Излиза, че винаги първият нахалник, който подхвърли нещо, има най-голям шанс да бъде чут. Старателното ровене отегчава нашите търсачи, бързо ги уморява, вижда им се безинтересно. Разбира се, едно обикновено следово куче ще ви каже, че то не е виновно - други са му подхвърлили отровна мръвка - бележката на Мустафа или нещо от този род. Обаче то все пак е имало възможност да попита дали следата е достатъчно достоверна, или си е кьорфишек; не пита обаче - и налапва отровната мръвка.

Да прекъсна за малко: в този момент един патетичен идиот е вдигнал високо левия си крак и казва по телевизията, че от прокуратурата били повдигнати обвинения срещу този или онзи - а става въпрос само и единствено за откриване на досъдебни производства; идиотът не знае ли това, че врещи подобна глупост? Знае, разбира се, обаче сега му е паднало да лъже на едро. Гася телевизора и да продължим. Жалко обаче за държава, в която не се прави разлика между разследван/накиснат - и подсъдим.

По някое време през 2009 г., една нощ най-мощният ксерокс в специална българска служба работил без прекъсване около 15 часа - и произвел над 3 хиляди страници забавления за нашите следотърсачи. И сега те започват да се появяват тук-там. Какво следва?

Какво съдържа още сандъка на онзи чичко, който сега вади неща с давност от 15 години?

Ще имаме добра журналистика, когато нейните първенци правят отвратени физиономии, когато някой бръкне в подобен сандък - само тогава.

Навремето като деца ние се въртяхме като замаяни около сандъка на нашата съседка Бодка - и когато тя скъпернически открехваше капака му, за да ни даде по една опърпана книжка, примирахме от щастие. Въпросният сандък беше пълен с криминалета, които тогава бяха табу - Едгар Уолъс, Конан Дойл и пр.; сякаш откривахме свещени тайни, четяхме и треперехме да не ни отнемат пионерските връзки заради идеологическа разпасаност. Сега около друг един сандък тръпнат следовите кучета, те примират по неговите тайни, които обаче най-често се оказват с достоверността на нашите криминалета, само дето са по-безвкусни.

Но защо в същото време следотърсачите са толкова безразлични към други неща? Например към скандала в Министерството на правосъдието. Къде е сега министър Ковачева - нали уж щеше да пренесе ценностите на „Прозрачност без граници“ в собственото си ведомство - а сега се оказва, че тя просто е прикривала десетки абсурдни назначения там. Какво им става на тия хора: свирепи тигри като „правозащитници“, кротки агънца - като министри.

Плевнелиев пък щял да се извини, ако сигналът за Флоров не се потвърди; той продължава да гледа някак странно на ролята си: сякаш не е президент, а сервитьор - олял клиента със супа, и ще му се извинява. Поначало той все се вре в неща, които не са му работа, какво му трябва изобщо да коментира тази история; и какво му трябва да казва, че в аферата с подслушванията имало „предпоставки“ за…; как може изобщо да се използва такава празна, несмислена дума за подобен случай; „предпоставки“ винаги има, те се търкалят и по улицата дори, а българският живот поначало е някаква предпоставка към нещо неясно; има например предпоставки и Плевнелиев да обяви война на някоя държава, ако продължава да се държи понякога толкова храбро; но това не означава, че самият той трябва да хвърля влажни цепеници в кладата на една неясна афера. Когато държавен глава говори за „предпоставки“, това означава - стига този държавен глава да е достатъчно сериозен - да се направят тежки внушения; изглежда, и на Плевнелиев му харесва да се прави на прокурор и на съдия дори. И  и на него му харесва да слага обвинението преди доказателствата.
…
За външния наблюдател атаката срещу ГЕРБ изглежда смразяваща - под прицел са МВР, ГДБОП и Министерството на правосъдието, АЕЦ „Козлодуй“ и каквото друго се сетите. Дано Плевнелиев не използва пак думата „предпоставка“ и да изтърси нещо, от което да изглежда, че самият той е бил продукт на едно бандитско управление.

На Женския пазар вървят различни слухове. Най-неправдоподобният се изразява с поговорката „Храни куче - да те лае“.

А според мен най-вероятното обяснение за случващото се е, че Бойко иска за един месец опозицията да свърши една работа, която на него след изборите ще му струва доста повече време и нерви - особено като се има предвид нерешителността, с която той се разделя с хора от обкръжението си.

И как ли ще им се отблагодари за тази услуга? 

(в. Преса, печатно издание, брой 111 (462) от 22 април 2013)