23484 | 15 юни 2013 | 12:28

Моят дом е моят личен Шенген

С любимата си Мария Игнатова.

Наближава представление номер 200 на  „Вражалец”. Как се предпазвате с колегите ти от износване - променяте текста, погаждате си номера?
Наистина го играем вече шеста година. Винаги има реална опасност от износване, когато играеш дълго едно представление. За да не се случва това нещо, аз лично, преди да изляза за всеки спектакъл, си припомням основните задачи, които съм си поставил още преди премиерата, основните черти на героя, жалоните, етапите,  конфликтите. Винаги си правя едно „минаване“ през цялата пиеса - кой съм аз в пиесата, кой е моят герой, срещу какво се бори. И това ми помага много да вляза в образ. Искам всеки път да е като за първи път. Защото животът извън сцената е хаос, занимаваш се със стотици неща. Не можеш от улицата да излезеш на сцената и да започнеш да играеш. Това е непосилно. Затова отивам един час преди спектакъла в театъра, съсредоточавам се, виждам през какво минава моят герой.

 Този ритуал за всяка роля ли ти е?
Не е ритуал, а навик. Иначе, преди да изляза на сцената, винаги се прекръствам. Казвам си: „Господ е с нас и ние сме с него.“ Обаче ако ти кажа, че не правим импровизации, ще си изкривя душата. При 200 представления е нормално да вкарваме нащи нещица, да импровизираме, да освежаваме, за да се държим будни и живи.

Текстът на Ст. Л. Костов след повече от 100 години се оказва универсално приложим към българската действителност...
И не само той - ами „Двубой“ на Вазов и „Службогонци“, и „Големанов“ на Костов... Това не говори много добре за нас, българите, защото тези пиеси са писани преди век, а щом са актуални и днес, значи българинът не е мръднал много крачки напред. Тарикатлъкът, дребното хитреене, поведението на властимащите не се е развило и затова пиесита са актуални и сега.

Е, ама и вие намесвахте властимащите в сюжета - един от героите говореше с гласа на Бойко Борисов...
Това си беше импровизация на Любо Нейков. Но във „Вражалец“ кои са главните герои - попът и кметът в едно малко селце. Появява се един тарикат, който вижда колко са елементарни и двамата, как ламтят за богатство, и решава да ги измами. И в момента има такива хорица, които искат без труд и почтеност бързичко да забогатеят.

Е, и вие имате „далавера“ от това представление - след него няма нужда да вечеряте. Много „реквизит“ се яде на сцената.
Чак пък много! На две места ядем. Гледал съм пиеси, в които се хранят през цялото време. В началото на представлението една попара трябва да ям. Така го измисли, Бог да го прости, режисьорът Георги Стоилов. И след това хапваме едно пиле. Светлин, синът на постановчика и директор на театър „Мелпомена“, който наследи баща си, нерядко ни  изненадва. На мен вместо попара ми е сипвал мюсли, но най-забавно беше, когато ми сложи шкембе чорба. Ама беше толкова люта, че не можех да си кажа репликите и Любо Нейков отнякъде изнамери вафли и започна да ме тъпче с тях, за да преглътна. По големи празници - Коледа, Великден, вместо пилето Светлин ни е носил печени прасета, пуйки, огромни телешки ребра. Аз на Любо Нейков съм му казвал, че след тази сцена за него пиесата свършва. Дори съм предлагал да излезем в антракт, докато се навечеря. Имало е моменти, когато той ми казва: „Пич, ти си съкратил тази сцена“. Защото в нея той няма много реплики, нагъва си мръвката и говоря главно аз. И на него му се струва, че аз съм съкратил сцената и той няма достатъчно време за хранене. Казвам му: „Виж пиесата, карам си по нея, времето е същото“.  Дори го майтапим, че преди да заиграе във „Вражалец“, е бил по-слаб. Но това е част от неговия чар и обаяние.

Как попадна в театър „Мелпомена“, където играеш не само във „Вражалец“, ами и в „Благородният испанец“?
Знаех за тях, но нямахме допирни точки. В един ден изненадващо дойде предложението от Георги Стоилов да вляза в това представление. С удоволствие приех, защото бях гледал техни неща и ми се влизаше в тази компания. За жалост Георги Стоилов си отиде, Велко Кънев също не е жив. Отиват си хубавите хора. В началото ме бяха разпределили да играя Вражалеца и тази роля е най-близка до ума за мен. Но Жоро явно е искал да извади нещо различно от мен, за което съм му благодарен.

Митко, ти си забавен събеседник и хората очакват от теб непрекъснато да си смешен като Жоро Бекъма с маймунджилъците от екрана. Как се справяш с натрапчивото внимание?

 Преди много се стараех да угаждам на хората, защото те естествено искат да видят в мен екранния орбаз на динамичния, живия, усмихнатия, забавния... В началото се опитвах да оправдавам очакванията им, но напоследък не се насилвам да го правя. И аз съм жив човек, имам своите проблеми. А да угаждаш  на всички, много изпива енергията. От няколко години вече не искам да съм в центъра на купона и център на вниманието, предпочитам да стоя по-встрани. Дори с риск някой да каже „абе, ти не си същият“. Ами няма как да съм като Жоро Бекъма, сигурно и онзи, дето ми го казва, не е същият като на работното си място. Запознах се с една жена онзе ден във Варна. Тя ми каза: „Ама ти в живота май нямаш чувство за хумор, малко си ми скучен.“ Няма нищо лошо в това. Искам да изглеждам така, както се чувствам, без да играя непрекъснато.

Къде се скриваш, за да бъдеш себе си?
У дома. Прибирам се, не искам никой да нахлува там, много пъти са искали да снимат в дома ни, но отказвам категорично. Това е моето лично пространство, моят личен Шенген.

Натоварва ли те непрекъснатото любопитство към личния живот?
Аааа, абсолютно! Но това е част от играта, ако си решил да бъдеш публична личност. Хората се интересуват от личния живот, така е по цял свят. Нормално е, стига да не са агресивни. Да не говорим, когато се публикуват глупости, без сянка от истина по мой адрес. Но вече съм свикнал да не им обръщам внимание. Спрял съм да се ядосвам, както го правех преди години. Претръпнал съм. Вече съзнавам, че не всички хора ще ме харесват. Като по-млад актьор съм искал да допадам на всички, сега вече знам, че ако ме харесват всички, не е нормално.

Значи си помъдрял.
Не съм малък - вече 41-вата си година карам.

Тогава вече си свикнал с несгодите на чергарския живот?
Абе, знаеш ли, Светлин (Стоилов, директорът на театър „Мелпомена“ - б.а.) иска неговите актьори да се чувстват значими, обичани, глезени, ухажвани. Чест му прави! Колегите преди първото турне ми говореха: „Сега ще видиш колко добре пътуваме, в какъв лукс спим.“ Викам си: „Супер!“. Предпремиерата на „Вражалец“ беше в Монтана. Имахме почивка два часа в хотела. Чаршафите скъсани, стаите - руини. И оттогава излезе приказката, че откако аз съм дошъл, съм смъкнал нивото. (смее се) Но Светлин, понеже също е актьор, ни обича и гледа по всякакъв начин да ни угажда. Дори понякога прекалява. Защото ние сме такова племе, че пръст като ни подадеш, веднага захапваме ръката. Казвал съм му: „Недей толкова да ни глезиш, лошо ще ни научиш и ще си патиш.“

Със Светлана Бонин (вдясно) и Десислава Бакърджиева.

Финалната ти реплика във „Вражалец“ е :„На кого се смеете? На себе си се смеете“. Не е ли прекалено актуална в днешната политическа обстановка?
Актуална е, как не! И хората, когато я казвам, тръгват да се смеят, но усмивката им леко замръзва и в очите им плъзва замисляне. Хората се забавляват, но когато осъзнаят, че онези, на които се смеят ,са едни от нас. Ние ги преувеличаваме, преекспонираме ги, за да се видят недостатъците им, но те съществуват до ден днешен.

Според теб кой е най-големият „вражалец“ в съвременната българска политика?
О, не ме карай да цитирам имена! Политиката е нещо далеч от мен. Аз нямам нищо общо с нея. Дори когато водя „Господари на ефира“, си личи, че нямам привързаност към никоя политическа партия. Не че имаме някаква забрана в шоуто. Предаването е такова, че се чувстваме свободни - който сгафи, който се издъни, да го критикуваме, да получи Златен скункс.  Който го заслужава, няма значение от какъв цвят е и от каква партия - връчваме му го. Цензура няма. 

Вълнуваш ли се от политиката?
Разбира се! Винаги ходя да гласувам, защото смятам, че всеки трябва  да го прави. Не може да казваш: „Ееее, как ни управлявате вие?!”. Ами ти като не си отишъл да гласуваш, да изразиш мнението си - откъде имаш очи да критикуваш. Къде ти е гражданската позиция?! Задължително трябва да гласуване, за да не се сърдим на себе си.

И за да не влизат политиците в пиесите.
Естествено! Това е мъката на българина - мисли си, че може всичко. Част от проблемите идват от това. Всяка жаба да си знае гьола. И всеки да се занимава с това, в което е наистина добър.

С Мирослав Косев в „Благородният испанец“.

(в. Преса, печатно издание, брой 160 (511) от 15 юни 2013)