36734 | 31 юли 2012 | 16:07
Само преди месец в Брюксел лидерите на 27-те от ЕС се поздравиха, че са постигнали полезен компромис и са свършили добра работа. Крайно време беше! Както иронично пресмятаха някои, това беше 19-ата поред „среща на върха“ за борбата с кризата. Работата е, че само месец по-късно юнската среща все едно не я е имало.
Гърция се готви да иска допълнителен кредит - навярно още около 50-ина млрд. евро, които да се добавят към уговорените досега. Лихвите, с които Испания и Италия се нагърбват, за да получат нужните им заеми от пазара, запълзяха отново нагоре. И нещо, което никой не предвиждаше на съвета в края на юни - сега и Германия е на мушката. Агенция „Муудис“ промени оценката за тенденцията й от стабилна на негативна и не е изключено в близките месеци не само Германия, но и Холандия, и Люксембург да видят своите прословути „три А“ (ААА) в някаква степен накърнени. Засега все още неофициално, но се говори, че за да бъде спасена испанската икономика, ще трябва да се сложат на масата 500 - 600 млрд. евро. Което би означавало почти „изгребване“ на ресурсите на разните спасителни комбинации, измислени от лидерите на страните и от комисията и Европейската централна банка. И според мнозина Гърция върви неудържимо към изпадане от еврозоната с всичките негативни последици, които това би имало за еврото.
В сряда и в четвъртък на отминалата седмица испанският министър на икономиката посети колегите си в Берлин и в Париж, за да обсъдят с неприкрита тревога как вървят нещата. След срещите почти по идентичен начин бе апелирано „да се бърза за изпълнението на взетите в края на юни решения“. Кой да бърза? И въобще що за решения на съвета на лидерите са това, щом сетне отделни министри трябва да апелират за изпълнението им? Френският вестник „Монд“, за всички, които не са разбрали, го каза в една до трагизъм откровена уводна статия. Съветът на лидерите на ЕС взема решения, но след това политическите ръководства на всяка от страните си ги прилагат по свои си мерки и критерии. Това е положението, и то напълно обяснява защо месец след съвета през юни икономическата реалност налага въпроса имаше ли въобще такъв съвет?
И ако не си затваряме очите, налага се да констатираме, че не е само теренът на борбата срещу икономическата криза в подобно положение. Гражданската война в Сирия продължава вече повече от година. Жертвите надминават няколко десетки хиляди. Непрестанно въпросът се обсъжда, приемат се или се отхвърлят резолюции в Съвета за сигурност на ООН и т.н. Засега единствената реална перспектива, която се очертава, е конфликтът да стане още по-голям. Валят едно от друго по-остри обвинения: от САЩ и западноевропейски страни срещу Русия и Китай, от тези двете към САЩ и техните съюзници. С други думи - няма какво да се направи! Интересите на големите не съвпадат помежду им - то не е нещо ново, затова почти всеки е готов да го приеме като една необорима реалност.
Дали обаче, като поставим една до друга почти безплодността на решенията на политиците спрямо икономическата криза и спрямо военните конфликти, не е време за заключение, което да отива оттатък констатацията за различните интереси на държавите? Не сме ли съвременници и свидетели на едно ограничаване на потенциала на политическите ръководства да вземат и да осигуряват приложението в действителността на жизненоважни решения?
Защото глобализацията е една реалност. Но нямаме ясна оценка - или може би се страхуваме да я изречем - тази глобализация в каква степен ограничи потенциала за вземане и изпълнение на решения от политическите ръководства. Включително и на големите, силни и богати държави. И дори може би най-вече именно на тях. Но страхувайки се да направим и изразим тази оценка, всички се поставяме и живеем в една лъжлива среда. Поелите по един или друг начин отговорност за обществените интереси се правят - и може би донякъде си и вярват, - че нещата зависят от тях. Докато като последица например от глобализацията същността на процесите протича високо над главите им.
Кой от лидерите ще има доблестта да подкани подобните му да отворят очи и да видят по-отговорно и по-реално своето място и истински възможности да решават трудните проблеми на нашето време? И дали с една преоценка на ролята и отговорността на политическите ръководства спрямо реалните световни процеси няма да се създадат условия за избягване на редица погрешни и най-вече безплодни решения?
Мобилна верси
RSS
