58522 | 3 юни 2013 | 09:22

Посредници и паравани... от Кеворк КЕВОРКЯН

Загледах се в интервюто с г-жа Зинаида Златанова (в „Панорама“) и ми стана интересно, понеже тя не каза нищо запомнящо се. А имаше и проблеми с изразяването, езикът й беше доста банален. Все пак, за щастие, не се отцеждаше някакъв акцент. Но това е дреболия, сега активният й живот в София вероятно ще й помогне поне в това отношение.

Един въпрос от интервюто беше интересен: „Чий човек сте?“

Все това ги питат българските политици - не какъв идеал изповядват или поне сънуват, а чий човек са.

З. З. отговори, че е човек на двамата си сина и на съпруга си. Този отговор би трябвало да ни задоволи, дори да ни изглежда като някакво прочувствено признание - макар и напълно излишно. Тъй като е известно, чий човек е госпожата - на Европейската комисия, представител на която бе доста време в София. Беше наместник на комисията и когато сега заема толкова важен пост в новия кабинет, това изглежда като много подходящ избор: след като нашите политици не могат да разделят на две магарета сламата - така излиза след всеки пореден мандат, - поне да имаме някакъв смислен трафик до Европа; може би това ще ни направи по-съответни, по-пригодни, по-приемливи и пр. А понеже и правосъдната ни система е най-укорима, поверяването на поста министър на правосъдието на З. З. изглежда още по-уместно.

Макар че всичко това може да бъде видяно и

като плитък ход, като хитруване

за което, разбира се, г-жа Златанова няма никаква вина.

Така навремето Бойко сложи за правосъден министър шефа за България на „Прозрачност без граници“. И? Нито стана по-прозрачно в правосъдната система, нито нещо съществено се промени. Само дето беше неудобно и комично едно момиче да се пуйчи сред сериозните магистрати на заседанията на Висшия съдебен съвет, а те пък сигурно са се чудили докъде може да стигне кадровият карнавал. Сега, когато се твърди, че „онова“ управление е било толкова „порочно“, какво научихме за това от „Прозрачност без граници“? Нищо, естествено. Навремето писах, че Бойко трябваше, преди да назначи Ковачева, да се запознае с докладите й като шеф на неправителствена организация, те вероятно са били любопитно четиво, нищо чудно и неговото име да се е мяркало тук-там. Но Ковачева стана министър, мрачините на правосъдието засияха ослепително, ехей - вижте ни.

На България не й трябват „нечии“ хора, а личности с устойчиви възгледи, които не могат да бъдат пречупени от никакви постове - това искам да кажа, но то е толкова очевидно, че дори е неудобно да се произнася на глас.

Другото е да се търсят подходящи чадъри, които донейде да прикриват случващото се у нас; това обаче просто е израз на политическо

нагаждачество, което лесно може да обрасне в корупция

Да се върнем към въпроса „Чий човек си?“

Tой рядко се задава толкова оголено - обикновено се опакова по някакъв начин, но смисълът е все същият. И добре - как тогава поне един български политик не се сети да каже, че е човек на народа; хайде, ако е по-скромен - може да направи две-три словесни салтоморталета с името на България. Обаче никой не го казва, сякаш се срамуват от подобно признание или смятат, че то ще ги представи като глупаци пред публиката. А може би най-вероятната причина е, че никой дори не се сеща за възможността да стане герой на народа си - или поне да се опита да стане.

Открай време българските политици придават някаква магична сила на посредниците - те са убедени, че ще бъдат по-неуязвими, когато ползват техните услуги. Това е нелепо, но се среща често. Така се случи още в началото на 90-те, когато най-напред Филип Димитров прибягна към задокеански съветници, единият от тях - Алекс Алексиев - разбира се, бе извънредно класен, наскоро го нарекох „познавача на световните тайни“, и то си е така. Около другия обаче непрекъснато изникваха някакви недоразумения, но Филип беше влюбен в него и не им обръщаше внимание. Царят пък довтаса с цяла тумба съветници и това изглеждаше естествено, понеже къде се е виждало цар без придворни дами. Точно те му навлякоха и най-големите беди - например и досега Симеон се тюхка как е било възможно да спомене онази глупост за магическите „800 дни“, през които страната щеше да се преобрази. Знам кой му подшушна това, но ексцарят не иска да спомене името му, понеже всички ще се чудят как е доставил подобен човек край себе си. (Във всеки случай това не е Стоян Ганев.) И той предпочита да приписва тази неловкост на самия себе си. 

Посредничествата у нас често са били видимо комични, но нашите политици винаги са предпочитали да им се доверяват. Това обаче не е толкова въпрос на наивност, колкото на желанието да се прикриеш зад нечий гръб; смята се, че посредниците винаги ще успеят по някакъв начин

да ти изтъргуват по-добра репутация

Никога това не се случва истински, но нашите балами продължават да вярват в магията.

В крайна сметка това вцепеняване пред ролята на посредника изобщо не е вършило добра работа. Освен това има и нещо нечисто: сякаш се смята, че посредникът веднага ще придобие особеностите на местните политици и ще бъде толерантен към техните дивотии: давам ти пост и разчитам да ми рисуваш портретчето в Брюксел с розови боички. Дали става така? Едва ли, по-скоро е обратното. Поне да се надяваме, че е така.

Посредникът също има своите драми. Той трябва да устои на изкушението да бъде въвлечен в местните разпри, които доста често са направо дивашки, а това никак не е лесно, иска се доста кураж. У нас при всяка смяна на управлението сякаш се отваря адът - и значителна част от новия мандат изтича в саморазправи, прикрити под желанието да се узнаят „тайните“ на предишната власт.

Демонстрира се 24-каратов реваншизъм;

довчерашни политически баби се превръщат в кръвожадни тигри; „Мъст, три пъти мъст“ - този надпис трябва да бъде изписан на фасадата на Народното събрание, поне през първите две години от новия мандат. Реваншизмът заслепява новите герои, които и да са - и те стремително изразходват Общото време за често ненужни действия. 

Нашите политици сякаш не са наясно, че не само личното време на всеки от нас е лимитирано, те не си дават сметка, че това се отнася и изобщо за Времето; а и никой не им търси сметка, че го изразходват и унищожават по най-безпардонния начин. Те не схващат, че тяхното пребиваване във властта най-често се превръща само в един жалък епизод от общия Разпад.

Каква би трябвало да е ролята тогава на един Посредник, особено ако е нравствено неуязвим? Във вече споменатото интервю г-жа З. сподели, че през последните години е работила с „хиляди хора“ у нас; в същото време се прокрадна и една неособено ласкава оценка за последното управление. Хубаво, хубаво - ами какво е споделяла през същите тези години госпожата за българските ни работи - какво, къде и как, правила ли го е изобщо и под каква форма? И дали мълчанието й тогава лесно може да бъде компенсирано от една активност днес?

Има и друго при посредниците, това е т. нар. склонност към потвърждаване - една капитална слабост на съвременните разузнавателни общности, терминът е техен. Подвластен на тази си склонност, човек дава предимство на информация , която потвърждава неговите предварителни схващания или хипотези, независимо дали сведенията, с които борави, са верни. Това заболяване се среща и при политическите посредници и често има фатални последици.

Гледах в едно друго предаване г-жа Кунева, която се стопи нейде след изборите. И доста трудно повярвах, че е тя. Известно време се питах дали не е някаква нейна братовчедка, която има смайваща прилика с нея. Дамата беше блестяща - агресивна, яростна, дори безцеремонна - всичко онова, което не видяхме в досегашния й лустросан образ. Е, Кунева се оказа в крайна сметка. И тогава се попитах какво ли щеше да се случи, ако преди години тя се беше държала също толкова неотстъпчиво и настъпателно, когато подписваше българските книжа в Брюксел? Сигурно Историята щеше да я запомни по съвсем друг начин.

Но хората съзряват с различно темпо.

(в. Преса, печатно издание, брой 148 (499) от 03 юни 2013)