17069 | 6 юли 2013 | 10:26
„Дайте най-сетне оставка, че да ходим на море!“ - нервно апелират протестиращите към правителството. По-лабилните вече отпрашиха. Аз също. Лято е... Морето плиска с топлота вълните си. Пясъкът пари под нозете. Плажът гъмжи от хора - интелигентни хора, които културно се радват на отпуската си. Ех, курорт...
Шляпам бос по пясъка и се обливам в пот. Няма нетатуиран човек наоколо, а татуировките - коя от коя по-хубава, по-естетична! Сякаш съм на изискано ревю. Ето онова семейство там... Тя е по монокини - готините ѝ цици привличат окото на истинския ценител с това, че върху тях някак меланхолично се полюляват слънчогледите на Ван Гог, като самата ваза започва от синята прашка на жената. В същото време мъжът културно показва бицепси и има защо - единият представлява логаритмична таблица, а върху другия е доказателството на Питагоровата теорема . абе, ученото си е учено... На два-три метра от жената и мъжа русо момиченце, може би това е дъщеричката им, рови с лопатка в пясъка и току се плясва по гърдичките си, където една нахална мушица все се мъчи да кацне като нотичка върху партитурата на „Лунната соната“.
- Сладоледа, молим! - минава край мене сладоледаджията.
- Дай един - казвам и със завист гледам косматия му гръден кош, върху който „Запорожци пишат писмо до султана“.
Не ми е писано обаче да се порадвам на сладоледа си - някой ме блъсва и го изпускам на пясъка. Поглеждам разярен, но гърбът на злосторника вече изчезва във водата - пламнал от слънцето, огненочервен гръб, на който успявам да прочета „Не се гаси туй, що не гасне!“...
Все пак бързо минава ядът ми - отново се захласвам. На плажа се е появил мечкар и стърже с гъдулката си. Върху циганския гръб някак съвсем естествено се катерят прочутите мечоци на Шишкин. А когато пък мечката се изправя на задните си крака, се вижда, че коремът ѝ е остриган нула номер и там колкото артистично, толкова и природозащитно грее ликът на самата Брижит Бардо! Хм, някой споменава, че мечката е избягала от парка „Белица“, за да се върне при стария си стопанин - ех, на това му се вика любов към професията!
Точно в този момент пред мене застава младеж - на гърба му с красив шрифт е „набран“ сонет от Шекспир: върху лявата плешка сонетът е на английски, а върху дясната - в превод на великия Валери Петров. Усетил може би с някакво шесто чувство, че ми пречи да виждам, младежът се отмества, поглежда ме и ми смигва свойски. Аз обаче извръщам глава - сълзите напират в очите ми. Целият съм облян в пот, целият... Защото аз не съм като другите.
Аз съм по риза. Дори ръкавите си не смея да запретна. Да си имам акъла - кьорава татуировка нямам, а на плаж съм тръгнал...
(в. Преса, печатно издание, брой 181 (532) от 6 юли 2013)
Мобилна верси
RSS
