19111 | 11 май 2013 | 10:20

Все по-малко са хората, които вярват, че: който е работен, ще бъде имотен. Който не се пече на нивата, не се пъчи на хорото. Който се труди - не г

Каквито и да са резултатите от изборите утре, в д ру гиден заплатите и пенсиите ще бъдат същите. Защото българите работим малко, обясниха ни няколко известни имена напоследък. Да видим колко малко. По данни на статистическата служба на Европейския съюз българите се трудят седмично по 40,9 часа, с три часа по-малко от исландците например. Каква ли е разликата ни с най-уредените европейски държави тогава? Голяма, само че в обратната посока. В богатата Дания работната седмица е 37,7 часа, в уредените върху буца лед Норвегия и Финландия - съответно по 38,4 и 39 часа. Не, не работим малко. Работим за малко. Защото работим лошо. Ето как:

Един човек видял странна гледка.

Някакъв работник копаел дупки

а друг вървял след него и ги заравял. Наблюдавал ги човекът, опитал се да намери смисъл и като не го открил, казал им: „Не разбирам какво правите, защо единият копае дупки, а вторият ги заравя?“ „Аз не съм вторият, отговорил човекът с лопатата, аз съм третият. Вторият въобще не дойде, той трябваше да поставя
дръвчета в дупките.“

Вторият е мързелив човек с чувство за безотговорност. А мениджърът на групата няма никакво чувство за организация.

Български и японски мениджър споделяли опит в почивката на някаква международна конференция. От колко човека се състои вашата фирма, попитал българинът. Седемдесет, отговорил японецът. Ха, и ние сме точно седемдесет, зарадвал се българинът. Нашият управленски персонал са шест души - казал японецът, - при вас колко са? Този въпрос поставил нашенеца в леко затруднено положение, тъй като българската фирма се управлявала от двайсетина души и не било много удобно да бъде съобщена на фона на шестимата японски управленци. Затова българинът казал: фирмата ни се менажира от седем души.

На следващия ден двамата отново се заговорили в почивката. Как спахте, попитал японецът. - Чудесно - отговорил българинът, - а вие? - Не можах да мигна - признал японецът, - цяла нощ мислих с какво се занимава във вашето управление седмият човек.

Седмият човек не се занимава с нищо, освен да пречи на останалите. За да потръгне работата в България, трябва да накараме Втория да работи и да съкратим Седмия.

Психологическият портрет на Втория изглежда така. Той е човек, който в океана на прехода не е доплувал ни до бряг, ни до остров, нито до отломка поне някаква от катастрофиралия кораб. И се е оставил на течението на вълните. Колкото - толкова. Когато - тогаз. Каквото - такова.

Заплащането му е ниско, а и да не е, изглежда несправедливо ниско на фона на одумваните големи кражби, които са напълнили джобовете на други хора. Те с какво са по-заслужили от него да го живеят добре този живот, на тях ли ще им работи - хич! Вторият няма много утехи в този живот. Той има правото да мърмори и се възползва от него. Онова говорене, което се нарича гражданска позиция, му се вижда просто друг начин Пенка да изпълнява песента, под чийто съпровод керванът си върви.

Мърморенето е поне отдушник

Вторият няма много избори в живота. Затова избира да се скатава - все някак си нещата ще станат и без него. Ама копаели дупки, ама заривали дупки - това за него е повод да мърмори. Или не е разбрал, или не е запомнил, че цялата тази безсмислица може да се промени, ако той вземе, та си свърши работата. Ама и първият, и третият не му го казват - защото те само по реда на номерата са различни, иначе са си точно като Втория.

Седмият е различен от тях. Той е отвсякъде излишен, но пък е вечен. Без него всички могат, но някак е наредил нещата така, че да изглежда, че всичко зависи от него. Той не полага никакви усилия да работи, но пък се скъсва да се преструва, че работи. Той си знае, че е излишен, затова си измисля излишна работа. Вторият и Седмият са като скачени съдове. Докато Седмият управлява както може, Вторият ще се скатава колкото може. Докато Вторият само тихичко си мърмори, Седмият ще назидава, ще коментира, ще консултира и ще прогнозира на висок глас. Ако успеем да извадим от дупката Втория и да натикаме в дупка Седмия, нещата ще се променят.

Обаче онези авторитети, които напоследък се изказаха, че работим малко, клатят авторитетно пръст: „Мат’рияла, мат’рияла...“

Материалът, иначе наречен народ, не се колебае

по въпроса дали трябва да е трудолюбив. Неговият голям въпрос е има ли смисъл да е трудолюбив. Неговият въпрос е: трудолюбието гарантира ли ти добър живот?

Все по-малко са хората, които вярват, че: който е работен, ще бъде имотен. Който не се пече на нивата, не се пъчи на хорото. Който се труди - не губи. Потта е като пчелата - откъдето и да иде, все носи.

Все повече хора са убедени, че: от работа се става гърбат, но не и богат. Един държи рогата, друг дои кравата. Един се родил да сее, друг - да пее. Балък лозе копа, юнак вино пие. Работи без плата, че не ходи без работа. Аз ваша, ти наша, кой ще вари каша?

Няма държава, в която да има каша за всички, ако животът зависи от това дали си ваш или наш, а не от това колко си добър във варенето на каша. Може да си от групата на вярващите в смисъла на трудолюбието, но когато виждаш някой със синджир на врата, който си върти синджира на пръст цял ден и живее стотина пъти по-добре от теб, преминаваш във втората група. Не ти се иска да си балък, който

ще се грижи за лозето, чието вино друг ще пие

И като се замислиш, зад всяка причина да преминеш от групата на работливите към групата на скатаващите се стои една и съща дума - корупция.

Двайсет и три години плащаме с трудолюбието като ценност и с работните места като ресурс за по-добър живот, за да процъфтява корупцията. Не идват инвеститори - плаши ги корупцията. Изчезват инвеститори - отвратени от корупцията. Натиск върху бизнеса - в името на корупцията. Смяна на компетентни с некомпетентни - вземете си вашите, слагаме си нашите. Непрестанно растящи туморни разсейки в цялата администрация - няма как да уволним вашите, но ще
си назначим и нашите.

И на фона на тази деморализираща практика, която партиите си предават като щафета, ние се питаме дали българинът работи малко. Като че ли, ако увеличим часовете (датчаните през това време сигурно ще ги намалят), разликата ще се обърне в полза на България. Не, няма да се обърне. За да получим добър отговор,
трябва да зададем правилен въпрос. И той не е колко работим. А как работим.

Най-популярната българска поговорка е

Който не работи, не трябва да яде

Забележете: не „който не работи, не яде“, а „не трябва да яде“. Съблюдаването на това „не трябва“ е работа на държавата. Само така хората ще започнат да преминават от групата на горчиво осмиващи трудолюбието в групата на почитателите му. Това е най-доброто, на което можем да се надяваме след тези избори. Ако не и единственото добро.

(в. Преса, печатно издание, брой 127 (478) от 11 май 2013)