15507 | 4 авг. 2012 | 15:08

Интервю на с депутата от левицата за тарикатската пресметливост, простащината и страха на политиците от гениалните поети

- Хората в България са гневни на политическия ни елит. Защо се стигна дотук, проф. Пантев?
- Политическият елит навсякъде е под гневен прицел. Боя се, че ако е валидна досегашната логика на историята, след подобни кризи и министълкновения започват малки войни и после една световна. У нас натискът е по-груб, защото е изправен срещу агресивна простащина. Тя е върхът на една битова ненавист, която триумфира около цялото ни ежедневие. Понякога за един мигач срещаш изкривено от злоба лице, което, ако знае, че ще бъде безнаказано, може да танцува на гроба ти.
- Но и властимащите са агресивни. И това ли се корени в бита?
- Властващите у нас са агресивни, защото очевидно стават по- безпомощни. Безсилието и агресията вървят ръка за ръка. Повечето от тези хора са станали предварително богати, когато са влезли в министерства и парламенти. Това е вторият източник на тяхната улична безцеремонност.
Но има един въпрос, който не следва да отпъждаме - а няма ли вече у нас доволно мнозинство, което харесва такова говорене и това поведение. Сиреч простащината не става ли реален факт и фактор в нашата електорална участ и перспектива. Интуитивно или програмирано това са усетили тарикатите, които прокламират стадионни обноски в политиката. Те се държат просташки не само по природа, а и от тарикатска пресметливост.
- Все пак разбираемо ли е дипломат № 1 Николай Младенов да нарече един от депутатите „кретен“?
- Аз съм удивен, че едно момче, което има визуални претенции за елегантно различие от другите, за един шик и финес, съобразен с космополитните светски стандарти, си позволява такъв израз. Това разпасано поведение свидетелства, че човек е истински тогава, когато е афектиран. Иначе той прикрива с думи своето истинско отношение. Когато човек е афектиран обаче, това означава, че не може да направи нищо друго, освен да лепне на някого етикет, което не прави чест на тази зала.
- Премиерът ни има доста цветист речник, мнозина харесват начина му на изразяване, дори се забавляват. Защо?
- Това да бъдеш естествен и сърдечен с хората не означава да бъдеш палячо. Такова поведение не е алтернатива на високомерието, както вероятно се очаква да бъде възприето. Може би понякога един израз да е уместно ефектен, та макар и цветист. Но когато става стил на изразяване, тогава той се обръща срещу неговия изразител и най-много да се превърне в типаж от комикси.
- Преди дни в парламента се случи нещо срамно - пленарната му зала обърна гръб на един от най-големите поети на България. Председателката на НС Цецка Цачева не разреши минута мълчание в памет на Вапцаров?
- Намирам, че оказваме много висока и незаслужена чест на този срамен инцидент, който свидетелства колко струваме като народ. Нали сме точно негови представители. Левицата стоеше права, когато се почитаха други жертви, не всички от които бяха ангелски праведници. Но да подминеш един поет с такова дарование си е бетонна вулгарност.
- Дали път съвременните политици някак се страхуват от Вапцаров?
- Нито един велик поет или писател е ставал удобен за пряка партийна употреба. Вапцаров се оказа мъчен политик за мнозина, които смятаха да го направят идеологически символ на своето управление. Обратно, днес чуваме мнозина да казват със снизхождението на нереализирани хора - той е добър поет, не е велик, но ние не споделяме неговата идеология.
- Да се разберем - нито един велик поет, писател, герой не е проектирал в бъдеще това, което иска да стане според неговите убеждения. Истинските герои не загиват за истината, а за това, което искат да е истина. Нима България след освобождението е онази България, за която са мечтали Ботев и Левски?
- След 1989-а май не можахме да надраснем партийните  страсти в отношението към поета...
Във величието на Вапцаров и на всички велики поети като него е и това, че той винаги надраства една тясна конкретна събитийна атмосфера. В същото време ние не можем да скрием, че Вапцаров и служил и вярвал в една кауза. Той не е убит и измъчван от извънземни и не е искал съюз с Нова Зеландия. Затова Вапцаров винаги ще стои над тези злободневни пристрастия. В същото време неговата поезия означава нежност, любов, войводи, Пирина, морето, Фамагуста и всичко онова, което е мечтание. Него го наричат терорист, а той беше разстрелян за своите убеждения.
Вярно ли е, че депутати от ГЕРБ са хвърлили в кошчето за боклук стихосбирката, която от левицата раздадоха на всички народни избраници?
Аз не бих им подарил  книга. Това е все едно да обясняваш на един вол загадките на Мона Лиза. В кошчето отиват те, а не величието и талантът на Вапцаров. Той ще се преиздава в световните издателства.
- Дори на ухо не сподели ли някой от управляващата партия, че не е съгласен с поведението на г-жа Цачева?
- Предполагам, че със здравия си селски нюх (не слагам нищо укорително) самият Бойко Борисов едва ли би одобрил такава акция. Те бяха толкова изненадани, че се подведоха под фразата на Цачева, че има много значими личности... Допускам, че някои от тях биха постъпили по друг начин, но ето това е, което прави моята парламентарна група различна от тази на ГЕРБ. Аз и не мога да си позволя различно гласуване, различно поведение, различен изказ, различни укори, различни преценки. Докато те са толкова униформени, че даже и за Вапцаров не дръзват да бъдат различни.
- Прочетох ръкопляскащи коментари във форумите, че на „терористи като Вапцаров мястото им е на бунището“. Как обяснявате подобна теза?
- У нас е често разни лилипути да се надсмиват над мъртвите великани. После се чудим, че не сме уважавани. Та ние се ненавиждаме повече, отколкото нашите въображаеми или истински неприятели. Интересно, ако преименуваме връх Мусала, ще станем ли по-възвишени. А какво ще правим с името Балкан? Да вземе да сменим названието на полуострова?!
- Къде е ролята на учителите в такъв момент?
- Учителите не могат да бъдат възрожденски оазис всред пустинята. Те също са засегнати от климата на нашето време. Нима лекари и пилоти нямат благородна професия? Посочете ми една друга институция, в която в миниатюр да няма същите пороци, в които упрекват политиците. Самите те не идват от друга галактика. Те са огледало на народа си. Забелязвате ли, че когато страдаме от нашето ежедневие, се оглеждаме винаги встрани и рядко, да не кажа никога, в себе си.
- Докога страхът, раболепието и идеята за лично облагодетелстване ще движат политиците ни?
- Това не е страх, а съобразяване по изгода. Една безсмъртна черта между нас, която винаги е вървяла паралелно със себеотрицанието на герои и мъченици. Нима по времето на Левски и Ботев не е имало дюкянджии, които са се интересували много повече да върви алъш-веришът, отколкото да се освободи отечеството. Драмата е, че професионалният патриотизъм у нас също става алъш-вериш! Не, патриотизмът не е партийна субсидия.
- Къде останаха онези горди и достолепни политици и общественици от Възраждането и след Освобождението - хора неподкупни, образовани и горди?
- Това е най-голямата ни драма. Не че България е била градина от добродетели, но все пак е надделявало и чувството за отговорност, за гражданственост, за различие. А днес като че ли съотношението е обратно.
И това е нашето тревожно съмнение дали отново ще сме в състояние да се върнем и възстановим онзи генетичен резерв, онзи идеен арсенал, който трупат българите в продължение на векове. Защото има много случаи, когато далеч по-значими и по-велики цивилизации от нас са загивали от поквара на нравите.
- Атентатът на бургаското летище сякаш подкопа безметежността, в която живееше политическата ни класа. Какво забрави тя, когато коментираше случилото се?
- Когато си изпълнен с угодническо усърдие да бъдеш забелязан от великите, често си забелязан от други. Да си спомним атентата в църквата „Света Неделя“, съсичането на Стамболов... Първият мотив естествено е фанатизъм. Но има мотив и невъзможността да се съпротивляваш по друг начин. Солунските атентатори и Владо Черноземски са конкретен пример от нашата история.
- Накъде върви България - не станаха ли много случайниците, които се мъчат да останат в историята й, дори бързайки да влязат в учебниците й още преди да са слезли от власт?
- За мен учебникът вгражда ценности и добродетели. Той не е хронологическа информация. Да влезеш в историята и да влезеш в учебниците невинаги е едно и също. В учебниците, предназначени за много млади хора, влизат безспорни характеристики. По тях може да има още дискусии, но за ученическото съзнание следва да остане нещо трайно, позитивно и пленяващо. Другото е гражданско съвремие, не история. Тукидид, Херодот, Цезар, Чърчил и Симеон Радев са писали съвременна история, но не и за ученици.
- Но да влезеш в учебниците и да влезеш в историята не са ли две различни неща?
- Разбира се. Учебникът не е хронологична таблица. Той внедрява и изгражда добродетелите от нашата история. Има достатъчно отрицателни знаци, с които тези ученици ще се запознаят тогава, когато  пораснат и навлязат в дебрите на оценъчната историография. Засега учебникът не е обикновено историческо четиво. То култивира усещане на преклонение към потомците, а не към съвременниците. Трябва да минат поне 50 години, за да влезеш в учебника. Поне по история е така. Иначе може да се пише всичко, може да има съвременни анализи.
- Кога се влиза в учебника с положителен знак?
- Не можеш да влезеш в учебник с положителен знак, след като не се оцени с какво. Трябва да се внимава много добре с историческата дистанция. Ами по тази логика и Димитър Общи трябва да влезе в учебниците. Но той не ни е герой, макар че в крайна сметка е обесен за България, не е обесен заради Индия.