25781 | 3 май 2012 | 15:48

Бисерът в България от Кеворк КЕВОРКЯН

Неприличието, в което обитават нашите политици, понякога е безпределно.
Ако смятате, че не е така, можете да престанете да четете този текст. Но съм сигурен, че това няма да се случи и ще продължим нататък всички заедно.
Жестовете на неприличието са най-разнообразни - повечето са комични, но не са малко и презрително-арогантните.
Веднъж двама от министрите на Бойко си мереха вратовръзките в парламента - чия е по-хубава, и то пред фотографите. Двама потомствени селяни се правеха на аристократи. Жалка гледка - донейде детинска и, разбира се, неприлична. Подобни забавления само ни подсещат, че и досега Стамболов си остава пророк, когато казва, че не сме народ
за сенатори.
Но ако глезенето с вратовръзките издава инфантилна същност, присъща на мнозина от нашите първенци, то други прояви на неприличието им са повече от смущаващи. А още по-смущаващи са източниците на подобно поведение.
Кунева тия дни е шампионът в тази любима на българските политици дисциплина.
Поголовна е неприязънта към нея заради АСТА. А грубиянският й отговор на критиките ясно показа истинската й същност, скрита под опаковката на една номенклатурна кукла Барби - на глезена и неособено паметлива принцеса.
Хора като Кунева помнят от ден до пладне - и затова са щастливи. Не си мислете, че Госпожа Йес изобщо вече се сеща за аферата с АЕЦ “Козлодуй”. А и няма защо да си прави този труд, понеже няма толкова безнадеждно поприще като българската политика, която е готова да прости всяко предателство.
Подобни хора с удоволствие стават ренегати дори на собственото си минало. В случая с Кунева то е демонстрирало удобствата, уюта и безнаказаността на средата, присъща на висшата комунистическа номенклатура.
И само един много извратен ум би се сетил да повери на подобна българка поста на европейски комисар по потреблението - това е същинско издевателство, като се имат предвид условията, в които оцеляват обикновените български хора.
Вижте многострадалното село Бисер, където случилото се бе само един епизод от вечната българска нищета. Природата просто в един момент ни отведе до дъното на великото българско Нищо. Има ли дори един наивник, който да мисли, че в Бисер е дошъл дори 20-и век, не 21-ви. Тези хора там живеят като животни, битът им е нещо отвратително за окото. Тогава какъв човек трябва да си, за да се киприш като “комисар на потреблението”? Каква душа трябва да носиш със себе си в Брюксел, за да забравиш там моментално преизподнята на места като Бисер.
Вие сега се дерете, че Кунева е проспала АСТА, и това е безсмислено - понеже тя е проспала драмата изобщо на българската съдба!
Веднъж вече писах, че дори простото вдишване на глътка въздух е различно, тук - в Бисер, и там - в Брюксел. Хора като Кунева обаче никога няма да схванат това.
И не бива да се заблуждаваме - самата България е нещо подобно на село Бисер, България е един черен бисер - нищо повече от това и нищо по-различно.
Агресивността, с която сега се брани Кунева, е пределно неприлична. Още по-неприличен е начинът, по който се нахвърли върху доскорошните си партньори и съмишленици от измислената си формация. Цялото й лустро се пропуква в подобни мигове на враждебност. Тя така се изразява за колегите си политици - а представяте ли си какво мислят хора като нея за “аборигените” от Бисер?
Има една изумителна снимка от това клето село - от някакъв бронетранспортьор наднича уплашеният Плевнелиев. И веднага ви става ясно, че много иска да изиграе ролята на храбреца спасител. От тази снимка струи жажда за значимост - жажда, могъща поне колкото потопа, който погреба Бисер. Тези хора се виждат като Елцин - качен върху някакъв танк и тръгнал срещу превратаджиите от 1991 година. Обаче, докато онзи руски пияница искаше да си открадне малко бъдеще, хора като Плевнелиев искат да си откраднат малко минало.
На някакво събитие същият Плевнелиев плакал за жертвите на комунизма. Ето как се краде минало - когато бивш комсомолски секретар рони сълзи за тези страдалци, макар че преди 10 ноември 1989 година не би се и сетил за тях, дори и заврян под леглото си, дори и там не би проронил една-едничка сълза. Колкото се сещат днес за села като Бисер, преди мътната вода да ги отнесе.
Дори жестовете на състрадание, които подобни хора продават на медиите, са непохватни - и се виждат от публиката като несръчни етюди, изиграни от безталантни провинциални актьори. Все толкова са непохватни и битовите интермедии, които разиграват - Плевнелиев представяше нежеланието си да се нанесе в държавната резиденция като хамлетовски колебания. Това си е жалко позьорство, нищо повече.
Не по-малко фалшив бе и Първанов, когато разигра театрото с връщането си “у дома” - то мигом го извисило заради ракийката и салатата, които го очаквали там. А не заради книгите например, изоставени в този дом, за които не е имал време, докато е бил в президентството.
Снимката с бронетранспортьора е показателна в много отношения - в нея са кодирани черти на политическата ни класа. Личи колко усърдно разиграва тя мелодраматични скечове - макар и всъщност без никакъв ефект върху онези, към които са адресирани. Обикновените хора без никакво колебание разчитат тяхната неестественост. Нищо не свързва тези хора с Плевнелиев - и няма никакъв шанс те да се доближат един до друг. Плевнелиев се терзае от въпроса дали да обитава президентската резиденция, а ония хорица просто се опитват да оцеляват в скотските си обиталища. При подобно гигантско несъответствие е дълбоко безтактно и неприлично да натрапваш своето подобие на състрадание или дори на просто любопитство. Както е противно неприлично президентшата да ни натрапва отсъствието си. Някой друг комсомолец вероятно й е дал съвета, че планираното отсъствие ще я направи по-интересна. На кого - на клетниците от Бисер ли, на кого точно?
Плачат за жертвите на комунизма, разхождат се с бронетранспортьори, с една дума - купуват си значимост и минало, или поне това си въобразяват.
Някои се подразниха и от една друга снимка - на нея Бойко връчва 3 хиляди лева на бай Маргарит от село Бисер като компенсация за удавените му животни. Сметките на Бойко са други - той не играе нищо друго освен самия себе си - и пак печели. На тази снимка неприличието струи от физиономията на ухиления земеделски министър, който така сияе, сякаш в Бисер се е случило някакво Възкресение. Хора като този министър дори една притворна печал не могат да изиграят без да се ухилят. Тази снимка също е апотеоз на неприличието - правиш мрачни физиономии, докато те гледа Стихията, и се ухилваш, когато началството дарява един бедняк. Страх ме е дори да си помисля какво всъщност се случва вътре в тия политически актьори, защото дори един малоумен скаут няма да се ухили насред някое гробище.
Навремето Костов също постигна немалко в шампионата по неприличие главно с подкрепата на съпругата си Елена - изнасяха петролни продукти заедно със сръбски бизнесмен, и чак след това го удариха на благотворителност. Станишев също не е особено въздържан - наскоро той се приюти при една дама, която преди това здраво се напечели от държавата, която той управляваше. Това, вън от съмнение, е повече от неприлично.
Наскоро пък псевдоцарят казал пред авторите на една книга за българския успех, че у нас прокобата е всеки да те “дърпа обратно в казана”. Е, при лакомията му специално неговият казан вероятно трябва да бъде доста голям. И всъщност как ли оправдава пред себе си безкрайната си алчност? Но и той като Кунева е безпаметен - в момента най-спокойно се съди с Държавата Бисер за проклетите си имоти, а преди 22 години театрално се обиди, когато го попитах дали има претенции към България. Сегашните му дела срещу същата тази България са безподобно неприличие. Всъщност Симеон съди село Бисер, нищо друго.
“Ходете го питайте!” - така отговори дъщерята на Циганина Киро, когато я питаха откъде покойният й брат е притежавал археологическите ценности, заради които я съдят сега. “Ходете и питайте мъртвия!”, ухили се циганката. Затова не задавайте подобен въпрос на Симеон за неговите имоти, за да не получите същия нахален отговор.
Наскоро, след дълги години на борба и страдания, почина Теодора Захариева. Тази храбра жена направи много за самосъзнанието на онкоболните. И когато накрая се отърва от мъките, Кунева веднага изтичкала в едно предаване, за да жали публично за нея, понеже била член на формацията й. Коментарите по този повод в Мрежата бяха убийствени - някой припомни, че когато Теодора започна битката си с болестта, същата Кунева беше министър в управляващата царска партия. И не си мръдна пръста, докато онази страдалка водеше битка не само с коварната болест, но и с непохватната ни държава. Но щом могат да продадат малко сълзи пред телевизионните камери, Кунева и подобните на нея са готови да прередят всички.
Шампионатът продължава.