36772 | 8 юли 2013 | 11:25

Брюкселски сметала под възглавниците от Кеворк КЕВОРКЯН

Водевилното изби на повърхността на Протестите - и за жалост ще взема все повече превес. То няма нищо общо с неотстъпчивите умни хора, които търсят промяната; както във всички други български шумотевици, напред се тикат онези, които искат най-вече внимание за себе си. Някакъв си сложил маска на Волен, облякъл и усмирителна риза - и готово, решил проблема. Все така се оправят българските несгоди. Отгоре на всичко във всеки нашенски показен бунтар има един миниатюрен Бенковски - също толкова буен и несмислен, един подпалвач като онзи: запалил китното Панагюрище и рекъл, докато се радвал на картинката от близкия хълм: „Аз моята си я свърших - нека Русия да дойде да довърши работата!“

Сега очакваме поборникът срещу Волен да си сложи маска на Костов,

да си нахлузи и каска на металург от „Кремиковци“

- и да направи нов фурор, поне за себе си. Може да си облече и униформа на стюардеса - колкото да подсети тълпата, че не само комбината „Кремиковци“ подари за един долар Костов - този велик чорбаджия на Прехода, ами и авиокомпанията „Балкан“ подхвърли също за нищо - другото да не го броим. Но за нас „лудият“ винаги е по-безопасен, а разпасаният апаш само събужда благоговението ни.
Ако сега бунтарите от „Атака“ броят полетите на Бойковите министри с Авиоотряд 28 и искат съд за него, тогава Костовият кабинет заради приватизаторските му умения направо в орландовския крематориум ли ще го пращат? А щом Станишев имал над 200 полета повече от Бойко - него пък какво ще го правят?

За едното се вдига врява до небесата, за другото тънем в блажено мълчание. Публичната активност у нас неизбежно се изражда в дребнотемие, тя няма особено полезни ходове. И то главно защото историята винаги се чете на части, обособени една от друга - така е било и така ще бъде. Мнозина се страхуват да видят цялостната картина, особено неудобна е тя за сезонните първенци.

И Димитър Иванов каза нещо озадачаващо тия дни: можело да се използва мъдростта на Костов, зрелостта му и пр. Той вече го вижда като един Старейшина, от когото трябва да се изтупа прахолякът, за да влезе и днес в работа. А само преди десетина години Д. Иванов състави една ценна книга за достоянията на соца - „От Девети до Десети“: „един опит за надпартийно послание към бъдещите читатели, което да им припомня създаденото от техните предшественици“. Но изглежда вече е забравил за нея, след като предлага да бъде използвана мъдростта тъкмо на Костов, който обезцени и направо разсипа някои от най-ценните стопански притежания на миналото. Не мога да разбера

това сиромахомилско отношение към Историята

- и то от човек като Д. И., който е написал 2 хиляди страници за ролята на лидерството. Излиза, че щом сегашните политикани не са стока, 8-каратовият Костов веднага става 24-каратов. Това е политическа алхимия, нищо повече. И в крайна сметка пак се очертава линч за „лудите“ - и реабилитация за сръчните приспособенци.

Друго обаче е далеч по-важно. Опасявам се, че една чудесна, спонтанно създадена Общност, която придава дух на Протестите, в скоро време ще се разпадне. Извън всичко друго Протестите издават и една жажда за сближаване, те са опит да се преодолее отчуждението, за което вече никой не говори. Преди 40 и повече години Цветан Стоянов написа книгата си „Нишките, които се прекъсват. Проблемът за алиенацията в литературата и обществената психология на Запад“, с която събуди и някакви представи за българското разединение по времето на соца - тогава това се схвана като нещо революционно. Преходът обаче сякаш предполагаше в природата си това разобщаване - и то се смяташе за толкова естествено, че не се коментираше дори и с половин уста: щом си поданик на това келяво време, значи си разединен, захвърлен, преоценен и пр. Затова гледам на протестните шествия като на начин да се избегне, извън всичко друго, и отчуждението, макар и за кратко - шествията ни го показват убедително; довчера непознати хора се търсят един друг, за да крачат редом, изглежда се оформя някаква нова представа за човешката близост.

Разбира се, основното усилие е насочено в друга посока: да се направи опит - може би за последен път - да се преодолее леденото отчуждение на обикновения човек от политиката, което е толкова очевидно през последните години.

Но вече ми се струва, че няма достойно решение за никоя от страните в Сблъсъка. Енергията на Протестите сякаш замира - извън това равнодушие - и заради още една причина: властниците ще капитулират по-скоро заради пощипванията по бузките им от брюкселските надзорници - сега най-вече заради Волен, което си е направо неразбираемо, като знаем какви ги вършат примерно националистите във Франция или Холандия. Но Станишев се страхува много повече и от най-безобидната забележка на своите опекуни, отколкото от каквато и да е щуротия на Волен, и в крайна сметка вероятно ще отстъпи властта.

Не заради протестите или каквото и да е друго, а заради щип-щип по бузките. Не заради бакалски подредения от случайността Парламент, което го прави невъзможен за разумно функциониране - а заради тия пощипвания. Още един-два пъти щип-щип - и Станишев ще хвърли оставката. И така ще излезе, че народната енергия пак ще е отишла на вятъра - така поне ще представят развръзката. Грозно и обидно ще е, ако по този начин се похабява колективният ентусиазъм, но е неизбежно, когато нашите първенци спят с брюкселски сметала под възглавниците си. Има и друго - и то се отнася до Орешарски. Той беше финансов министър в кабинета на Станишев по време на могъщата и направо страховита учителска стачка - и по никакъв начин не подсказа, че тези неща му влияят; той не е устроен да се предава лесно, емоционалната му сухота го прави много устойчив в подобни случаи. Но и Орешарски щедро ще бъде пожертван - пак заради щип-щип по бузките, - колкото да му стане ясно, че за хората, които го подбраха, личният му конфуз няма да има никакво значение.

Автоканибализмът на опекуните му

пролича няколко седмици преди изборите, когато съвсем неразумно и дори предизвикателно го обявиха за своя кандидат-премиер. И по този начин го оцветиха със собствената си розова боя, която иначе усърдно продават като червена. Това пък отпуши и злословията по адрес на Орешарски, както и пристрастното тълкуване на неговите митарства в СДС, а сетне и в тройната коалиция - като в същото време услужливо се забравяше, че той винаги е бил търсен като опитен и многоуважаван специалист. Но сега тия от БСП направо направиха всичко възможно, за да го представят като марионетка, което никак не е справедливо, понеже той ги превъзхожда многократно. Мярката в тази партия отдавна е нарушена - и пак заради проклетите пощипвания. Станишев даже не се интересува какво впечатление ще направи на публиката послушническото му поведение, та ще мисли за Орешарски.

А и пощипванията вече изобщо не се схващат като унизителни за политиката, като дълбоко оскърбителни и неприлични. Те са станали част от някакъв ритуал, който нахално ни се тика в очите - сякаш става дума за върховно тайнство, а не за отблъскващо слугинско послушание и съглашателство. Ако навремето масовото съзнание бе сплашвано с лозунга „Тази власт с кръв сме я взели, с кръв ще я дадем“ - съвсем в традициите на социалистическия хуманизъм, нали, - сега новият лозунг трябва да е „И с Дявола ще се смучем, докато докопаме властта“. Днес всички го знаете този пък хуманизъм, обаче да се молиш за благоговението на Волен, а сетне изведнъж да провидиш в него самия Дявол, това означава, че

Църквата ти е много фалшива

- и трябва да дойде някакъв брюкселски функционер на име Свобода, за да те освободи от Сатаната. Във всеки случай въпросното освобождение/превръщение надхвърля дори най-гнусливите ни представи за политическия морал, наложени от Прехода.
И трябва да се каже още нещо: никак не е честно да се скандира срещу Орешарски, а пък самият Станишев да минава метър както винаги и при всичко случващо се с него.
Много ми се иска Орешарски по някакъв начин да изрази неприязънта си към партийните тарикатлъци; впрочем той я излъчва - тя прозира и сега, но единствено за опитното око. Обаче знам, че няма да го направи, понеже така ще се приравни с партийните псевдогерои. Гледах го в петък по време на парламентарния контрол - този човек би ухапал всяка ръка, която дори само да посегне да го погали, за пощипване да не говорим. Но засега е жертва на властовите гламавщини на други хора.
…
В какво ще се отлее енергията на Протестите - това е магистралният въпрос.
Мнозина се плашат разочарованието да не избуи в омраза или някакво друго отровно чувство. Каквото и да е обаче, то ще заседне като рибена кост в гърлото на политическата ни система.

(в. Преса, печатно издание, брой 183 (534) от 8 юли 2013)