Макар и плахо, тези дни се прокарва тезата за търсене на мост, дори на примирие между ГЕРБ и БСП. Това възможно ли е и би ли имало полза за обществото, проф. Митев?
Днес е невъзможно. Мостовете са изгорени, а понтонен мост ще бъде гнил компромис. Станишев беше напълно прав, когато определи управлението на ГЕРБ като разрушаване на институциите. За съжаление крачката, която беше направена със Закона за ДАНС и с избора на Пеевски, беше в същата насока. Подчертавам това, защото институционна равносметка не беше направена. Примирието ще означава взаимно опрощаване на грехове, т.е. да се заметат следите от безобразия, които сътвориха предишните управляващи, за сметка на запазването на властовите шансове на днешните. Ще означава не крачка към разграждане, а на утвърждаване на плутократичния модел на българската държава, ако използвам терминологията на придобилата популярност „Харта 2013“.
Какъв знак са частичните избори за кмет във Варна, защо гражданите отказаха да участват във вота?
Един варненец в частен разговор даде следното обяснение. Защо да се гласува, след като който и да бъде избран, ще бъде купен. Дори да е съвсем чист сега, а такива просто не се кандидатират. Месецът премина под знака на урок, даден от улицата на политическите елити по повод на „казуса Пеевски“, но завърши с граждански урок, преподаден от варненци на националния електорат. Във Варна лозунгът „Долу!“ проработи, предсрочни избори бяха назначени и проведени. Е, и... Останаха БСП, ГЕРБ и политическата апатия. Останаха групировките. Да споменавам ли имена?
Не е необходимо. Ако се вгледаме в отделните искания от февруари насам, ще видим непреодолими противоречия. И в основата им стои въпросът какво искаме от властта. Ясно ли е това днес, или продължава да е терра инкогнита?
„Харта 2013“ е крачка в това направление. Силен документ. Първа по рода си независима гражданска инициатива за възстановяване на демокрацията и върховенството на закона. Страхувам се, че има сериозна дистанция между равнището на този документ и фокуса в действията на протестиращите. Едно е да се разгражда плутократичният модел на българската държава, а друго е просто да се смени конфигурацията на същия този модел. Ако е вярно това, което прочетох във вашия вестник за отзиви от площада, като „бита харта“, то не само управляващите имат проблем с диалога, но и водещите интелектуалци. Управляващите проявиха учудваща липса на усет за обществените настроения, а това е техният тест за демократичност. Протестиращите полагат същия тест, макар и по друг начин - чрез усета за държавност.
Хората изглеждат щастливи, че са заедно и че са една общност, но не се ли превръща това по-скоро в купон - няма конкретни искания освен за оставка?
Така е. Шоу протест. Но това не го обезценява. Ефективността му в съвременния свят е сравнима с барикадите в миналото. Насмешката стреля и може да убива - рейтинги. Всеки протест - това се съдържа в самото му определение - е „срещу“. Отрицанието е по-ясно и по-мобилизиращо. Предпоставя се, че „след“ ще бъде във всички случаи по-добре. Но няма такива гаранции. Вашата колежка Елена Кодинова писа наскоро за „Бунтът на ироничните“. Но още Хегел е предупредил за „ирония на историята“. Ироничните може да се окажат иронизирани от самото развитие на политическия процес - в случай че останат без достатъчно ясна визия за позитивната алтернатива. Необходим е ясен отговор на въпроса за какво става дума: само за субекта на властта или за властовия модел.
Възможно ли е бързото създаване на десен реформаторски блок, който да участва на едни следващи избори, може би скорошни?
Възможно е. Проблемът не е в самото създаване, а в неговото качество. Не се чу задълбочена политическа равносметка след загубата на изборите от нито една дясна партия. Няма катарзис, няма оздравителен процес. Линия от типа „Без Костов по костовски“ ми напомня за лозунг от миналото, който няма да цитирам от уважение към мои приятели от десницата. Необходимо е да се тръгне от нова дясна платформа, от идея, за да може след това да се определят и онези, които ще застанат зад нея. Сега се тръгва по обратния път: предварително се определя кръг на участници, което неизбежно ще предизвика междуличностни и междупартийни проблеми. В новата ситуация следва да се влезе по нов начин, не чрез своеобразно „дясно задкулисие“, ограничени контакти на лидерско равнище. Новата дреха на дясното трябва да се състои не от стари кръпки, а от обновени идеи.
ГЕРБ се снишиха, как да тълкуваме тяхното поведение - като уплаха, изчакване или бързо стягане на редиците? Какъв е полезният им ход?
Също катарзис. В случая особено труден, защото предполага раздяла с личности като Цветанов и преоценка на лидерството на Борисов. ГЕРБ се оформи като типична партия на властта, която без живителните властови ресурси започва да губи височина и е заплашена от разпад. Стана съвсем ясно, че партията не е в състояние да влезе в ролята на нормална парламентарна опозиция и да използва парламента за налагане на своята гледна точка. За партията е от изключително значение да се обявят в най-скоро време предсрочни избори, за да може да мобилизира своите избиратели, да реализира недоразградената партийна машина, и не на последно място - да противодейства на съдебното преследване на своите лидери.
Най-потърпевша от всички е БСП - там най-много ври и кипи сега. Иска се оставка на лидера, не са малко онези, които говорят за край или разцепление на БСП. Прави ли са?
В момента социалистите нямат печеливш ход. Със Станишев ги обременява тежък политически грях. Без Станишев са застрашени от политически срив. Вместо партията да бъде политическа опора на правителството, тя се крепи на неговия остатъчен ресурс. И все пак нека не повтаряме илюзии. Предизвестен край на БСП беше обявен още в началото на прехода и дори се танцуваше „Последен валс“, популярен сред феновете на СДС. Сега СДС е извън парламента, нещо повече, не го искат и в опозиционния десен блок. Десен блок без СДС!? Би трябвало да е по-ясно, че да се издържи дори 25-годишна политическа проверка, не е лесно. У нас столетницата се възприема като негативен синоним, повод за присмех. Алюзията: на сто години си близко до физическата смърт и при всички случаи си старомоден. Очевидно това е особеност на мисленето в страна с кратка най-нова история. В Англия партията на торите е на триста години и историческата устойчивост вече сама по себе си предизвиква респект. Разбира се, социалистическата партия е подложена на много сериозно изпитание. През август 1991 г. ръководството на БСП, водено от Лилов, отказа да осъди опита за преврат в Москва. Това беше груба грешка, която костваше загуба на изборите през октомври. Грешка, но не политическа авантюра. А това е точното наименование на „операцията Пеевски“. БСП се нуждае също от катарзис, от критична равносметка, в която да се достигне до корените, до предпоставките, довели до предизвикана политическа криза. Фактът, че имаше толкова силен критичен отзвук в собствените редици, включително безпрецедентни протести пред централата, показва, че партията не е загубила жизнен потенциал.
Доколко опасен е единият глас, на който се крепи държавата и който върти на пръста си парламента - този на „Атака“?
В 42-рото народно събрание няма Ахил, но самият парламент има ахилесова пета. Неслучайно улицата се прицели точно там. Д-р Николай Михайлов беше лаконичен и изчерпателен в едно интервю: невъзможно управление.
Кое е по-добре - едно наплашено правителство да работи под натиск година време или да подаде оставка?
Оптималният вариант е да се договорят предсрочни избори през май 2014-а, едновременно с европейските, като се очертае кръгът от приоритетни законодателни и правителствени решения. Според заключението на нашия институт: „пълен мандат“ е пожелателно мислене, „избори наесен“ са контраподуктивни. Онзи, който не вижда рисковете пред прибързани избори, просто не познава историята. „Избори до дупка“ изкопаха ямата, в която беше погребана Ваймарската република.
Бихте ли сравнили случващото се днес с други събития на прехода - по сложност на политическата ситуация, трудност на задачите, гневност на хората?
Ние се изправяме пред проблемна ситуация, която съдържа двойно противоречие От една страна, между новото, несъмнено по-високо изискване за демократичност и старите манипулативни техники. От друга страна, погледнато към улицата, между новото, по-високо изискване за рационалност на управлението и старите първосигнални жестове. Степента на емоционалност е напълно сравнима с това, което сме наблюдавали в годините на прехода. Тогава, за разлика от сега, имаше ясен политически субект, който да поеме нещата и да не допусне политически хаос. Сега този субект не е формиран, за този субект само се говори. Очевидно трябва време. И така, стигаме пак до противоречие - революционно нетърпение (този термин също е класически), от една страна, и потребност да се рационализира ситуацията, за да не се достигне до политически хаос, до институционен разпад, от друга страна.
Българското общество показа, че е достатъчно демократично, за да протестира срещу своеволието на властта по цивилизован начин. Българското общество все още не е доказало демократичната зрелост, необходима, за да се намери конструктивен изход от конфликтната политическа ситуация. Изход, в който демокрацията да бъде не просто инструмент, път към властта на един или друг политически субект, а ново, по-високо стъпало в развитието на самото общество. България жадува катарзис!
(в. Преса, печатно издание, брой 184 (535) от 9 юли 2013)