43865 | 30 апр. 2013 | 09:15

Нямам спомен кога през мандата на предишното правителство прокуратурата разясни какво е наложило употребата на СРС и какви са резултатите

В апогея на развития социализъм за пръв път летувахме в малко село край Кавала. На две мастики и откъслечен български домакинът ни разказа спомен от детството си - късното лято на 1944 г. Българската войска поредна година е уседнала в Беломорието, полковите кухни изхранват населението независимо от етническия произход. Един хубав ден нашенска рота патрулира във въпросното село, вероятно издирвайки нелегални. За зла врага едно от войничетата по невнимание или аджамлък гръмва и прострелва до смърт гръцко дете, отнесено в ридания от близките си.

Офицерът безмълвно строява ротата на площада и се застрелва в главата пред смаяното население. „Поруцик – бум!”, и Никос посочи с два пръста слепоочието си.
Дори в незряла възраст имах акъл да схвана, че от гледна точка на днешното време това самоубийство от непреодолим срам е могло да бъде избегнато. Кой ли не знае хилядите извинения: на война като на война; случват се тия неща; накисни прекия извършител; днес сме тук, утре ни няма; хората цели семейства загубиха, тия сега за едно дете (пък и гърче!); пий една ракия да се оправиш… Днес поредна седмица

България очаква някой да поеме отговорност

за взривената от подслушвания държава. Непреодолимият срам винаги е личен. Последствията също.

Из цялата ни история можем да намерим примери за слухтене и милиционерска параноя. Имаме два режима, превърнали ги в способ за управление – Стамболов и Стамболийски. Показателно е, че двамата им водачи споделиха както апогея на властта, така и ужасния край. Имаме и още един режим - комунистическият, който превърна милиционерщината не в способ за управление, а в начин на живот. Затова днес гледаме дежа вю.

Случилото се с Цветанов, а после с Найденов, Борисов и Кокинов (само гадаем какво следва) не е рожба на вчерашна спонтанност. „Не виждам нищо лошо да се подслушват министри, вицепремиери и шефове на агенции“, каза в XXI век и на всеослушание премиер на европейска държава. През януари 2011 г. никой не го осъди подобаващо. Мнозина от обикновен страх, някои и заради притъпеното през комунизма и през прехода чувство за елементарна демократичност. „Който премиер е имал доверие на министрите си, винаги е бил подвеждан“, добави тогава Борисов, макар после да не обясни докъде го доведе степента на (не)доверие към Дянков, Цветанов и Найденов.

Зададената от началото политика на мнителност, подслушване и пълен контрол сигурно е давала плодове през целия мандат. Едва днес обаче плодовете са на сергията, видими за всички и с прокурорско разследване срещу плодотворците. Тънката линия, разделяща мафиотския маниер на сатрапите от управленското съмнение на демократите, е в спазването на закона и процедурите му. Именно според закона обаче прилагането на СРС е допустимо само в два случая: „за предотвратяване и разкриване на тежки престъпления по реда на Наказателно-процесуалния кодекс, когато необходимите данни не може да бъдат събрани по друг начин“ и за „дейности, свързани със защитата на националната сигурност“. В коя хипотеза е било действано? Нямам спомен кога през мандата на предишното правителство прокуратурата разясни какво е наложило употребата на СРС, какви са резултатите от тях и дали събраните данни не са били употребени за „съпътстващи“ дейности. Разбира се, такива въпроси са наивност в „държавата на МВР“, в която премиерът се жали, че за един месец прокуратурата повдигнала обвинение на петима деполитизирани спецслужители, които той откровено нарича „петимата от ГЕРБ“!

При така ясно зададения курс в бившото правителство създаването на разграничителни линии между основните лагери е

принизено до ниво на пионерска психология

Така де, чели са Макиавели и Мазарини, ама само предговора към съветското издание… „Министрите нямат време да правят приятелства. Те са тук за 3-4 години и трябва да работят на максимум. Аз не искам от тях да се обичат. Искам вицепремиерите да се мразят, да са скарани, за да е сигурно, че никой и отникъде не покровителства нищо“, заръчва премиерът. Файда няма, всяка фракция в правителствената партия управлява своята губерния. Казано по Маркс: „Парите не са предмет, а обществено отношение.“

Кой носи вината по масовото подслушване? Макар и на езика на гилдията, главният прокурор еднозначно заяви, че първоначалният сигнал е достоверен. Колкото до отговорността за фрапиращите нарушения, Цацаров, помолен да коментира Цветанов, беше лаконично ясен: „Няма защо аз да го коментирам, има чл. 34-а от ЗСРС.“ А там пише, че контролът върху прилагането и използването на специални разузнавателни средства от структури на МВР „се осъществява от министъра на вътрешните работи“.

Факт е също, че техниката за подслушване е внедрена през последния мандат - затова и прокурорската проверка започва от 1 септември 2009 г. Опитите за измъкване от отговорност на ресорния министър спрямо извършеното в собственото му министерство и личните му подчинени са, разбира се, твърде срамни. По-важно е, че са противозаконни. Оттук насетне

решението на казуса не е в ръцете на МВР

а в прокуратурата и съда. Което е донякъде успокоително.

Внезапното проговаряне на земеделския министър Найденов отвори нова страница на националния потрес. Не толкова казаното за ролята на Цветанов (което е познато, но премълчавано), а надникването зад поредната завеса на герберското управление даде повод да се замислим за смисъла на държавността и начина, по който се е развивала България. „Цветан Цветанов се опитва да завлече държавата и партията, която го изгради“ е закъсняла искреност от Найденов, породена от течащо дознание и липса на политическа перспектива. Надеждата му, че след него ще проговорят и други, се разпростря върху колегите му, които реагираха според мястото си в листите и нивото на властово-икономическата обвързаност в партията. Найденов побърза да се застрахова: „Бойко Борисов не знаеше, че аз сега ще говоря.“ Изпускайки логичното продължение на репликата - „но отлично знаеше за какво ще говоря“.

За всички нормално мислещи бившият вътрешен министър трябваше да се оттегли. В цивилизования свят той отдавна би бил част от миналото. Но защо въпреки това Цветанов не си отива? С плашеща искреност председателят Борисов призна, че не може да го оттегли от листите и от щаба, защото партията му ГЕРБ била на Цветанов. И му вярвал, защото се бил заклел в здравето на децата си?! Поставянето на знак за равенство между ГЕРБ и Цветанов е най-лошата услуга, която някой може да направи на тази партия в дългосрочен план. Още в края на март бившият вътрешен министър декларира, че при доказване на сигнала за подслушването той ще напусне политиката. Поредицата неадекватни действия напоследък показват, че

той вече е излязъл, но още не знае

Очертаващата се патова ситуация след изборите и необходимостта от коалиция за чисто партийно или експертно подкрепено правителство допълнително превръща хора като Цветанов във воденичен камък за ГЕРБ. Представете си с какви колегиални аргументи и морални гаранции те ще преговарят с потенциалните си партньори за съвместен кабинет, основан на прозрачност и доверие? Кой ще иска да се докосне до тях при толкова висок риск да изгори (не)регламентирано? Всъщност Цветанов ще е ясната разделителна линия при съставянето на бъдеща коалиция, показвайки кой е готов да го преглътне в името на едната власт.

Както винаги в подобни случаи, показателни са както предсмъртната партийна подкрепа от Брюксел, така и мълчанието на американците. Практиката е показала, че ловът на максимален брой евродепутати отдавна е хвърлил гъста сянка на морално съмнение върху ЕНП, подкрепяща до последно всеки, който й гарантира успеха на всяка цена. Зад океана (като при всяка велика сила) цинизмът е подобен, но се говори много отчетливо, дори когато се мълчи. А от недобилия публичност негативен доклад на Държавния департамент насам основната опора на ГЕРБ е показателно безмълвна, като в навечерие на развръзка в бананова република. Тридневното посещение на президента Плевнелиев в САЩ, естествено, може да се отдаде на поканата на „Лигата срещу поругаването“, където ще чества спасените български евреи. Но е и чудесен повод да научи местното мнение за поемането на отговорност по други актуални поругавания.

След отминалия възглас на гладната улица сега просветената част от гражданското общество очаква

морален реванш

за унижението и подигравката с него. Историята е доказала, че когато веднъж преглътнеш падението и се примириш, веднага идва следващото. Сполетялото ни отдавна не е повод за вицове ала „най-хубавите коледни подаръци тази година ще получи Цветанов, защото много е слушкал“. Въпросът е дали ще наложим правилата на тези и ще ги вменим в задължение на следващите. В този смисъл: довиждане пред строената рота! 

(в. Преса, печатно издание, брой 119 (470) от 30 април 2013)