25352 | 3 юни 2013 | 20:31

ГЕРБ, РЗС и НФСБ нямат интерес от стабилно управление

от Борис ПОПИВАНОВ

Нов месец - нов протест. Сякаш свикнахме с протестите в София до такава степен, че ако някой следобед Орлов мост опустее, ще гледаме с невярващи очи и ще се чудим какво става. Огромната социална енергия, натрупана в българското общество през последните, без преувеличение, десетилетия, изби на повърхността през февруари и оттогава на приливи и отливи държи медийното внимание. Важен положителен урок, който хората взеха, беше, че ако искат да ги чуят, трябва да бъдат заедно, да бъдат много и да бъдат на улицата.
Протестът срещу кабинета „Орешарски“, проведен на 2 юни, е част от цялото това напрежение на 2013. Малко е да кажем, че то е породено от кризата, несправедливостта, бедността. То е резултат на масовото усещане, че България не се движи в правилната посока, но не и на някакво споделено разбиране коя е правилната посока. Изборите го показаха. Формациите на протестиращите получиха доста скромни числа в бюлетина на ЦИК. И то е не само защото в хода на кампанията не можеха да ги чуят и бяха отнесени от вихрушката на подслушванията и сблъсъка на големите, но и защото не успяха да защитят ясна и значима обществена кауза, да покажат единство и да посочат път. Сегашните протести, макар и много по-силно застъпени в социалните мрежи, отколкото по столичните улици,

отново се понесоха на стихията на отрицанието

Недоволството в България е ключов фактор, с който трябва да се съобразява всяка власт. Но то сякаш няма ясен адресат. От февруари насам протестиращите не приемат нищо, което се случва. Не приемаха правителството на Бойко Борисов. Не приемаха оставката на Бойко Борисов. Не приемаха партиите - направиха си такива и гласуваха за други. Не приемаха Русия и Турция, още по-малко САЩ. Не приемаха резултатите от изборите. Не приеха кабинета „Орешарски“. Най-вероятно не биха приели и друг кабинет със същия министър-председател или с нов премиер или кабинет, излъчен от ГЕРБ. Изглежда че когато в България въпросът за властта не е убедително решен, анархистичното чувство започва да доминира над всяко друго. Анархистите, исторически погледнато, все пак са предлагали някакви алтернативи, били те утопични. Тук критиките към новите министри не стъпват на действия или алтернатива на действия, а на пожелания в духа на десетте божи заповеди. „Не кради“. „Не лъжесвидетелствай“. „Не прелюбодействай“. „Не пожелавай жената на ближния си“. По-важна на четвъртия ден от кабинета обаче е максимата „По делата ще ги познаете“.

Избирателната активност на 12 май не беше висока, но гражданите, които гласуваха, изпратиха в парламента именно тези партии и никои други. И в рамките на парламентарното пространство не можеше да се състави друго правителство освен сегашното.

Политическата изолация, която ГЕРБ си спечели

с досегашното си поведение, не допусна други варианти. Ако правителството не беше избрано и мандатът пропаднеше и ако третият също така не се реализираше, щяхме да отидем към нови избори, и то най-рано през септември. Няма гаранции, че те щяха да минат с много по-висока активност или да произведат качествено друг парламент. Все пак партиите са същите и нови още не са се родили. Но България щеше да загуби още половин година в безвластие. Предстои ново увеличение на цените на електроенергията, срещу което нямаше да има кой да потърси решения. Тежките и драматични преговори по бюджетната рамка на ЕС в периода 2014 - 2020, проточили се повече от очакваното, щяха да минат с минималистичните претенции на България от времето на Борисов. Мониторинговият доклад на Еврокомисията за напредъка на България, който чакаме през декември, не би могъл да отчете някакъв напредък. Нямаше да има парламент, който да задвижи законодателно реформи. Бюджетът за следващата година по необходимост щеше да бъде подготвен от служебния кабинет и това щеше да остави с вързани ръце за година напред следващата власт, чиято и да е тя. Смислените искания на протестиращите през февруари щяха да отекват в празното поне до следващия февруари. На този фон обвиненията към Волен Сидеров, че направил възможно сформирането на правителство, са абсурдни. Опитайте се да обясните на някой французин, германец или англичанин, че задкулисно съглашателство, или по-тежкото - национално предателство, е извършил депутат поради факта, че се е регистрирал в пленарно заседание на парламента, и ще разберете, че една от много малкото прояви на политическа отговорност от страна на Сидеров бихме разпознали трудно в България, дори да ни я поднесат в чиния с лимонче в устата.
Правителство беше необходимо да има и то може да бъде оценявано само по този показател - дали е заработило в интерес на хората, или е продължило безвремието. А изглежда че

интересът на ГЕРБ, РЗС и НФСБ от такова безвремие

е значителен. Мнозинството протестиращи няма нищо общо с тези партии, но на практика обслужва тяхната линия на действие. ГЕРБ няма интерес от стабилно управление, не само защото е в опозиция, но и защото там растат страховете от постепенно разбягване на създалата се по места клиентела, от ходовете на прокуратурата, включително от пропукване на собственото единство. Лозунгът „Влязохме 97, да излезем 97“ е показателен за настроенията, които вълнуват ръководството и заради които много държи да демонстрира, че сегашното правителство произвежда само несигурност, хаос и улични вълнения, за да бъде в контраст със силата, стабилността и волята, олицетворявани от ГЕРБ. РЗС също иска избори, за да не изчезне. Те биха станали излишни, ако не владеят парламентарните банки и папките на някоя антикорупционна комисия. НФСБ фотофинишира на косъм преди бариерата и не иска да проверява търпението на електората си още четири години, особено в моменти, когато на техните конкуренти от „Атака“ им пари под краката. Трите партии, иначе различни в много отношения, тук са единни в надеждите си улицата да попречи на институциите да покажат ефективност. Дали ще покажат, е друг въпрос. Излезлите на 2 юни няма как да го знаят, няма как да го знаем и ние, преди да сме видели дали правителството ще се заеме решително да реализира приоритетите си. Възстановяване на държавността след сериозна

ерозия на институциите

и системата на разделение на властите, справяне със самовластието на полицейската машина, борба с монополите, шанс за бизнеса да поеме глътка въздух и да действа, без да е притиснат от държавен рекет и некоректност на държавата като платец - това са достатъчно сериозни каузи, за да бъдат каузи и на обществото, ако то прояви минимална първоначална добронамереност. Без обществена подкрепа не само правителството, страната няма да стигне доникъде. Не Волен Сидеров, българските граждани направиха възможно да има правителство и те ще го оценят по делата му.

Кабинетът „Орешарски“ наистина не въодушевява хората. В подобна ситуация на криза на представителството и умора от безпътицата няма как да бъде другояче. Важното е да работи добре. По-рано имахме кабинет, който въодушевяваше, но статистиката и хладилниците не го изпратиха с акламации.