30978 | 12 юли 2013 | 11:00

Аристократки с бели ръкавици, деца от село и кандидати за университетска слава издигат града на мечтите

Димитровград се появява на картата на България с постановление на Министерския съвет от 2 септември 1947 г. Негови основоположници са 50 000 строители, главно младежи. Най-младите са едва 14-годишни. Средната бригадирска възраст пък е 19-20 години. Работата започва с изграждането на индустриалните предприятия гиганти, около които впоследствие е концентриран самият град. Той се ражда около новите заводи на Марица, като претопява в себе си три села - Марийно, Раковски и Черноконьово.

Под символа на движението - червен факел, в периода от 1947 до 1950 г. се събират млади хора от 963 градове и села. През 1947 г. на строителната площадка, която предстои да стане град, пристигат група хасковлийки. Бригадирите 

зяпат с изумление

пъстрите им рокли, белите ръкавици и кокетните момичешки прически. Девойките (между 14- и 20-годишни) са в шок. В следващите месеци им се налага да копаят изкопи, да бутат колички с пръст, а понякога и посреднощ да разтоварват вагони на гарата. Нощува се в огромни палатки или бараки. Течащата вода е лукс, а най- сигурната баня - река Марица. Още по-тежка е драмата на столичанката Вера, за която двата бригадирски месеца остават кошмар за цял живот.

Едничката мотивация за преживяното е, че отваря вратите към университета. Но не всички новопостъпили бригадири носят духа на жълтите павета. Преобладават младите хора от селски семейства, доволни от внезапно получената свобода. Изненадващо най-големият враг на бригадирското движение се оказват родителите, особено тези с дъщери. Притеснението им е, че момичетата ще съжителстват свободно с млади мъже. На семействата със синове също не е леко, защото бригадирството ги лишава от ценна работна ръка за лятото. Това пише в доклада си за бригадирското движение Николина Умурска от градския исторически музей на Димитровград.

Пропагандната машина парирастраховете с беседи и убеждения. Апелът е: „Бащи и майки, не спирайте устрема на собствените си деца - те строят своето собствено бъдеще.“ За повечето младежи и особено за девойките бригадата започва стресово. Два панталона - къс и дълъг, ватенка, кепе, галоши, канче, одеяло и възглавница сменят екстрите от цивилния живот. Най-трудно момичетата свикват с късите панталони - в онези години 

голите крака са неморална гледка. 

Стеснението отшумява бързо и в разгара на продължаващите месец-два бригади девойките сами навиват нагоре крачолите си. В материали от онези години, публикувани във вестник „Млада гвардия“, за момичетата се говори и така - „изглеждаше като модистка“, „с прекрасно четвъртито деколте, решила да събира слънчев загар, за да направи тялото си здраво и трудоспособно“. Строителството на Димитровград се превръща в триумф на еманципацията, така като я разбират в онези години. Д-р Толев, лекар на бригадата през 1948 г., е силно учуден, когато вижда жена зад волана на внушителен тежкотоварен камион.

Момичетата копаят канали, бъркат бетон и цимент, разтоварват вагони. Работата вечер е забранена. Мнозина заобикалят правилата в името на съревнованието и победата. „Високите постижения на бригадирките, носещи 

славното име Бойки 

се посреща с мощно ура от всички чети“, пише същият вестник. Социалистическият възторг може и да е заразителен, но не е всеобщ. Ето как Жени Божинова, студентка във висшето театрално училище, описва работата си като бригадирка: „Никога не можехме да прехвърлим нормата, но към края на смяната поне я доближавахме.“ Умурска цитира и опити за саботаж в работата. Веднъж това се оказва слух, според който климатичните условия в Димитровград увреждат репродуктивното здраве. Истерията в крайна сметка е парирана. Девойките обаче отнасят и критики. В командирския дневник на Трифон Мирчев от 1950 г. се казва, че младите жени „умуват, викат, а не работят“. Това не пречи на бригадирския вестник във всеки брой да публикува по една снимка на ударничка.

Работният ден е 8 часа. На всеки час има 10 минути законна почивка. На обед и младежите, и девойките слушат политически беседи, водят си записки и накрая държат изпит. Сънят е задължително 8 часа, 2 часа са за почивка. Сред бригадирите има и неграмотни, които след работа се учат да четат и пишат. Преподават им учители, които през деня наравно с тях са работили тежък физически труд. Останалите посещават курсове по руски език, професионална квалификация, самодейни състави, физкултурни прояви. Системата прави опит да ги задържи в Димитровград. С мнозина успява. Животът на строителната площадка „Димитровград“ наподобява войнишкия, твърди още Умурска. Храната е не много добра, а за мъжете - и недостатъчна. Водоснабдяването е примитивно, спазването на лична хигиена - проблемно, особено през първата година. Много момичета са принудени да пълнят вода от Марица в строителни колички и да наклаждат огън под тях, за да се стопли и с нея да измият косите си. Това се случва главно в събота следобед или неделя сутрин - дните за чистене, пране и миене. Празниците с нищо не се отличават от делниците. Никъде не срещах оплаквания, но срещах обяснението - 

бяхме млади, спомня си бивша бригадирка.

И все пак бригадирите остават далеч от щемпела „Хора под индиго“. Показват го и мислите им от онова време. „Ние бяхме дошли доброволно да строим социализма, а всъщност бяхме изкопали по 3 колички пръст“, казва млада жена. Нейна колежка е категорична: „Бяхме извозили стотици колички, бяхме плакали с искрени сълзи, но и бяхме заспивали уморени и щастливи, че и ние сме дали нещо със своя труд на този нов град и на социалистическата ни родина.“ Освен строители Димитровград дава на страната и поети като Божидар Божилов, Ламар, Ангел Тодоров, Вътьо Раковски и разбира се, емблематичния Пеньо Пенев. „Тука самият живот в ранни зори, набъбнал от радост и млада сила, ме среща забързан, засмян, упорит…“ - казва Пенев в стихотворението си „Димитровградско утро“. Монументализмът и еклектиката на новото селище имат нужда от своите певци. През 1951 г. се ражда литературният

кръжок „Млада гвардия“.

„Това са млади поети, работещи по строителните скелета и създаващи нова литература от мястото на събитието, ле- тописците на Димитровград“, пише Леко Славов в сборник, посветен на бригадирското движение. Събитието „Димитровград“ получава и международна популярност. През 1951 г. градът е посетен от прочутата испанка от баски произход Долорес Ибарури-Пасионария, активист на международното работническо движение. Строителството пък е отразено на страниците на „Литературная газета“. Писмо от главния редактор на престижното съветско издание е публикувано на страниците на вестник „Строим Димитровград“. То съдържа призив за творческо сътрудничество и идеи.

Повече от 65 години след основаването на Димитровград феноменът, довел до появата му, още е обект на бурни спорове. Бригадирското движение е и отричано, и възхвалявано. Същото е отношението и към неговото наследство - град на мечтите и младостта - за едни, столица на тоталитарната архитектура - за други. А що се отнася до философията на бригадирите, остават думите на Пеньо Пенев: „Строителният фронт ми сложи криле. Найхубаво е да бъда боец на този фронт.“