24215 | 3 май 2012 | 15:44

от Кеворк КЕВОРКЯН

Бяхме държава, в която с трупове на лагерници от Белене са били хранени свине. А сега сме държава, в която уличните кучета се хранят с хора.

Това е несъмнен прогрес.

Историята за лагерните издевателства тръгна през април 1990 година от телевизионната програма „Всяка неделя“ - от една унищожителна поредица, която завари комунистите по бели гащи. Дори ген. Семерджиев, дългогодишен началник на Генералния щаб на армията, по-късно призна, че не е знаел и дори не е подозирал за тези издевателства. ,,Всяка неделя“ си свърши работата, но през цялото време внимавах да не подхранвам излишни преувеличения, те са работа на късните храбреци.

И какво, сега - в днешна България, кучета ядат хора по софийските квартали. Как ви се вижда това? Не вярвам подобно сравнение да ви се стори прекалено, едва ли

изминалите десетилетия толкова са напарфюмирали обонянието ви

въпреки безбройните спекулации и митове. Нещо може и да се е случило между тези два акта на българската хуманност, но колко струва то всъщност?

Не ми харесват бруталните сравнения. Но и не искам излишно да „сиропирам“ проблемите - други ви забавляват по този начин, други се хранят, като продават лъжата за достойнствата на днешна България, други си играят като инфантилни деца с различни спекулации.
Работата е пределно проста: можем ли примерно да решим енергийната енигма, пред която сме изправени, когато не можем да решим въпроса с кучетата убийци.

В българското блато опростяването е по-сигурният и далеч по-ефикасният инструмент. Нашите политици могат да си въобразяват, че са приютили в себе си най-сложния разум на планетата - да не губим време и да им признаем това. Само че тези хора-съкровища не са на мястото си в едно занятие, каквото е политиката, която иска преди всичко друго - яснота. Яснота. Тъкмо напротив - за тях е много по-изгодно всичко непременно и непрекъснато да бъде усложнявано, безкрайно замотавано и засипвано с някаква пепел…

И затова никой обикновен човек не схваща и никога няма да схване какво всъщност се случва около атомните ни централи. Навремето бяха събрани над 500 хиляди подписа срещу тънкото гласче на Кунева, която се съгласи да бъдат закрити двата блока на АЕЦ „Козлодуй“. При българската инертност можете да си представите за каква енергия става дума. И въпреки това и до днес никой не е в състояние да схване проблема. Ако сложите един до друг Румен Овчаров и Мартин Димитров, накрая ще решите, че тези хора говорят за различни неща. Философията на усложняването е много изгодна за българските политици, а нищоговоренето е тяхната стихия. Прости хора усложняват също тъй прости сюжети - но не казвам това, разбира се, нали.

Въпросът е какво искаме - да се превърнем в държава на фантазното „екоравновесие“, или в държава, в която има повече хуманност към хората, отколкото към дивите кучета.   

Плевнелиев продължава да прави опити да приватизира част от общественото внимание към Бойко и това си е направо смешно. Например вече твърди, че тъкмо неговите идеи се осъществявали в енергетиката. След време той ще се пише и строителят на магистралите, макар че беше само сомелиера на Бойко - подаваше му бутилките шампанско, когато откриваха разни пътни отсечки. А още по-късно сигурно

ще претендира, че е покръстил българите

- така кулминират българските политици. Темповете, с които Плевнелиев се вдетинява в самия себе си, са застрашителни. Кога стана калайджия, когато му почерня задникът. И това се случва по същото време, когато диви животни, които минават за кучета, оглозгват български граждани и деца - а той ни демонстрира електромобил! Това сме ние - не сме още дори за каруца, а вие, господа, се лигавите с електромобили. Не ми се вижда нормално президент да се превръща в рекламен агент, и то доста приповдигнат. Този автомобил струва над 35 хиляди евро, но се очаква българските тъпаци да хукнат да си го купуват. Стига, разбира се, да оцелеят през кучешките кордони.

Прекалено бързо Плевнелиев започна да говори на себе си. Това е маниакално търсене на публичност, нищо повече.
Но в словесните си пируети Плевнелиев предпочита да се пъчи с някакъв електромобил, вместо да каже две думици за дивите зверове, които пируват в българските селища. Но той фактически винаги избягва важните теми, а привидно ясното му говорене в крайна сметка е незначително и маловажно. Говори за 2020 година, когато отдавна ще бъде забравен, екстатичните му изхвърляния за „енергийната стратегия“ също са едно бля-бля. Утре корабът на мечтите ни ще вземе друга посока. Подобни кризи изобщо не се решават в кабинетите на някакви посланици, нито пък заради граченето на политолози, късни антикомунисти или пък на маргинални политици. Трябва да признаем обаче, че само те останаха постоянни в упорството и яростта си на ренегати. Настроенията и посоката при подобни магистрални въпроси се сменят много често - и това е голямата политика. Днес ти е приятел Саддам Хюсеин, а утре го обесваш, днес ти е приятел Кадафи, утре го содомизират не без твое участие. Така и ние - днес не ни трябва „Белене“, утре ще ни дойде друг акъл. С подобни пируети живее политиката, тя се храни с това, тя черпи енергия от собственото си непостоянство,

само диктаторите са гранитно постоянни

В това непостоянство фалцетните гласчета са най-дразнещи и излишни, но те пък претендират да бъдат непременно чути, ние сме държавата на фалцетното политическо говорене - мяу-мяу.

Какъв електромобил, по дяволите, когато кучета ядат хора. Кучета оглозгаха и унизиха един професор - а цялото президентство не струва колкото този човек. А пък целият „Дондуков“ не струва колкото един детски живот - ако вие това не сте проумели, нищо не сте проумели - натоварете любимите си кучета в електромобили и тръгнете към Марианската падина.

 

Всичките кучета на този свят не струват колкото едно дете, всичките. С това убеждение правете политика, не с друго.
Няма какво да се заблуждаваме - лигавенето с кучешкия проблем недвусмислено показва нехуманната същност на днешната политика. Ако това ви се стори пресилено - приемете поне, че сме изправени пред едно скрито безразличие, сякаш българските политици вече се раждат с това безразличие, те сякаш са хора с уморени или направо увредени чувства. И не им остава друго, освен да се лигавят в кратки безсърдечни етюди - и те като „природозащитниците“, които не защитават нищо друго освен собствените си задници.
Ако пък още не ви харесва думата „лигавене“, ще я заменя с „флиртуване“ - тя пък е още по-отвратителна в българската политическа практика. Така един кмет флиртувал по време на кандидатската си кампания - историята е съвсем достоверна, реална. Циганите от едно градче му се оплакали от кучетата, а той им обещал да ги кастрира. Тогава един циганин рекъл: „Ама те не ни е...т, бе, г-н кмете, те ни хапят!“.

Остроумно, но и отвратително. Това не може, за жалост, вече да се роди в обикновения български разум, онези витални волнодумци обаче все още схващат разликата между кастрирането и другото. Всъщност

кастрирането се оказа великият инструмент на Прехода

- колко идеи, какви отношения и постижения бяха кастрирани неумолимо. Вие си ги припомнете - това ще бъде едно полезно упражнение за лоялност. Към вас самите.

Защото българската хуманност вече живее единствено с лоялността към животните.

Газим в океан от безсърдечие. На някакви типове от „Екоравновесие“ им счупили стъклото на минибуса - ах, каква драма, нямало да могат да работят, не знаели дали това не е някакъв атентат срещу тях, още малко да се изкарат жертви на „Ал Кайда“ - абсолютно коравосърдечни типове, сърцата им са празни, в тях няма място за жертвите - и това добре си личеше по телевизията. Никакво равновесие не могат да постигнат подобни хора.

И как да не си спомни човек за „Екология на духа“ на големия руски мъдрец Дмитрий Лихачов. Изтървахме изобщо духа, дори не говорим за това - а ако някой го направи, ще изглежда демодиран. Онези от буса са „еколози“, а пък Лихачов - най-мъдрият и проникновен еколог, е изпратен в забвение. Духът е нещо, което вече е срамно, силиконът е важен - телесата да се люшкат, а не Духът да се терзае… Затова сме се превърнали в държава, която не може да се справи с едни кучета - та ще се справи с недоимъка и грижите на хората.

Искам да кажа две думи и за Фандъкова. Тя сигурно знае, че Историята ще бъде милостива към кмета, който е построил язовир „Искър“, или към онзи, който е направил метрото. Нека да е наясно, че тя ще запомни и онзи кмет, който ще изтреби дивите кучета - дотам сме стигнали.
Фандъкова е интересна фигура - притежава всичко онова, което значителна част от днешните политици изобщо не са сънували. Тя е специален случай - има излъчване, въздържаност, но и добре прикрита, ненатрапчива сила, които не могат да се купят от политическия супермаркет. Нека направи нужното - и най-накрая да преодолеем този срамен проблем. Все някой ден паметта ни ще се смили над нас, за да забравим и какви зверства сме търпели. Нищо от това, което повечето политици правят, не струва колкото едно унищожено дете. Представете си го само – 5 - 6- годишно, проглежда нагоре към звездите и тогава внезапно попада в пастта на някакво чудовище, изникнало като от някакъв кретенски задокеански филм на ужасите. Представете си какво става в съзнанието на това дете. Представете си го - и не бъдете жалостиви.

***

Бях почти привършил този текст, когато по NATIONAL GEOGRAPHIC попаднах на епизод от филма „Говорещият с кучета“ - някакъв обучаваше свирепия булдог Бела да бъде добро момиче. Това ли е спасението?

Ние имаме нужда да обучаваме хората да бъдат добри - но това няма да се случи, докато те са глозгани от кучета.