24294 | 11 юли 2013 | 10:53

Простите неща са най-привлекателни но същевременно и най-трудно се случват. Поне в политическия живот е така

Акад. Георги МАРКОВ

Никой не може да върне времето, нито да промени Историята според днешното си желание. Гледах с почуда напразните усилия на десетина хиляди ентусиазирани протестиращи да възстановят величествения митинг на сините вярващи отпреди 23 години. Мнозинството от участниците не са били родени тогава, но това не ги оправдава, защото историческата памет е жива. Жал ми е и за онези, които бяха излъгани, че „Времето е наше“, а то било „Смяната на Системата“ да доведе

до смяна на собствеността

и отварянето на тлъсти банкови сметки в офшорните зони.

Седмото велико събрание изработи конституцията от 1991 г., според която Република България бе провъзгласена за парламентарна република. Гласовете за президентска република тогава прозвучаха откъслечно и глухо, защото българите се бяха напатили от едноличната власт на монарси и генерални секретари. „Здравата ръка“ бе заместена от картите за гласуване на 240 народни избраници, които би трябвало да изразяват волята на народа. Макар и пряко избирани, президентите не пожелаха да увеличат своите правомощия, за да не дразнят излъчилите ги партийни централи.

На държавния глава запазиха само едно право от управлението на Тодор Живков - да поздравява „своя народ“ с настъпването на поредната Нова година, преди да гръмне Дунавското хоро. Прословутите „Боянски ливади“ от лятото на 1992 г. показаха, че перспективата за втори президентски мандат зависи от този, който те е посочил да спечелиш първия. Пет години по-късно „победените авари“ си отмъстиха за поражението чрез наказването на този, който слезе от надпартийния престол и се закле на техен партиен конгрес, че е „един от тях“. Горчилката не отмина и единствения политик, преизбиран в два последователни мандата като президент, но накаран да си направи отвод на друг партиен конгрес.

И така до ден днешен, когато президентът Плевнелиев се вслуша във виковете на площад „Независимост“ за оставка на правителството, подозрително повтарящи позицията на партията, която го направи държавен глава. Драмата е в това, че в „Триъгълника на властта“ „Човекът институция“ е най-слабото овластено на практика звено, което никой не смята за достатъчно силно и независимо.

Иронията на Историята

напомня, че ключът се крие в онова наперено (макар и без петолъчка) здание, което моите връстници още възприемат като Партиен дом, но не и като Народно събрание. Гвардейският караул не стига да придаде повече авторитет на президентската институция.

Вярно е, че според конституцията президентът е пръв по ранг, следван от председателя на парламента и министър-председателя, но текущата история убедително доказва, че всъщност „силният човек“ в държавата - с най-тежката корона, е председателят на Министерския съвет. Извън протокола това се признава и от чуждите посланици, които си връчват акредитивните писма на държавния глава, но пълнят докладите си с „откровенията на премиера“. Имал съм възможност да наблюдавам на приеми по случай националния празник как посланиците се трупат около министър-председателя, макар той да не е домакин на тържеството, защото и тогава те си вършат по навик работата.

По традиция рейтингът на Народното събрание се срива по-бързо и от лавина по склоновете на Пирин планина. За прословутите „депутатски кюфтета“ са изписани безброй статии, макар отдавна да не са предпочитани в тяхното меню. По-лошото е, че с всеки пореден парламент

нарастват безличието и правната немощ

Тук няма да стигнат редовете да напомня какви юристи имаше във Великото народно събрание и в по-следващите събрания, за да се пропадне до една Искра Фидосова! Каква е тази „ковачница на закони“, в която един провинциален нотариус замества предишните известни професори?
При тези извънредни условия съвсем естествено се стига до горчивия извод: „Парламентарната република означава колективна безотговорност. По-добре е да изградим президентска република!“ И започват да привеждат ярки примери преди всичко със Съединените американски щати, забравяйки за Русия. Режимът пък във Франция е полупрезидентски. Хората искат да знаят кой отговаря за всичко в държавата, кого да възхваляват или осъждат.

Простите неща са най-привлекателни

но същевременно и най-трудно се случват. Поне в политическия живот е така.

Някога академик Ангел Балевски казваше: „Добре де, ще внесем най-новата японска технология, но японци как ще внесем?“ На българска почва виреят домати, но не и банани. Така че ако побългарим една президентска република, откъде ще намерим политици с безупречен морал, национално достойнство и да бъдат предпазени от наркотика на властта? На колцина ще им понесе славата и дали ще превъзмогнат въздействията на партийните централи и олигархичните кръгове? Всички държави в Латинска Америка са президентски републики, но те не са образци на демокрация.

Ако питате мен, не е важна формата на държавното управление, защото предпочитам да живея в нормална благоденстваща държава - монархия или република, парламентарна или президентска - все тая. Най-важно е съдържанието, което за жалост ни липсва. Човешката природа е преди идеологията и държавното устройство. Тягостно впечатление ми прави, че българските политици се блазнят да ги сравняват и наричат „втори Стамболов“, но не и да бъдат „втори Александър Малинов“, защото не са дорасли нравствено до състоянието да бъдат силни, но и разумни, справедливи и скромни.

Преди да направим президентска република, трябва т. нар. политическа класа да отгледа и подготви плеада достойни кандидати. Това е особено трудно днес, когато и по света наред със стопанската и финансовата криза бушува криза за истински лидери. Ако поставите Обама до Франклин Рузвелт, а Камерън до Чърчил и Оланд до генерал Дьо Гол, то сравнението ще е съкрушително в полза на Историята. Какво да кажем за нашата бедна и откъм държавници държава, в която силният политик е силов,

авторитарният се смята за авторитетен

наричан купешки на модния английски лидер, макар че аз знам думата и на немски. През горещото лято на 1999 г. се обявих против смехотворното предизборно взривяване на мавзолея, защото в Прага го преустроиха на банка заедно с подземията, а и се боях да не ни се наложи да строим нов.

Политиците са човеци като всички други със своите силни и слаби страни, но властта ги променя и често откъсва от действителността. Колкото повече власт им се дава, толкова нараства изкушението за злоупотреба с нея. Разбира се, всеки от тях ще ви каже, че „не е като другите“, но аз не им вярвам, защото зная Историята. Въпросът не е в президентската република, а в личността на президента. Ако все още не можем да го открием сред стотиците самопредлагащи се, то по-добре е да изчакаме с поредния държавен експеримент. 

(в. Преса, печатно издание, брой 186 (537) от 11 юли 2013)