9232 | 9 юли 2013 | 12:19

Излъчените от февруарския протест лица пробваха да капитализират политически своята площадна популярност

Криза на представителството. Криза на партиите. Никакво доверие към политиците. Отричане на статуквото. Ето само част от констатациите, които анализаторите редовно правим от години, но особено през последните 6 месеца. Досега протестите във времето на прехода извикваха на власт политическа сила, готова да тушира напрежението и да поведе обществото по посочен от нея път. Статуквото се наричаше БСП. Като не приемаш БСП, ясно е, че протестът ти гледа с надежда към СДС. Сега статуквото са

всички налични партии

Още през февруари хората с възмущение отхвърлиха плахите опити на отделни партии и политици да заговорят от тяхно име. Една от малкото поуки, които февруари остави на юни, е никой вече да не се опитва да излиза напред като говорител на протестиращите. Дори симпатизантите на старата десница, които са съществена част от всекидневните митинги днес, не смеят да излязат с открити лозунги в полза на своите фаворити, така и нестигнали до парламента. Демокрация се прави с партии. Когато не харесваш управляващите и не одобряваш опозицията, тръгваш по собствен път, със своя платформа и идеи. В България обаче видяхме парадокси. На предсрочните избори на 12 май се явиха 45 партии и коалиции - повече, отколкото на всички вотове след 1994 г.

А избирателната активност

се оказа най-ниската от началото на промените насам (и то в най-политизираната и напрегната обстановка от 15 г. насам). Не гласуваха 3 милиона българи. Около 900 хиляди подадоха гласа си за партии, които не прескочиха 4-процентовата бариера. Партията, свалена от власт с протестната вълна, завърши първа на изборите. За първи път в нашата демокрация в НС влязоха само партии от предишния парламент.

Парадокс е и частичният местен вот във Варна, града, станал символ (за съжаление трагичен) на най-мощните протести през зимата. Моделът на управление на града беше радикално отхвърлен. Но в изборите за кмет в крайна сметка гласува един от всеки четирима варненци. На втория тур отидоха двете основни и най-критикувани политически сили. Победителят взе поне два пъти по-малко гласове, отколкото хора имаше по улиците и площадите в апогея на протеста. Нови партии? Нови политици?

Още през февруари се говореше, че се отваря ниша за нови политически субекти, които биха предложили различен, по-справедлив модел. Излъчените от протеста лица, макар и със закъснение, пробваха да капитализират политически своята площадна популярност. Първо се скараха и разделиха, след това поеха към парламентарния вот с няколко формации и претърпяха тежко поражение.

Юнският протест още в първите си дни подчерта дебело, че е непартиен. Подозренията, че обслужва бившите управляващи от ГЕРБ, бяха парирани с малко наивните лозунги „Аз не искам да връщам ГЕРБ на власт“. БСП и ДПС вън от властта. ГЕРБ не са алтернатива. „Атака“ е отвъд цивилизационния избор. Тогава какво?

Мисленето за „България на другия ден“

за това какво ще правим след евентуални избори, изглежда напълно чуждо на настоящата вълна протестиращи. Има коментатори, които приветстват непартийността на протеста, радват се, че той не излъчва свои представители, виждат в него единствено инструмент за граждански контрол. Ако обаче у тези хора не се формира идея за собствена политическа визия, ако не се зароди „позитивна програма“, въплътена било в съществуваща партия, било в някаква нова, други няма да закъснеят да им я създадат и представят за тяхна. В крайна сметка това е работата на политиците - да усетят къде в обществото има почва за нов политически субект и да се настанят там. Въпросът е колко успешно и колко автентично може да бъде проведена подобна операция. Съдейки по досегашния опит - не е лесно.

Буквално за един неделен ден станахме свидетели на три опита. Заявиха, че учредяват партия „Република БГ“, съставена от бизнесмени, финансисти и икономисти и начело с реализирал се в чужбина българин. Нейната заявка засега е доста смътна. Ясен е само мотивът, че условията на живот у нас могат да станат като в Швейцария. (Първата програма на СДС обещаваше на българите почивки на Канарските острови.) Разбира се, на новите БГ републиканци трябва да се даде време да конкретизират какво и как освен швейцарското правило за пенсиите може реално да се случи...

Едно от лицата на февруарските протести - Янаки Ганчев, се впусна в създаването на Народна партия, черпейки вдъхновение отпреди сто години. Партията ще концентрира социалната енергия от протестите, ще заеме широка центристка позиция и ще бъде автентичен център-дясно за разлика от други олигархични десни проекти. Трите неща едновременно.

Най-реалистични и умерени в действията си изглеждат петте десни формации, които вървят стъпка по стъпка към създаване на Реформаторски блок - втората стъпка са 12-те им точки. Така май е най-разумно - вместо да се обединяват и да спорят кой да води бащина дружина, постепенно разширяват рамките на платформата, върху която стъпват, и която би следвало да бъде по-надеждна основа за разбирателство от личните договорки между лидерите.

Рисковете също са известни:

Да се скарат кой има право да бъде реформатор и кой не и кой в решителния момент ще реди листи. Това е класическа ситуация за т.нар. стара десница, която досега твърде често е показвала склонност да се занимава най-вече с вътрешните си проблеми и да не отива в мисленето си по-напред от антикомунизма и лустрацията.

Лесно е да критикуваме, особено в аванс. Всяка от трите инициативи, а може би и други, които тепърва ще тръгват, има своя шанс. Но трябва да си даваме сметка, че след ГЕРБ и Бойко Борисов (иначе казано след влизането ни в ЕС) никой в България не е успял да постигне реален политически пробив. По-късно опитаха ЛИДЕР, Движение „България на гражданите“, някои по-малки, но без резултат.

Недоверие в политиците и статуквото, колкото искаш, обаче алтернативните изразители на политическа визия не намират подкрепа. Много трудно е да си обясним този феномен. Със сигурност общата среда на недоверие изиграва своята роля. Хората не вярват не само на партиите от миналото, но и на новоучредените. Не си вярват и помежду си. Бедността, апатията, самозатварянето са факт.

Едно общество, голяма част от което е в режим на оцеляване, трудно намира позитивна и вдъхновяваща политическа енергия в себе си. И може би неслучайно за повече от 6 години еврочленство не възниква нищо ново и голямо. Европейската интеграция беше реална национална кауза. След нея настъпи ценностен и идеен вакуум.

Не изникват стратегии

за развитие напред, за път на страната. Политиците предлагат било конюнктурни неща (най-важното сега е да се справим със...), било битки за миналото (най-важното е да накажем виновниците за...). Вместо партии говорим за „политически проекти“, все едно ще кандидатстваме за финансиране от някоя фондация. Вместо за идеи действаме на принципа „тук се е отворила ниша“, „от тия са разочаровани“, „тия май са непредставени, дай да ги представим“. Загубили хоризонта, перспективата, надеждата, ние като граждани оставаме в едно и също безрадостно настояще, чиито недостатъци толкова повече ни бодат очите. Отговорността на партиите в случая става по-голяма, отколкото на президента или на протестиращите. 

(в. Преса, печатно издание, брой 184 (535) от 9 юли 2013)