32295 | 23 апр. 2013 | 13:08

Един цар на смеха, който вече е име на награда

Като Големанов

В родния Бургас решиха да вдиг нат паметник на най-народния артист. Ще го прави друг голям майстор в занаята си - Георги Чапкънов. Калата ще поздравява минувачите от постамент пред входа на Летния театър в Морската градина.

Хора като него нямат възраст. Те са като самото изкуство - бушуват ярко и безпощадно независимо от сезоните, от годините“, казваше за Георги Калоянчев Станислав Стратиев. Драматургът, в чиито герои Калата се е претворявал неведнъж, твърдеше, че се стъписва пред сътвореното от актьора, наричаше го „живия велик“. За Крикор Азарян пък той беше „национално богатство“. Богатство, чиято мярка са над 70 роли в киното, стотина в театъра, участия в сериали, естрадни концерти, шоута по телевизията или радиото... стотици гласове, герои, съдби.

Детството на бъдещия актьор е свързано с морето. Баща му бил млекар, а той от малък разнасял баките... Но погледът му - все към брега. С дечурлигите се надскачал от камъни във водата. С рибаря Панаито обичал да излиза в морето и да го слуша как приказва и подканва мълчаливите си жертви: „...ела, да си хапнеш, ай, каква си красавица, хайде на въдицата!“

Роден е на фаталния 13-и (януари 1925 г.), дата, която по-късно „героизира“ в интервюта и разкази, забавлявайки почитателите си. Към актьорството се насочва
веднага след войниклъка. вата година в театралното лище завършва с „отличен“. „В края й всеки трябваше да има най-малко два етюда, аз имах 11“, спомня си
Калата и добавя, че още тогава не си падал по традиционните рецепти как се изгражда образ. „Всички викат „отвътре навън“, трупаш! Добре де, и аз трупам. Но и в ония млади години, аз виждам героя си как ходи, разговаря с хората, какво поведение има.“

Година преди да завърши театралното училище, го забелязва руският режисьор Борис Бабочкин, направил три спектакъла у нас. Гостът харесва неговото превъплъщение в „Буря“ на Островски. Така Калоянчев е сред малцината избрани, поканени веднага след завършването на ВИТИЗ в звездната трупа на Народния.

Там обаче се задържа за кратко. Като виц от онова време е останала репликата на директора Масалитинов, когато му съобщили, че някакъв актьор е заболял: „Викнете Калоянчев, той може всичко да играе. Той може да играе и жени.“

През 1956 г. актьорът се хвърля наред с още неколцина ентусиасти в създаването на първия Сатиричен театър у нас. После близо пет десетилетия е негов основен двигател и генератор на смеха. „У мен се отприщиха някакви задрямали сили, някаква пъргавина на рефлексите.

Давах всичко от себе си

само и само да ме забележат, да ми повярват“, разказва той години по-късно. Дебютът му в първияспектакъл на смешния театър - „Баня“ по Маяковски, постановка на Стефан Сърчаджиев, е в епизодична роля - комсомолеца Велосипедкин, от която успява да направи център на действието.  Така че скоро след премиерата проф. Сърчаджиев му рекъл: „Кала, гордея се, че си мой студент.“ 

Във вихъра на младостта в края на 50-те. Със Стоянка Мутафова и Георги Парцалев в радио „София“.

Но Методи Андонов е човекът, на когото дължи най-много в онези години, признава титулуваният като цар на смеха актьор. В живота режисьорът не разговарял с него, бил му сърдит. В работата обаче нямало никакви кривини. Андонов обичал да създава нарочно спорове между актьорите, да ги накара да се наддумват какво точно е искал да каже авторът в пиесата, да нажежи страстите. На Калоянвъзлагал все важни, централроли, в които да разгърне възможности до блясък“ - в ''Удържимият възход на Артуро Хи“ на Брехт, „Свинските опашчици“ на Дитл, „Смъртта на Тарелкин“ на Сухово-Кобилин, Гоголевия „Ревизор“, „Старчето и стрелата“ на Никола Русев. След време разбрал, че неведнъж режисьорът преподавател е водил свои студенти в театъра да чуят как произнася някоя важна реплика. „Вгледайте се в този артист“, съветвал учениците си Методи Андонов. За свободата, която самият той е давал за импровизации в спектаклите му, говорят всички от по-възрастните сатирици. Дотам, че понякога преобръщали с хастара оригиналната пиеса. Мутафова разказва как едно представление на „Свинските опашчици“ се проточило два пъти по-дълго заради измишльотините им. В тази пиеса тя и Константин Коцев играели мъж и жена, а Калата - селски музикант и чешит. Изведнъж решил и се повлякъл след тях: „Тая жена колко съм я обичал едно време!“, импровизирал реплики. Тя пък му отвърнала: „Като си ма обичал, да си ма зел!“ А публиката налягала от смях.

Самият Калоянчев признава, че в ония години се чувствал като „новобранците матроси, бухнати направо в дълбоката вода: или ще се науча да плувам в дълбоките театрални води, или мътните ме взели! Но нали бях момче бургазлийче. Дай ми море за преплуване!“. И се зареждат Големанов, Швейк, после Стратиевите персонажи в „Сако от велур“, „Рейс“, „Балкански синдром“, „От другата страна“... Та до последните - „Вчерашни целувки“, „Космонавти“, „Квартет“ - все спектакли, емблеми в живота на българския театър, все емблематични роли за Калата.

Чудото е вътре в него

В апогея на славата - със Стоянка получават свои звезди пред кино „Арена“ в София.

обяснява харизмата на актьора Станислав Стратиев, - в невероятната му способност да живее по няколко живота, да изчезне и в същото време да е той. Гледаш го, знаеш, че е само игра... и в същото време пред теб е другият, героят му, и ти му вярваш, ти се вкарваш в магията, която продължава да държи до края.“ На големия екран Калоянчев дебютира на 26 г. като циганчето Сали в „Утро над Родината“. Там в епизодична роля се мярка и Рангел Вълчанов, когото актьорът смята за свой истински наставник в киното. „С него направих няколко филма, с които се гордея - „Инспекторът и нощта“, „Вълчицата“, „Езоп“, „Закъде пътувате“, признава Калата в биографичната си книга „Жив съм, ваш съм“ - изповед, записана от Катя Воденичарова. Рангел е режисьорът, който му поверява първата драматична кинороля - Инспектора в лентата по Богомил Райнов. Целият художествен съвет, 30 души, били против.„Как може тоя смешник, тоя палячо да играе интелектуален образ?“ Накрая се съгласили, но след като режисьорът обещал - при провал, сам плаща филма.

След успеха на наш и чужд екран „лошите пророци“ си посипват с пепел главата. От Франция пък идва най-идеалният комплимент за актьора за участието му в
друг филм на Вълчанов - „Закъде пътувате“. В него Калата играе овчаря бай Деньо, който живее на село сам с козите си, с тях гледа и телевизия, за да е в крак със световните новини. „Как улучихте този натуршчик“, обърнал се към режисьора френски критик след прожекция в Париж. „Толкова съм бил убедителен. Е, може ли да има по-висока оценка от тази!“, коментира случката Калоянчев. Разказвал е, че освен с Вълчанов отлично е работил в киното и с Въло Радев, Бинка Желязкова,
Иван Андонов - „Най-дългата нощ“, „Привързаният балон“, „Бон, шанс, инспекторе“. В края на 60-те голямата италианска режисьорка Лилиана Кавани избира
него за ролята на Джордано Бруно в суперпродукцията „Галилео Галилей“ - един от централните персонажи, сред елитен международен екип.

Калоянчев е звезда и в най-гледания наш филм през 90-те - „Бай Ганьо заминава за Европа“. Заради снимките на прословутата сцена с нашия герой в банята се наложило 65-годишният тогава актьор да скача около 30-ина пъти в плитък един метър басейн. Е, справил се. Толкова дръзновено, че по едно време от екипа
започнали да му ръкопляскат за всеки дубъл. А режисьорът Иван Ничев от почит към Калата дори измислил герой - Духът на Бай Ганьо, за да го включи в продължението от 2006 г. на историята за Алековия герой - „Бай Ганьо се завръща от Европа“.

Екипът на „Столичани в повече“ ни даде възможност да зърнем отново големия талант като младежката любов на Стоянка Мутафова. Двамата са си партнирали хиляди пъти, заразявали са с настроение няколко поколения зрители. „Той много се смее на сцената като мене - призна преди време Мутафова.

С него сме най-смешливите

А това е най-страшно, да се разсмееш на сцената.“ И добавя, че е и „най-сладкият смях“.

„Аз му викам Щастливеца, защото той е един от най-щастливите актьори в България, еднакво умее да играе и комедия, и трагедия. Умее да накара залата да го приеме такъв, какъвто той желае да се покаже“, казва за дългогодишния си партньор Никола Анастасов.

„Популярността съвсем не се носи леко - признава Калоянчев в „Жив съм, ваш съм“. - Винаги трябва да бъдеш изряден, да внимаваш как ходиш, как си бършеш носа. Като те спрат - да бъдеш любезен, да се здрависаш. Ако нещо ти е кисело, ако си потънал в свои си грижи, ще рекат, че се отнасяш с пренебрежение към почитателите си, ще те одумват...“.

Калата е описал в същата книга забавна история около мъките на известността. В апогея на славата си, жив класик на Сатирата, минал край някакъв „Плод-зеленчук“ и му се прияло от пресните зелки, наредени на витрината. Влязъл да си купи, а госпожата, която плащала на касата, се провикнала: „Я-я-я, ама и вие ли ядете зеле?“

При всичката му слава и прослава, от която неведнъж са пищяли ушите му, Калоянчев си оставаше земен човек. Със здраво чувство за хумор. Предлагали са му да го правят и началник, в края на 60-те са го канили да стане директор на Сатирата. „Талантливите трябва да играят, не да командисват“, отсякъл актьорът. Противно на запленения от властта свой Големанов - един от емблематичните му и най-легнали на актьорското сърце герои. Спектакълът, режисиран от Нейчо
Попов, остава на сцената 13 години все при пълен салон. „Хубаво нещо е да си министър, дявол да го вземе! Другояче стъпваш, другояче те гледат хората... Един

Бай Ганьо

ден партията може да остане без членове, но без кандидати за министри - никога!“, изрича на сцената Калата сред залпове от смях. А през 1969-а, годината на премиерата, репликите са звучали доста опасно! (Уви, актуални са и днес!)

Заприличва ли на някой от героите си, попитах в един от последните ни разговори Калоянчев. „На баща си заприличвам. Тая роля играя. Усещам се, че повтарям все повече неща от него.“

„Завиждам му на оня - как съм скачал, бе, как съм бягал, приказвал...“, коментираше Калата на финала на живота си времето, когато е бил млад, жизнен, необуздан, смешен. Признаваше, че все по- рядко се заглежда в записи и филми от някогашните си роли.

През 2006-а официално обяви, че слиза от сцената, защото краката не го държат и не иска да разочарова публиката. На няколко пъти преди това актьорът се бе вричал, че „край“, напуска, но пак се връщаше за две-три представления покрай бенефиси или важни годишнини. Затова и този път публиката и колегите не повярваха. Към вилата му в Банкя, където прекарваше повече от времето, обграден от най-близките, върволицата от телевизионни екипи, журналисти, приятели не спираше, но съпругата му Валя щадеше силите на актьора и допускаше малцина.

Живата легенда на Сатирата, един от хората, които даряваха смях на мало и голямо половин век, приключи земния си път сред болежки и нерадостни мисли.
Не намираше вече над какво да се смее, нито пък му се слушаха нови вицове: „Какви ти по-големи вицове от днешните заплати и пенсии“, споделяше той. Ако се беше родил в други географски ширини, би доживял старините си в луксозен палат на някой топъл и екзотичен остров. У нас мине, не мине време, се

''Смъртта на Тарелкин'', 1965 г.

подхващаше
дискусия дали за хора като него да не се отпусне благотворително персонална пенсия. За сумата е неудобно да говорим. Инак в живота си Калата бе обрал всички възможни актьорски

отличия, звания и признания

- заслужил, народен, „Кирил и Методий“ - и трите степени, „1300 години България“, Наградата на София, „Икар“ за цялостно творчество... Когато и хората на изкуството ставаха „герои на социалистическия труд“, и той бе „трудов герой“. „Аз съм един от най-щастливите актьори, играх прекрасни роли - класика, съвременни, признава той. - Нямам паузи, нямам периоди на бездействие.“ А чешитката Стоянка Мутафова, която не си пада по хвалбите, отсъжда: „Абе като че ли от въздуха му иде всичко, то му е дадено от Бога.“

(в. Преса, печатно издание, брой 112 (463) от 23 април 2013)