95360 | 9 май 2013 | 14:39

От д-р Петър СТОЯНОВИЧ

Новата българска демокрация скоро ще навърши 30. Освен противоречиви чувства и икономическо объркване у населението тя донесе и сигурно доказателство за провала на странната прослойка, наречена роден елит. Неговите представители не са просто посредствени или неподготвени или самовлюбени. Те са малформации, родени от кръвосмешителното единение между комунистическо наследство, липса на правила и изчерпан човешки материал. Както в генетиката, така и в политиката тези увреждания по дефиниция са необратими.

Всичко започва от разликата на принципите, които в цивилизования свят и у нас определят границите на представителната класа. Системната подредба на следосвобожденска България и подредената система на последвалата тоталитарна държава не оцеляха след 1989-а. По навик и без замисляне за еманация на разбития социален ред хората сочат връщането на царя. Забравят, че той не се върна, за да възкреси буржоазното дясно и да въздаде историческа справедливост. Правителствата на Луканов възпроизведоха комунистическата аристокрация съвсем логично и по някакъв начин честно към класата. Филип Димитров беше твърде слаб, Беров прекалено зависим от кукловодите си. Разбиването на илюзията за възможно възпроизводство на елита направи не кой да е, а Иван Костов - кормчията на десноцентристките реформи. Принципът и произходът на партийно-политическото му обкръжение затвори разлистената библия на строителите на съвременна България. Царят задълбочи проблема. Бойко го увенча.

Съвременната предпоставка за елитна принадлежност не се нарича късмет или гласувано доверие, а подготвеност. У нас подобни притеснения няма. Днешната управленска прослойка се появи на бял свят и възмъжа с убеждението, че излизането на обществената авансцена е случаен процес, отплата за заслуги, спусната свише. Просто ставаш звезда, без да се готвиш за ролята - горко на Брехт и Станиславски, това в най-добрия случай може да е част от телевизионно риалити, в което певачки и футболисти си оспорват академичните палми. Съмнение и разкаяние у днешните първи няма, защото липсва съзнание за падението. „Като знам какъв инженер съм, не смея да отида на лекар“ е виц от Живково време, но на днешния фон изглежда като меко харвардско пожелание.

През годините и особено напоследък две области на познание и управление са знаменателен пример за дереджето ни: управлението на културата и спорта. За 24 години политическата ни върхушка намери за логично да покани на ниво зам.-министър само едного, учил управление на културата в прочутата парижка школа ЕНА (École nationale d'administration). Всички останали са канени по други заслуги, прищявки или известност. Сладкари, гребци, ветеринари и физкултурници стават министри с онази лекота, с която и после се отнасят към тежкото бреме на властта. Неизвестно защо у нас е абсурдно да очакваш висш администратор да е успешен като скулптор, докато обратното се счита за напълно нормално?

За една цивилизована държава е непростимо политическата й класа да се гордее единствено с частичната си природна интелигентност. Възрожденската будност е отрадно понятие в следосвобожденския период, когато блестят нешколувани мъдреци като Петко Славейков или Захарий Стоянов. Да си устат и чепат простак в ХХI век не е привилегия, каквото убеждение продължава да битува из нашенско. Малограмотността е едно от най-тежките проклятия на съвременния ни елит, защото сме управлявани от постулати и знание единствено в онези области, където аналфабетите спорадично са открехвали някакви врати. Водят ни еднооки хора, за които е невъзможно да обхванат миналото и бъдещето на света с един поглед. Достигаме мига, в който възпитаните и образованите започват да се притесняват от тия си качества.

Отчайващият спад на знание за света и подготвеност за него неминуемо се е отразил и на моралните възприятия на двете днес активни поколения българи. Преди десетина години в Странджа възобновиха езическото бесене на кучета на публични места като част от масови местни празници. Тогава цивилизованият ужас от подобна вакханалия срещна у повечето местни и национални фактори единствено тъповато учудване.

Днес от нечувана мерзост скандалът с подслушванията и ровенето в личния свят на хората се превърна в едва ли не досадна дъвка, прежúвяна целево и конюнктурно. Питам се какво ли трябва да се случи, за да провокира ако не катарзис, то поне стресване на нацията? Или вече работим на принципа, че един подслушан е скандал, десетина - тенденция, а хиляда - статистика? Всеки коментира този и подобни манифестации на нравствена пустош като футболен мач, където няма правила, а единствено воля за победа на всяка цена. Нацията вслушва ли се в нравствените си авторитети? И въобще има ли ги още?

Въпреки придворната си, но понякога и трагична съдба интелектуалната прослойка десетилетия наред можеше поне да мине за някакъв репер на стойност и разум. Днес в еднаква степен и грандовете на живковистката култура, и (псевдо)дисидентите й са замлъкнали окончателно, отстъпвайки сцената на душевната порнография. „Когато на хубава душа й е кофти, това е блус. Когато на кофти душа й е готино, това е чалга“, казваше прекрасният Теди Москов, емигрирал в хумора и таланта си. Бягството на истинската интелигенция от ролята на морален стожер пряко кореспондира с презрението, което народът изпитва към нея.

Бездната, която дели обикновения българин от културата, е напълно съизмерима с пропастта между нея и политическата класа. Водачите на България нямат време и главно нямат нужда от култура в онзи ежедневен, подхранващ, възпитаващ маниер. За тях изкуството и поетиката са изключение, част от протокол, рядка циклична традиция. И доколкото тази връзка я има, тя е плътно фиксирана в лекия жанр, в заливащия ни водевил, по изключение - в някоя ефектно нашумяла постановка.

У нас харесван и (до време) обичан може да е единствено онзи политик, не който възвисява хората, а който е клекнал в кочинката и почти е притворил вратичката. Успелият държавник е онзи, напипал дребната душа на лумпена. Затова първичността и демонстративният отказ от произход, образование, култура и възпитание е единственото знаме, което се наложи в народното сърце. Инстинктите са изместили сложната морална гама. Посредствеността е не само простима, тя е и желана, защото гарантира напредък. Особено личен. Елитът на прехода знае от практиката, че тези, които са от двете страни на барикадата, след това са от едната страна на бара. Сблъсъкът отдавна е виртуален, отскоро и реалността.

В американския щат Тенеси все още имало валиден закон, според който за бордей се смятал дом, в който живеят повече от осем жени. Как тогава да наречем сградата, в който преживяват 240 избраници? Не ни чака нищо лошо, което вече не познаваме. Макар че и в 2009 г. така казвахме…