В ролята на Марина от „Борис Годунов“ на Мусоргски.
|
Госпожо Ангелакова, казахте, че има разлика между това да си известен и да оставиш следа?
Може човек цял живот да е правил много стойностни неща, но ако това не се отразява от медиите, той не става известен. А чрез известността си би могъл да формира позиции, мнения, да повлияе на хора, които се лутат в своя път, да изберат посоката. Така че известността, използвана както трябва, е нещо много полезно.
Хората все още ви свързват и с поста ви на директор на Софийската опера?
Директорството колкото ми даде, толкова ми и отне, в чисто личен план - не само като време, но и постепенно спрях с кариерата си. А можех поне още 7-8, че и повече години да пея. Но това не го приемам като драма, винаги съм обичала да организирам събития. За мен е удоволствие, като събера певци, които са добри всеки в своя стил, както направихме с концерта „Павароти и приятели“.
Май си тръгнахте от операта обидена...
Опитах се да остана втори мандат, много ми се искаше, защото си мислех, че тогава щях да знам много повече.
Можех да оставя много по-голяма следа
в репертоарната политика и в гостуването на различни творци, не само певци, но и диригенти.
Трябва да се смени схемата на управление, както е по света. Освен артистичния директор, генералният директор - интендантът - в никакъв случай да не е творец, а мениджър. Освен това директорът често е много пристрастен в избора на репертоар и певци, в ангажирането за турне.
Това като че ли са камъни в градината на сегашния директор Пламен Карталов, с когото сте в открит конфликт?
Не бива да бъде както едно време „вся власть Советам“. Не бива административната и творческата дейност да бъдат концентрирани в едно лице. Недопустимо е също да се назначават близки хора. Аз лично не бих дала роля на приятел, ако не е добър. Компромиси с изкуството не се правят!
Пламен Карталов е директорствал много, има опит, но е създал в себе си усещането за гениалност, което невинаги е добър съветник. Няма уважение към хората, които му правят продукта. Някои са готови да се оставят да ги мачка. Свободата е нещо много важно и в един оперен театър няма място за диктатура.
Като артистичен директор на Моцартовия фестивал в Правец, какво подготвяте?
Тази година фестивалът ще се проведе от 15 до 18 август. Със спектакъл на „Аида“ на Русенската опера отбелязваме 200 години от рождението на Верди. Правим един страхотен концерт под диригентството на Росен Гергов - млад музикант, който живее в Австрия, ярък талант. Ще имаме един разкошен солист, американски пианист. Имаме и балетна вечер - животът на Моцарт в танц.
И винаги като традиция завършваме с един галаконцерт, който обикновено е класика и джаз, обаче
тази година ще включим и рок
Прави се на площада и той е пълен. Ще ни гостува Йълдъз Ибрахимова, а рок аранжименти върху класически произведения ще направи Никола Коцев, автор на две рок опери, който живееше доскоро в скандинавските страни. Подбираме максимално добри изпълнители и композитори, не си позволяваме да има и намек за халтура.
Дъщеря ви Русана изкушена ли е от музиката?
Тя е на 31, завърши финанси и кредит, сега работи в холдинга на баща си Красимир Дачев. Но не може да се каже, че го е наследила, защото аз съм била винаги по-добрата математичка в нашето семейство, а бившият ми съпруг е силен повече по история и география. От студентка дъщеря ми работи при баща си. Ходи по-често на театър, отколкото на опера.
Дълги години тренира баскетбол, а напоследък ходи на уроци по рисуване, този неин талант е от баща й. Не живее при мен, но я наблюдавам с много интерес и любопитство. Тя от шестмесечна тръгна да пътува с баща си и с мен по концерти и това продължи, докато започна училище. Оставаха за премиерите ми и няколкото спектакъла, а после се прибирахме тримата.
Раздялата ви с Красимир не беше ли заради вашата прекалена ангажираност и отдаденост на операта?
Не, в един момент се разминахме. Не съм забелязала да го е дразнила моята отдаденост на операта, по-скоро съм се упреквала за отсъствията си спрямо дъщеря си. Но когато съм била тук, съм гледала да бъда и домакинята, и майката, и съпругата, да е всичко на максимум, за да изкупя „греховете“ от отсъствията си.
Разкажете за детството си, за пътя си до големите оперни сцени.
Родителите ми не са музиканти, но майка ми пееше прекрасно. Тя е родена в Шумен, а баща ми - в Гоце Делчев. Баща ми преди завършването на прогимназия е заминал за Белград, защото сестра му и нейният мъж са избягали по време на Септемврийското въстание през 1923 г. Той там е завършил гимназия и право. Върнал се е в България след завършването си и го изпратили да стажува в Исперих. Майка ми завършва в Шумен гимназия и курсове за хирургическа медицинска сестра и си намира работа в Исперих. Там двамата се запознават, там се влюбват и женят. Винаги с много ентусиазъм разказвам за Исперих.
В Миланската скала с Монсерат Кабайе (в средата) и Фиоренца Косото (вдясно). |
За какво например?
В това малко градче имаше оркестър от ентусиасти. Помня много добре учителя си по музика Мичоров. Той дирижираше този оркестър, в който свиреха съдията, полицаи. Правеше се оперетата „Шибил“, в която пееше и майка ми, а аз винаги плачех, като убиваха героя...
В Исперих започнах да уча цигулка, там идваше на концерти Любен Владигеров, близнакът на Панчо Владигеров. Той помогна на родителите ми
да намерят малка цигулка за мен
После продължих с уроците в Разград.
Във възрожденска среда сте расли...
Да, като говорим за 1952-1955 година, а спомените ми и сега са много ярки. Мисля, че това се отрази на цялостното ми развитие после. Пеенето на майка ми ме е запалило да се уча и аз. Но сериозното ми музикално оформяне е в Шумен. Имахме страхотен хор и оркестър към гимназията и страхотна преподавателка Люба Тютюнджиева. Първите си арии съм изпяла с този училищен оркестър. Още като ученичка станах солистка на хор „Родни звуци“ в Шумен. После записах оперно пеене в консерваторията.
Аз бях пълна отличничка и можех всичко друго да запиша. Кандидатствах едновременно в консерваторията и физика в университета, защото баща ми искаше „нещо по-положително“, а не артистка да ставам (смее се). Но после като влязох, не ми казаха: „Не, няма там!“ Подкрепяха ме много и съжалявам, че татко не беше жив вече в най-успешните ми години.
Кой беше най-големият ви пробив на оперна сцена?
Може би при специализацията в Ла Скала. След дипломирането ми в консерваторията отидох във Венеция, където имаше летни музикални курсове към римската
В ролята на Адалджиза в операта „Норма“ от Белини.
|
академия „Санта Чечилия“. Първо трябваше да те прослушат и ако те вземат - дават стипендия. Ама каква стипендия - само безплатни уроци и нещо малко за квартира. Смелостта е присъща на младостта и вероятно съм била почти сигурна, че ще ме вземат, но помня, че тръгнах с някакви смешни 50 долара тогава и с влак...
Райна Кабаиванска също е разказвала как майка й я изпратила с консерви в куфара...
И аз така тръгнах, но освен с консерви специално ме изпратиха за кодош с един плик с люти чушки. Аз ям много люто. Смеех се дали не са ги пратили, за да ми дадат първоначална скорост с лютото (смее се). Във Венеция ме приеха заедно с още две българки. Предложиха ми и стипендия за академията „Санта Чечилия“ в Рим. В Рим беше красиво, но не се учеше много-много. „Долче вита"“... Но аз бях отишла да правя кариера, да видя къде съм спрямо другите певци. Отидох на прослушване в центъра за специализация към Ла Скала и ме приеха.
Как се издържахте?
Трябваше да си търся работа, за да си плащам квартирата. Гледах деца. Имах късмет със семейството, в което попаднах. Госпожата в семейството, където отидох да работя, учеше пеене за удоволствие. Работеше в една от най-големите библиотеки на Милано, а мъжът й беше голям специалист на мостови конструкции по магистрали. Трябваше да се грижа за трите деца.
Кога почувствахте за пръв път триумф от това, което представяте на сцената?
Вече пеех, имах и записи в телевизия RAI Милано, но гъдела на успеха и на надеждата, че отивам нагоре, почувствах, когато бях дубльор на една румънска певица Кортес със страхотна кариера. Пееше в „Едип цар“ от Стравински и „Бал с маски“ в Ла Скала, но взе че се разболя, и аз трябваше да я заместя и в двете роли. Тогава за пръв път почувствах опиянението, макар да не успях изцяло да го изживея заради голямата доза страх. Не бях прекарала целия репетиционен период, бях много притеснена, по-болна от нея (смее се). Но „Бал с маски“ беше с Пласидо Доминго и известната турска певица Лейла Генчер. Така че кръщението ми на голямата сцена на Ла Скала беше с много големи певци.
Вашите най-любими роли?
Всяка е любима, особено от централните. При мецосопраните като мен се смята, че Кармен е сред най-любимите роли. Като тръгвах от София, казах на моята професорка от консерваторията Сима Иванова: „Да знаете, като прочетете някъде афиш с моето име в ролята на Кармен, значи съм си реализирала мечтата.“ После си мислех колко ограничена мечта съм имала тогава.
Изпяла съм всички големи роли
- и Азучена в “Трубадур“, и Амнерис в „Аида“. После в „Дон Карлос“ на Верди, Прециозила от „Силата на съдбата“ от Верди. Бях и Улрика в „Бал с маски“. В конкурса в Тревизо за нея взех първа награда за мецосопран, а Гена Димитрова - първа награда за сопрановата роля на Амелия. И тогава наградата, освен някаква дребна сума, беше да играем тези роли в Ла Скала, така че с Гена заедно дебютирахме.
За разлика от други ваши колеги вие много по-малко сте живели в чужбина?
Най-дълго, поне десет години, съм живяла в Италия. Сега вече съжалявам за там безкрайно. Докато учех в „Санта Чечилия“, после в Ла Скала, ми продължаваха визите, не съм оставала никога без български паспорт.
Като Амнерис от „Аида“ на Верди, постановка на Берлинската опера. |
Имах късмет, че по това време в посолството ни в Рим съветник по културата беше проф. Атанас Божков, а той ми беше преподавал по история на изкуствата в консерваторията. След като спечелих конкурса за млади оперни певци тук през 1975 г., ми предложиха работа като солист в Софийската опера, носталгията се оказа много силна и се прибрах...
И сега го отчитате като грешка?
Полугрешка, защото пък тогава се омъжих и родих дъщеря ми. Иначе, ако бях останала там, липсата на семейство щеше да ми остане като една голяма празнота. Но после, и то най-вече след промените, съжалявах много, защото някак изкуството отиде в девета глуха. Загуби се, замъгли се необходимостта от духовност...
Вие продължавате да работите и да не разчитате само на пенсията си, както много ваши колеги?
Имам пенсия с инвалидност, която е 339 лева. Но това го казвам не за да се жалвам. За мен работата не е само начин да си плащам това, което всеки трябва да плаща. Държа много да имам средства, за да мога с мои приятелки да изляза на кино и театър, един път седмично ходим на заведение. Животът трябва да се живее с оптимизъм.
Кога за последно пяхте?
Гласът ми е добре, но диафрагмата не, това е мускул, който се отпуска, когато не го тренираш, когато не пееш. Отдавна не съм пяла, но си правя майсторски класове, давам уроци на певци, завършили консерваторията.