33402 | 7 юни 2013 | 09:42

25 години от полета на втория ни космонавт - Александър Александров.

Изминаха 25 години от полета на България на орбиталния комплекс „Мир“. Много или малко са тези години, г-н Александров, често ли сънувахте преживяното горе в Космоса?
Двайсет и пет години за едни са много, за други малко. Но за мен те минаха като един миг, все едно беше вчера. Хубавото е, че човек има възможност да направи равносметка на своя жизнен път и извършеното от него. Тогава по време на тези 10 дни през 1988-а (7-17 юни) ние изпълнихме много богата и мощна програма, създадена от българските учени в Института за космически изследвания. И от разстоянието на времето още веднъж искам да им благодаря за труда, за тяхната самоотверженост в кратки срокове да създадат 9 уникални прибора. За първи път в света научните експерименти бяха компютризирани, благодарение на което успяхме да изпълним над 56 научни експеримента в четири основни направления: космическа физика и астрофизика, дистанционно изследване на Земята от Космоса, космическа биология и медицина и космическо материалознание. Някои от тях намериха приложение в нашето ежедневие.

Да полетите в Космоса ли беше най-голямата ви мечта?
Да, и тази мечта се зароди още в детството ми. Много обичах да чета книги - може да се каже, че бях прочел всичко в градската библиотека и снимката ми на най-добър читател висеше в коридора на библиотеката в родния Омуртаг. Тогава се запалих по написаното от Жул Верн и много научнофантастични книги, мечтаех да летя до други планети. Но в последните години от училище бях станал прагматик и знаех, че няма как все още страна като България да полети в Космоса. И се насочих към въздушния океан, все пак той беше по-близо до Космоса. Станах летец, и то военен - на изтребител бомбардировач. Служех в авиобаза „Безмер“, оттам и заминах за Центъра за подготовка на космонавти в Звездното градче.

Разкажете за началото - откъде дойде предложението към вас?
Беше през 1977-а в поделението в Безмер. Така се случи, че имахме нощни полети и ми бяха останали още две задачи за изпълнение. Но някъде около 3 ч. ме извика командирът на полка - тогава подп. Миланов, и ми каза: „Има телеграма. Сутринта в 8 ч. трябва да си в София. Не пише в кое поделение, но ще отидеш и ще го намериш. Хващай влака от Ямбол и заминавай.“ Нямаше как да не изпълня заповедта и тръгнах веднага. На 4-ти километър, където беше щабът, ми казаха, че трябва да отида в поделението във „Враждебна“.

Веднага ли разбрахте за какво става дума?
Не, доста по-късно във времето. Казаха ми само, че ме търсят за медицински прегледи, но без да уточнят за какво. В един момент разбрах, че пресяват целия летателен състав на ВВС. Организираха се групи от по 20 души, но не знаеш нищо - минал ли си или не. Заминаваш си, после пак те викат, пак се организират групи от по 20 души. Пресяваха, пресяваха, докато останаха 9, 7, после 4 и накрая двамата - аз и Георги Иванов. Разбрах за какво става дума чак по средата на подбора - търсеха се кандидати за космонавт.

Кога казахте на родителите си?
Ооо, нашите дори не знаеха закъде тръгва синът им. Казах им чак когато дойде време да заминавам за Москва. Дойдох в Омуртаг да си взема някои неща и тогава им съобщих новината. Не са ме изпращали на летището и т.н. Думите на баща ми бяха: „Синко, бъди достоен и не посрамвай родата.“

Има ли летци в рода ви?
Не, аз съм първият, а после ме последва и брат ми, който е 8 години по-малък и също стана военен летец-изтребител. Татко беше горски лесничей, а майка ми е шивачка.

Кое беше най-трудно в подготовката ви за полета?
Цялата подготовка беше много тежка, но реално най- трудно е да свикнеш с престоя в спускаемия апарат. Там влизаш в 8 ч. сутринта и излизаш в осем вечерта, като през цялото това време си сгънат на 4. Първите дни ставите и коленете те болят ужасно, но трябва да ги раздвижваш. Движиш се наляво-надясно, доколкото можеш. След това се свиква, но в началото е кошмарно.
 

Летателната подготовка как мина?
Тя беше свързана с тренировки със самолети как да скачим кораба с орбиталната станция. Това се отработваше до съвършенство. При парашутната подготовка пък се наблягаше как да управляваме тялото си в безвъздушното пространство при забавяне на отварянето на парашута при свободно падане. Изключително трудна е подготовката за оцеляване при екстремни условия. Имах щастието да мина две подготовки - зимна и лятна. И двете изпитания са много тежки. По време на първото ни хвърлиха в тайгата при минус 35 градуса, а при второто - в Черно море при силно вълнение.

На морски тренировки преди полета през 1988 г.

Каква е разликата?
Разликата е, че когато се приземиш на суша, се отстрелва едната стренга с пиропатрон, а когато се каца на водна повърхност, се отстрелват и двете. Иначе парашутът може да се намокри и да повлече спускаемия апарат на дъното. Тренировката предвижда, като се приземиш в океана или морето, по най-бърз начин да свалиш скафандъра от тялото, след това помагаш на другите за същото, обличаш топли дрехи и накрая върху тях слагаш хидрокостюма, който се херметизира около врата. Накрая трябва да напуснеш апарата - не се знае след колко секунди той ще потъне Тези тренировки се правеха с екипажа, предвиден да летим.

За колко време трябва да съблечете скафандъра и как става това?
Доста е трудно, но трае минути, скафандърът е много тежък. Съблича се през корема и понеже пространството е много малко - единият ляга върху другите двама (екипажът ни беше от трима души), те му помагат, след това те лягат върху него и така, докато успеем да ги свалим и после да се облечем пак по същия начин. Всичко това е съпроводено със синини по тялото, защото постоянно се удряш в някой ръб.

Какво е усещането след изстрелването на ракетата, когато буквално за секунди се набира голяма височина, за колко време се излиза в орбита?
Всичко много натоварва организма. При излитането много действа претоварването, защото само за 9 минути сме в орбита. Тогава най-натоварваща е безтегловността.

Но когато гледаме телевизионни кадри, в които се движите, летейки от едно място до друго в кораба, всичко изглежда толкова лесно и най- вече атрактивно?
(Смее се.) Да, така е, за наблюдаващите е голяма атракция, но истината е, че безтегловността страшно много въздейства на човешкия организъм. Навремето учените са смятали, че най-тежко за преодоляване ще са метеоритните потоци, радиацията, тежките междугалактични частици. Безтегловността според тях е била едва ли не райско състояние - летиш си в пространството... Само че ако беше така, всички хора щяха да летят през Космоса до всяка точка на земното кълбо. Както знаете, в Космоса предметите нямат тегло, а само маса. Представяте ли си - вдигаш нещо от 2-3 тона и тръгваш да го носиш нанякъде. Но създавайки му скорост, трябва да усетиш кога да спреш товара. Иначе може да пробиеш корпуса на станцията.

Обяснете защо е трудна за организма безтегловността?
Човешкият организъм е създаден да живее в условията на гравитация, а в космоса започва борба за оцеляване. Първото му действие е да изхвърли водата от

Целувка за тати при посрещането в Звездното градче.

организма (а тя е 80%). Стига се до обезводняване и ако не се вземат мерки, може да се стигне до смърт.

Колко вода трябва да се пие?
Няма изискване за количеството, но трябва да е колкото може повече. Заедно с водата излизат минералните соли - фосфор, калций, който пък е основата на костната система. Костите започват да омекват. От липса на натоварване мускулите започват да атрофират, затова носим костюми с ластици, чрез които всяко движение натоварва определена група мускули. Работи само малкият кръг на кръвообращение. Затова беше измислен специалният костюм „Чибис“, който, вакуумирайки тялото от кръста надолу, изсмуква кръвта към долните крайници и така захранва клетките с кислород, а експедициите може да летят година и половина-две. Освен това хемоглобинът намалява с 50% и започва да се изражда. Това са видимите изменения, но има и други на микробиологично ниво.

Каква е храната, промениха ли се вкусовете ви?
Месец преди полета ние имаме апробация на храната В Космоса обаче вкусовите рецептори се променят. Ако на Земята ми харесва сладко и кисело, там може да ми допадне повече горчиво, солено. Имаше първо, второ, десерти. Космическата храна въобще е много вкусна, питателна и калорична. Иначе от натоварванията по време на полета отслабнах с 4 кг. Няма как да напълнееш - постоянно изхвърляш вода, която трябва да се компенсира.

Как ви посрещнаха другите колеги, които вече бяха на орбиталната станция „Мир“?
Командирът Владимир Титов и бордният инженер Муса Манаров ни посрещнаха радушно. Скачването стана два дни след излитането - т.е. на 9 юни. Аз носех една истинска орхидея от Земята, получи се много трогателно. Извадих и омурташка сливова, надух родопската гайда, която носех специално като българска символика... Володя взе китарата и както се казва, купонът стана.

А как спяхте в Космоса, как ставаше къпането?
В Космоса няма нищо лесно, може да се каже, че всичко е трудно и необикновено. Спането зависи от броя на екипажа. Титов и Манаров спяха в отделни каюти, а ние със Савиних и Соловьов се разпределихме така - аз спях на стената, командирът - на тавана, а бординженерът - на пода. Важно е да се закачиш някъде. А къпането се извършва, разбира се, с вода и с кислородна маска, защото ако ти влезе вода през носа или устата, може да се удавиш.

Надявахте ли се да срещнете в Космоса извънземни?
(Смее се.) Когато бях горе, не видях, но може пък да са тук да ни гледат сеира. Иначе съм от тези, които вярват, че не сме сами във Вселената.

Преди години да стане космонавт сигурно е мечтало всяко трето дете, днес обаче мечтите са други. Дори това, че двама българи са били в Космоса, не е много познато на младите. Защо?
Това е жалко, но такъв е ритъмът на живота. Хората бяха смачкани и единствената им борба е за насъщния. Когато се бориш за него, нямаш време за мечти. Въпреки това нищо не оправдава родители и учители, които не възпитават децата в дух на патриотизъм и гордост от постиженията на родината ни.

Може ли да имаме трети космонавт, реалистично ли е? Преди две-три години Соломон Паси бе казал такова нещо?
Едва ли някой си прави илюзията, че изпращането на българин в Космоса сега е първата ни задача. Изпращането на космонавт не е самоцел, трябва да има сериозна научна програма и смисъл от реализирането й. Но това е скъпо нещо и трябва сериозно да се обмисли. Та Институтът ни за космически изследвания и технологии работи въпреки липсата на подкрепа от държавата. Наши прибори летят и сега на Международната космическа станция. Даже преди седмица именно синът на моя първи командир Романенко излезе в Открития космос и монтира прибор, съвместна разработка, в която участва и България. А ние все още не сме член на Европейската космическа агенция, тъй като България не си е платила членския внос. В същото време Румъния от няколко години е член на агенцията.

Синовете ви не искат ли да станат като вас?
Големият изкара школа за астронавти в Хюстън и завърши международни отношения в България, а малкият учи в Русия за летец, дори в момента има полети. Може да се каже, че са ме наследили. Ще видим, няма да спирам мечтите им.

А вие за какво мечтаете днес?

 Мечтата ми е България да заеме достойно място. Да си върне позициите, които имаше. Народът да благоденства. Тогава вече може да мислим и да мечтаем не само за Космоса, но и за пътешествия на други планети, други съзвездия, други галактики. Земята, погледната отгоре, е уникална - красива, крехка и нежна. А цветовете й са направо неповторими. Добре е да изпратим политиците в Космоса, за да се осъзнаят и да видят, че има място за всички.

Александров свири на гайда в орбиталния комплекс „Мир“, на китарата е Володя Титов.

(в. Преса, печатно издание, брой 152 (503) от 07 юни 2013)