32996 | 22 юли 2012 | 13:58

Интервю на Магдалена ГИГОВА за България, приятелите, любовта и изкуството да готвиш

Никола Манев е роден на 28 август 1940 г. Учи в Художествената гимназия в София. През 1962 г. е приет във френската Академия по изящни изкуства, където завършва живопис в класа на проф. Морис Брианшон. От 50 години живее във Франция, но разделя времето си между родния Чирпан, Варна, където има ателие и къща, и Париж. Той е сред българските художници, чието творчество е свързано с най-големите европейски културни центрове. Автор е на близо 3000 творби, притежание на музеи, частни колекции и обществени експозиции в над 25 държави.

- Господин Манев, често казвате, че рисувате с очи...
- Това е фраза от руския художник Репин. Той е казал: „Рисувайте с очи“. Рисувам не само с очи. И, слава Богу, иначе десет пъти щях да умра от глад.
- Намирам ви във Варна. Засърбяха ли ви четките за рисуване?
- Изобщо не рисувам. Аз имам периоди, в които съм като отшелник - работя непрекъснато, и други, в които повече излагам. В България съм от един месец и три пъти съм я пресякъл, защото имам изложби - в Дупница и в Пазарджик. Много обичам да пътувам из провинцията и да правя изложби, където ме канят. Великолепна публика, симпатичен човешки контакт установявам с нея. Но ще започвам вече и да работя, защото ръцете наистина взеха да ме сърбят.
- Сърбят ли ви различно в Чирпан, във Врана, в Париж...
- Абсолютно различно! В Париж изкарах шест месеца в ателието, без да мръдна от него. Сега пък съм пълен чергар, не ме задържа на едно място. Много обичам да пътувам из България!
- Виждате ли някаква разлика от последното си пътуване?
- Каква разлика!? Природата си е все така хубава. Многото дъждове направиха България зелена.
- Ама чужденците понякога казват: „Много ви е хубава държавата, жалко, че е обитаема“?
- Тоя лаф си го знаем открай време. Къде е истина, къде - лъжа. В България има доста контрастни ситуации. Попадаш на много благородни и хубави хора, попадаш и на мошеници. От всичко има. Аз не съм чужденец, нито турист, част съм от този народ. И на крадци съм попадал, и на щедри и скромни люде. Това е един пачуърк от най-различни характери.

Промяна, че има - има. Не можем да се лъжем. Пътищата се подобряват, колите се увеличават. Не знам дали това е знак на благосъстояние. Пазарите са пълни. Поне лятно време не се чувства някаква голяма беднотия. Говорят, че ние сме най-бедни в Европейския съюз, ама аз не вярвам.
- Може би защото българинът обича да се оплаква повечко?
- Той не обича, той просто се оплаква. Погледнете японците какво преживяха - земетресение, цунами. Ние ревем много. Много плаче българският народ, това го забелязвам. Българинът живее с някакви илюзии, че другите страни са много по-добре. Не трябва да забравяме, че там хубавото са си го направили хората. Бог ни е дал природа, земя - от нас зависи. Не можем да се сърдим. Били ни виновни ръководителите. Че нали има демокрация - ние си ги избираме. Всеки народ си заслужава ръководителите.
- Трябва ли човек да се отдалечи, за да стане патриот? Често казвате, че Париж ви е направил българин.
- То не е лъжа! Заминах много отдавна - през 1962 година. Вие не сте била родена...
- Тъкмо съм се била родила...
- Как познах! Имам силна интуиция към жените. Значи през септември ще чествам 50 г., откакто заминах за Париж. Като си помисля, страх ме хваща. Навремето, когато ми казваха, че съм на 50 години, ги режех: „Не ме изкарвайте толкова стар!“ А сега... Мисълта ми е, че заминах с идеята да не се връщам повече в България.

Мечтаех да напусна тази страна и да отида при французите - фини, готини... Цялата романтика около Париж, която ми беше вдъхната от баща ми Стефан Манев. Честно казано, аз продължавам да я тая в душата си - парижките художници, „Монмартър“, целият този фолклор, нарисуван от въображението. Но с годините разбрах, че имам късмет, че съм се родил на Балканите с всички балкански синдроми и недостатъци, от които не можем да се излекуваме. Но имаме една хубава земя, която обичам и която ме привлича като магнит и не мога да се откъсна.

Независимо че живея в чужбина, аз съзнавам, че съм част от тази земя. Живея си по български, готвя си по български, нося си нашенски мерудии...
- Балканското ли прибавя пиперец, мерудия на творчеството ви?
- Не ми е нито в темперамента, нито в характера да се хваля, но в Париж много са ме ценили. Благодарение на моя занаят съм живял през всички тези години. Аз не съм имал нито наследства, нито богата любовница, нито от тотото съм печелил. Всичко е било благодарение на моите три пръста, с които правя картини. Хората са ме харесвали, защото нося нещо различно, българско. Аз съм чирпанлия по баща и майка. Какъв да бъда освен българин?!
- Ами европеец например.
- Независимо че сме в обединена Европа, имаме големи различия - от гърка до финландеца, от българина до холандеца. Границите ги премахнахме, валутата и банките ги обединихме, но пак имаме различия. И слава Богу! Винаги съм имал много приятели, защото съм българин, независимо от всички хартии и паспорти. На мен сърцето ми е българско. Важното е какво имам вътре в него. Аз съм против всички календари и документации.
- Слагате много поетични имена на картините си. Да не пишете и стихове?
- Видях изложба на Василий Кандински, един от бащите на съвременното изкуство, в центъра „Помпиду“. Огромна изложба! Пък 50 на сто от картините бяха без име. А ако видите на Салвадор Дали картините, ще умрете от смях - какви ли не измишльотини са им названията.

За мен няма някакво голямо значение самата теоретична, литературна, поетична част от творбата. Важно е какво тя събужда у вас. Какво название ще сложа, за мен е второстепенно, но за да придам полъх, аромат, „мерудия“ на платното, слагам някакви по-поетични названия. Защото всичко, каквото рисувам, идва от природата. Аз не го измислям, понеже имам много слабо въображение. То обаче поражда понякога по-поетични названия.
- Нещо все се въртите около мерудията...
- Много обичам да готвя и все нося мерудии.
- А влагате ли творчество в готвенето?
- Ма как не! Аз ако не можех да се справям с моите си творби, щях да стана готвач! Не мога да кажа, че гозбите ми са неповторими като картините, защото всяко платно си има нещо различно от другите. Макар да са направени от една чувствителност и една ръка, при платната шаблон няма. Гозбите обаче имат стереотип, защото по един начин ги правя. Но трябва и там да развия въображението си.

Страхотно удоволствие ми доставя да готвя - и за мен, и за децата, и за приятели. Даже когато съм нервен или превъзбуден, ставам през нощта и започвам да готвя. Това са моите хапчета. Започвам да режа праз лук, щуротии...

Не мога да кажа, че на нещо специално съм майстор. Трябва да питате онези, които са на моята маса. Аз правя всичко с любов. Майка ми беше голяма готвачка и съм наследил майсторлъка от нея - всички видове сарми, гювечи, фасули. Обожавам миди, скариди и стриди. Мога цяла готварска книга да напиша!
- Носи ви се слава като ценител и на жените. Ако трябва да избирате - българка или французойка?
- Човек не може да бъде обективен, колкото и да се мъчи.  Аз не съм Джакомо Казанова, но в моя живот всички големи любови са били все с българки. Имам сериозни, хубави сантиментални истории, дори пикантни. И са ме обогатили. Защото, който не е обичал и не е бил обичан, се е разминал с живота.
- Казвате обаче, че българката представя красотата си по един агресивен начин?
- Това е истина. С тези прекалени макиажи, деколтета, високи обувки.
- Нямате ли чувството, че това идва от чалга културата?
- Не искам да обидя българския народ, но за съжаление мнозина са затънали в паяжината на чалга културата. Това пълзи и към рисуването, към литературата. Настава комерсиализация, поевтиняване на чувствата. В България има две опасности - чалгализация и американизация. Мен ме дразнят и двете! Те се бият една в друга и изчезва истинското, българското, дълбокото.
- Кое е най-българското, което е изчезнало?
- Намаляват и чезнат истински българските писатели и музиканти. Същото важи и за названията на ресторантите. Отиваш не „При бай Кольо“, а в кръчмата „Джексън“. Аз не искам българите да се движат с потури, но има изчезване на автентичността. В Сърбия само сръбска музика слушаш по радиото, а у нас - само американска. Американизацията хич не ми е по вкуса, но така върви светът.
- Тук сте на един акъл с французите, които мразят „Макдоналдс“.
- Напълно основателно го мразят, защото това е анти-кухня. Вярно, че е практично - ядат прави, пият кока-кола със сламка в колата, за да продължават да работят. Аз тази култура не я искам, благодаря!
- На вас коя култура ви е близка - тази на табиета?
- Българите имаме хубава трапезна култура, която ми е по-близка. Колкото и бедни да сме, имаме сърца, по-широко отворени от всеки друг народ. И не трябва да губим тази „трапезна“ култура. Сега реставрирах една стара къща до Чирпан. Там чувстваш истински духа на онази, хубавата България - на камъка, на дървото, на иконата. Чарът на България! Обичам го това, допада ми, харесва ми. И аз не мога да го заменя нито с американски, нито с френски ресторант. Дано това не го загубят българите. Да продължават да ядат лютеница вместо кетчуп!