14599 | 29 юни 2013 | 10:52
Година след година все спорим - гражданско право или гражданско задължение е гласуването? По-кратко - демократично ли е задължителното гласуване? Най-кратко - да го въведем ли? Ако си имахме български Тери Пратчет, той би казал, че у нас мненията по този въпрос са като дупетата - всеки си има по едно.
Как е по света? Гласуването е задължително в 23 държави. Някъде то се прилага строго и с предвидените наказания (Аржентина, Австралия, Бразилия, Конго, Еквадор, Люксембург, Сингапур, Уругвай, Перу), някъде на задължението се гледа през пръсти (Белгия, Гърция, Мексико, Панама). На едни места задължението се отнася за всички, на други от него са освободени гражданите над 65 или 70 години. Ако белгийски гражданин не се е явил най-малко 4 пъти на избори в продължение на 15 години, може да бъде лишен от някои граждански права, да не говорим, че още преди да са изтекли тези 15 години, на негласувалия ще му бъде трудно да си намери работа в обществения сектор. В Боливия няма да може да получи заплатата си от банката в продължение на три месеца. В Гърция негласувалият може да има сериозни затруднения при вадене на нов паспорт. В Мексико се налагат така наречените безвредни санкции - труден достъп на детето на неизрядния гражданин до детска градина например. В Перу избирателите са длъжни да носят карта, удостоверяваща гласуването, защото иначе
няма да бъдат обслужени в институциите
В Сингапур неотишлият до урната се изважда от избирателните списъци и се включва отново само след като обяснението му бъде прието за основателно. Колкото и странни да са санкциите, те си приличат по посланието - ти, който не гласуваш, затрудняваш демокрацията и затова демокрацията ще те затрудни, поне временно, поне за някои неща.
Нека го кажем без увъртане: задължителното гласуване е толкова демократично, колкото и задължителното плащане на данъци. Нещо повече: то е абсолютно точно толкова демократично. Да преговорим какво представлява държавата. Тя не започва като родината според една песен - „от картинка в твоя буквар“, а започва от готовността на едни хора да сключат договор помежду си за създаването на институции. Договорът се нарича обществен, институциите се наричат държава. Едната страна на този договор са гражданите, те плащат данъци, с които се издържат институциите, които са пък другата страна на договора. От своя страна институциите се задължават да работят за гражданите.
Общественият договор не е безсрочен, той се подновява на избори. Там се решава коя партия ще има правото да ръководи институциите и да определя данъците, които всички сме длъжни да плащаме. Тази партия обаче се избира от онези, които са отишли до урните, а не от всички нас, защото за разлика от данъците гласуването не е задължително. Тук дори не става дума за това, че голяма част от отишлите до урните са отишли не като свободни граждани, а като подкупени от партиите хора. Тук въобще не става дума и за това, че изборите у нас
не са демократично, а развращаващо събитие.
Тук става дума единствено за това, че една малка част от нас отива и подписва договор, който после всички сме задължени да спазваме. Това по-демократично ли е, отколкото ако всички граждани бяха задължени да се подпишат под обществения договор с бюлетината си? По-демократично ли е да плащаме данъци за издръжката на институции, които не са избрани от всички нас и на всичкото отгоре не работят за нас? То няма и как да работят за нас, щом въобще не работят. И как можеш да им търсиш отговорност за неспазването на договор, под който не си се подписал?
Правата и задълженията съвсем не са двата края на една тояга, както се опитват да ни обяснят. Те са кръг: правата раждат задължения и обратно. Гласуването е гражданско задължение, защото гласуването е подписването на договора, който прави институциите легитимни. За да е законен един договор, той трябва да е подписан. Подписването на договора е задължение. Правото да гласуваме произтича от това задължение и то е право в смисъла на това, че не може да ни бъде отнето, тъй като произтича от първичното ни гражданско задължение. Тоест, ние имаме правото да гласуваме, защото никой не бива да ни пречи да изпълним задължението си.
Управлението черпи своята легитимност
от съгласието на управляваните. Ако само половината от управляваните са отишли да се съгласят кой ще управлява, това напълно легитимно управление ли е? Или 50 процента легитимно? Или е нелегитимно. А ако по-малко от половината са отишли до урните?
У нас обаче отношението към задължителното гласуване не се изгражда от отговорите на тези въпроси, а по инерция или по сметка. Инерцията е, че всяко задължение е обратно на гражданските права и че щом гласуването преди 1989 г. беше негласно задължително, значи сега трябва гласно да е незадължително. А сметката е: ами тогава как ще купуваме избирателите, вотът за ДПС по този начин ще олекне ли, или ще натежи? При гласуването през 2006 г. 27 народни представители се обявиха за задължително гласуване, 110 бяха против, 10 се въздържаха - всеки според това как математически го засяга подобна промяна. Само „Свидетелите на Йехова” отричат задължителното гласуване по духовни причини, всички останали си имат по-прозаични.
Един от най-солидно звучащите аргументи против задължителното гласуване е, че да не се отиде до урната е не само гражданско право, но и гражданска позиция - „няма да им гласувам“ и „не виждам нито едно име, на което да дам доверие“. Само че задължителното гласуване не отнема това право. При него може да се гласува с невалидна бюлетина, с бяла бюлетина, с опция „Никой от посочените“.
Така отрицанието е още по-очевидно
по-преброимо и по-ясно заявено. Бялата бюлетина е по-силна позиция от мързела да отидеш до урната, маскиран като граждански протест. Само че у нас има партии, които си люлеят краката на клона на ниската избирателна активност и нямат никаква сметка да го секат. Онези пък, които биха имали сметка от по-висока избирателна активност, са чистофайни теоретици и не смеят да излязат от страниците на най-съкратеното издание на речника по демокрация, в който думата
„задължително“ е заподозряна в тоталитаризъм.
„Ти коя си, че да ми казваш да ходя на училище?“ Това е Стефка, на 11 години. Намерила е обувки в контейнера и балансираща на високите им токчета, се клатушка да проси из уличните кафенета. Стефка живее в демократична държава, не й подхожда на демокрацията да насилва Стефка да прави нещо, което никак не й се прави. Тя не разбира защо трябва да учи. Училището е за будалите. „Аз съм никоя, обаче ще ти купя баничка само ако можеш да прочетеш какво пише тук.“ Стефка след няколко години ще гласува, някой ще й плати за това, без да се интересува дали може да чете. „Те пък кои са, че да ме задължават да им гласувам“. Това е един познат. Един от многото, който мисли, че като сме се покатерили на високи токчета, сме пораснали.
(в. Преса, печатно издание, брой 174 (525) от 29 юни 2013)
Мобилна верси
RSS
